Споделена история от Тинейджърски |
Депресия или си въобразявам?
преди: 6 години, 7 месеца, прочетена 943 пъти
Здравейте, мили хора! Отсега казвам, че ще е мноооого дълго, така че сменете историята, ако ви се чете нещо по-кратко :D Както разбрахте от заглавието, по мои предположения страдам от депресия и Ви моля за някакъв съвет, защото никой от близките ми няма да ме приеме насериозно. На 15 съм, ако това има значение (а съм сигурна, че има). Още от малка тъгата сякаш витае около мен - винаги, когато бях с други деца, се чувствах по-наивна и по-несръчна от тях, затова при игра гледах да не правя нищо, за да не разваля нещата. Тази моя тъга се е отразила и на снимките - много рядко съм се усмихвала истински на тях, постоянно съм хвърляла драматични погледи (казват ми, че още го правя :D). Както и да е, сега нещата не са по-различни с разликата, че имам по-високо самочувствие (здравословно, разбира се). По принцип имам чувство за хумор, но когато изляза с приятели в група от хора, които не познавам, се спичам и не казвам нищо. За да се сприятеля с някого ми трябва повече време. И ето тук идва същата причина - все още се чувствам по-забила, така да се изразя, от другите, затова много хора не ме харесват. Принципно това не трябва да ме вълнува, но такъв си ми е характерът. И ето ги сега истинските причини за настроението ми: имам проблем с килограмите. Не съм толкова дебела, но съм стабилно пълничка. По улиците са ми подвиквали неща като, , слон, , , но аз не съм се засягала. Засягали са ме думите на хора, които уж са ми приятели. В последната година поне 5 човека са ми споделяли впечатленията си от моето телосложение (твърдо казано), един от които продължава да си ми казва, че не мога да мина през вратата, че ако скоча ще продъня асфалта и т. н. Наскоро започнах да тренирам и си промених хранителния режим, ама вече и за това нямам желание. Сега да преминем към следващия проблем: моя близка приятелка, за която поне съм смятала, че е такава. Познаваме се от много малки и затова ми беше станало ужасно, когато разбрах, че ми е говорила зад гърба доста обидни неща като грозна, дебела, зубърка (в предишния си клас бях отличничката на класа, сега пак не се справям зле). В допълнение към това тя ясно си ми показа, че може да ме използва, когато й скимне - миналото лято дойде едно момиче, с което започнаха да се делят от групичката, и на мен ми стана много гадно. През зимата отново се сближихме и аз реших, че е било само период, но това лято същата история се повтори. Наскоро проведохме разговор, в който и споделих всичко това, и тя се опита да изкара себе си жертва. Започна да ме вика да излизам по често с нея и приятелите й, 50% от които само съм засичала в коридорите. Аз й отказвах, като същевременно излизах с други момичета, които засега се държат прекрасно с мен. Тя възприе това като предателство и снощи беше публикувала статус, в който се оплаква от фалшиви приятели. Питах я кой е този, но тя отказа да ми каже. Сега, като препрочитам тази иостория, осъзнавам колко тийнейджъпски звучи :D, но аз преживявам много тежко такива неща. Другият ми проблем е любовна мъка (много твърдо казано :D). Когато се преместих в новия клас, зе запоснах с едно прекрасно момче, надраснало съвременниците си няколкократно - разсъждава като възрастен, държи се по-възпитано от повечето, с една дума - прекрасен човек. Знам, че съм малка за гаджета, но смятам, че на тази възраст няма лошо да си харесваш някого. Както и да е, в началото той доста ме хареса и търсеше начин да си общува с мен, а аз се радвах, защото от точно такива хора исках да съм заобиколена. Естествено, нещо трябваше да се обърка - едно момиче, а след това и горе-долу повечето мои познати, започнаха да ме сватосват с него пред него, да му казват, че го харесвам и т. н. Аз се панирах и започнах да го игнорирам, с което си действие не се гордея. По-късно, сякаш като карма, започнах да го харесвам. Силно. Той вече се беше отдръпнал от мен, но аз се опитвах да се сбижим (не му навлизах в личното пространство или нещо такова, просто го заговарях поне един път на ден, понякога и излизахме в компания). Наскоро осъзнах, че вече има симпатии към друго момиче, в пъти по-добро от мен. Тя ми е добра приятелка и не бих я изрязала, ако между тях стане нещо. Яд ме е, че нещата можеше и да са различни. И като допърнение към цялата тази тийнейджърска драма - имам отвратително акне, заради което лицето ми няма да се вижда скоро от пъпки, за което отново отнасям подигравки от, , моите приятели". Напоследък нямам желание за нищо, спя много по-малко от обикновено, а на всичкото отгоре и април месец някъде започнах да се тъпча и като прасе и сега съм наддала, което, както по-горе споменах, се опитвам да фиксирам. Нямам желание да правя нещата, които преди обичах, като да чета, да свиря... Понякога се чувствам толкова необичана, толкова нежелана (тук не говоря за семейството, знам, че ме обичат, просто раните, нанесени от външни хора, са ужасни)... Естествено, това чувство искам да ми бъде донесено от приятелите, но как, като едни 60% от тях все за нещо ще се заядат? Почти никога не получавам комплименти, освен от нашите, въпреки че аз правя комплименти за всичко и на всички, защото може това да оправи нечий ден. Мисля да отида при училищната психоложка, защото ми писна да държа всичко това, цялото разочарование и болка, в себе си, но реших първо да пробвам тук, защото е анонимно. На нашите не мисля да споделям, защото на майка ми, съдейки по реакциите й, й е писнало да се оплаквам от такива неща, а баща ми сигурно ще ми се изсмее. Искам да попитам дали има хора със сходни с моята история и ако да, какво сте направили, за да се измъкнете от тази дупка? И също - в депресия ли съм или съм просто тъжна? Правих някакви тестчета в интернет и търсих симптоми на депресия, и резултатите не бяха в моя полза, но все пак искам мнението на други хора. Отчастих просто исках да споделя някъде. Благодаря, че прочетохте историята ми!
|
