Споделена история от Тинейджърски |
За неизживяната любов..
преди: 7 години, 6 месеца, прочетена 1454 пъти
Когато бях малка, винаги се отнасях зле с момчетата, биех се с тях и не ми пукаше кой ме харесва и кой не.
Сега съм на 18 и се намирам на кръстопът - сърцето ми не знае какво да мисли..
Преди 2 години започнах да забелязвам съученик. Когато се запознахме в осми клас, той беше поредното момче, което съм срещала, но сега..
До този момент преди 2 години бяхме разменяли здрасти и чао, но тогава нещо се преобърна. Засякохме се пътувайки във автобус към село - което се оказа че беше общо. Той щеше да остане там за 2 дни, а аз за седмица и във вечерта на пътуването се видяхме, опознахме и допаднахме. От този момент видях нещо уникално в него- не беше строен и силен, нито приличащ на модел, но външният му вид беше може би най-специфичният, който съм виждала. Имаше природна красота и излъчваше сериозност и увереност, а когато ме гледаше, в погледът му имаше светлини, които показваха, че е изпитал нещо.
В училище се сближихме и в края 10-ти клас с класа ни отидохме на пицария, след която с него се разходихме. Седнахме на една пейка и се погледнахме. Той допря носа си до моят и тръгна да ме целува, при което се отдръпнах, не знам защо, за момент си помислих, че не го харесвам. Тогава не знам дали осъзнавах колко страхотен е и се паникьосах.
1 месец по-късно започна да качва снимки във фейсбук със едно от момичетата от друга паралелка. Цяло лято се забавлявах сама, с него си писахме веднъж или 2 пъти. С идването на учебната година разбрах, че той има наистина сериозна връзка с нея и че въпреки онази ситуация, той продължаваше да се държи приятелски с мен, доколкото, разбира се, можеше. Смееше се понякога на това, което казвах, но не проявяваше интерес както другите какво правя. Когато гушках момчетата, той се отделяше от компанията. Той и другото момиче изглеждаха като перфектната, създадена един за друг, двойка. А аз бях сама. Отново.
Началото на втория срок беше трудно - 11 клас е труден, но момче от друг клас ми помагаше да се справям. Дори ме канеше да излизаме, въпреки че обича да стои вкъщи. С времето започна да ми сваля луни и звезди, обичаше ме, по неговите думи, страшно много. Аз се влюбих. Никога до сега не бях получавала такова отношение от хубаво момче, а това, повярвайте ми, е най-прекрасното, което съм срещала. До края на годината прекарвахме цялото време заедно, той е първият и, надявам се, последният ми приятел. Той е той.
Спрях да забелязвам другият, а в главата ми основната мисъл бе, че съм щастливка и никога няма да се разделя с моето момче.
Е, дойде 12-ти клас. Всичко беше същото, но, сякаш, усещах първото момче много по-близко до мен. Може би до сега сме разменили едва 4-5 изречения от началото на годината, без да се питаме дори "как си? ", но в ситуациите, в които случайно сме попадали заедно, гласът му, погледът му, всичко, макар и възмъжало, ми напомня за онези прекрасни дни, в които беше най-близкият човек до мен. Осъзнавам, че все още имам чувства към него, не толкова силни, колкото към другото момче, но, притеснително трайни и тежки. Ако ми позволи, бих го гледала с часове, всяка част от него. Понякога го сънувам, а това да бъда на нейното място е мечта. Чувствам се ужасно, защото обичам приятелят си, а виждам, че и той-мен, но, не мога да владея емоциите си. Не прекарвам и ден без да си представям как ме заговаря, прегръща и така нататък..
Мисълта, че няма да го виждам повече, защото това е последна година, се превръща в параноя, с която съм свикнала да живея. Ще съм благодарна на всеки, който ми даде съвет или просто прояви мнение.
|
