Липса на мотивация
преди: 4 години, 11 месеца, прочетена 851 пъти
На 16 съм. Не знам дали идва от пубертета, но от вече за най-вероятно 4та година нямам абсолютно никаква мотивация за каквото и да било - нито за извършване на елементарни дейности и задължения, нито за живот въобще.
От съвсем, съвсем мъничък град съм - население едва 3, 5к души. Тук няма много възможности, да не кажа никакви. Не се случва почти нищо. Средата е... не е особено приятна. Тук децата на моята възраст и по-малки ги гледам, че правят всичко, което и повечето от днешната младеж - събират се да пушат и пият, плетат интриги, "изневеряват" си и всякакви такива глупости. Нищо необикновено, нали? Не се вписвам сред децата от класа ми и останалите.
До 5-6ти клас имах няколко приятелки, но тези връзки очевидно не са били стабилни, защото какви приятелства може да изгради едно 12-годишно? Всички се преместиха след 7ми клас и наистина си останах съвсем самичка.
Та да, нямам никакви приятели в реала. Бих искала да имам, но след поредния ми и окончателен опит за сближаване с една групичка от на пръв поглед уж по-свестни съученици се отказвам да се опитвам повече да се впиша сред хората в тази среда. Просто не става и не става... Всеки път отхвърляне, но не се и учудвам вече. Може би си пропилях времето.
С тези последни години и особено тези последни месеци (да кажем ноември 2018 - досега) станах изключително сприхава. Най-малките неща ме ядосват и емоциите ми (най-често гняв) ме контролират напълно.
Изпаднах в депресия и нямам никакво желание за нищо. Не мога да завърша или дори да започна някаква рисунка, не мога да отворя един учебник и да прочета нещо да науча малко, дори вече изпитвам големи затруднения да съставям изречения и следователно не мога и да си изразявам мисълта, а това трябва да си личи от глупостите, които пиша в момента.
Чувствам се зле за себи си. Постоянно си внушавам, че от мен не става нищо, че съм боклук, че не съм сериозна, че съм тъпа, че съм грозна, че не струвам, че винаги ще съм самотна и всякакви такива. Много съм стресирана и притеснена. Губя концентрация много лесно и често се намирам в някакви фантазии в мой си измислен свят, където се вживявам толкова много и прекарвам може би по няколко часа дневно в облаците.
Сутрин едва ставам и цялото тяло ме боли, често имам и главоболия, през деня постоянно ми се плаче и при най-малката забележка от учител или пък някакви леки подигравки от човек от класа очите ми се насълзяват и едва се сдържам. У дома често плача. Няма причина. За нищо от това, което ми се случва, няма реална причина, но се случва и с времето става по-зле.
Не мога да си свързвам мислите. На глас почти не говоря вече и когато се опитам да кажа нещо, често осъзнавам, че... не знам какво трябва или какво искам да кажа. Не знам дали имам мнение по въпроса дори.
Интересите ми изчезват, нищо не ми задържа вниманието - не чета книги, не слушам музика, не гледам никакви филми вече. Не намирам причина или мотивация да го правя. Не се интересувам от случващото се около мен и често си задавам въпроси от типа на "има ли смисъл в това" и правя грешката да си отговарям с "не".
Отказвам съзнателно да върша задължения покрай вкъщи, училище и извън и не мога да разбера защо го правя, но нарочно го. Просто казвам "не мога, не искам" и се отказвам от всичко.
Изпитвам страх и от това, че си губя характера и всичко и че се губя като личност, която имаше някакъв потенциал за развитие преди време... Сама ли се изтривам?
Няколко пъти опитах да споделя да майка си за тези тревожни и депресивни състояния, в които изпадам, но тя си мисли, че се преструвам и не иска да ме изслуша докрай. Реално никой, на когото съм споделила, че не съм добре емоционално, не ме взима на сериозно... Не мога и да ходя на психолог за тези неща главно защото нямам такава възможност, но не съм и сигурна, че би ми било в полза.

Всичко това го препрочетох и нямам желание да го редактирам.. Осъзнавам колко нелепо и жалко звуча, но наистина не знам какво да правя. Просто съм толкова отчаяна и не знам какво ми има, не знам поради каква причина се самонаказвам по този начин, като се изолирам от всичко и всички.
Пиша тук и се надявам някой, който е преминал през такъв период да даде съвет или просто да сподели опит...