Нормална ли съм? - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (89199)
 Избор на редактора (165)
 Любов и изневяра (20630)
 Секс и интимност (10423)
 Тинейджърски (19389)
 Семейство (4361)
 Здраве (7291)
 Спорт и красота (3813)
 На работното място (1863)
 Образование (5206)
 В чужбина (1163)
 Наркотици и алкохол (862)
 Измислени истории (710)
 Проза, литература (1427)
 Други (11890)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Тинейджърски

Нормална ли съм?
преди: 26 дни, 3 часа, прочетена 434 пъти
Здравейте.
Пише ви едно 19-годишно момиче, което се е вглъбило в мислите си и не знае как да излезе оттам. Не знаех и в коя категория да поставя тази тема, защото ще бъде комплексна — състояща се от прекалено много неща, които нямам с кого да обсъдя.
Ще започна от детството си — прекарах го, отгледана от насилник. Нещо, което не мога и до ден днешен да споделя с никого. Родителите ми бяха постоянно на работа, затова баба ми и дядо ми поеха грижите за мен. Дядо ми — изключителен грубиян, неуравновесен човек. Псуваше ме, плюеше по мен, удрял ме е също (макар и по-рядко). Ставала съм свидетел няколко пъти и на насилие, насочено към баба ми. Естествено... баба ми ме спираше от това да разказвам на родителите си за тези случаи, твърдейки, че такива неща остават само за нас, „семейни и нормални“. Като такива ги определяше. Времето минаваше, бях и ученичка — под грижите им беше много трудно. Не ме пускаха да излизам, не можех да завържа детски приятелства; в течение на времето това доведе и до множество проблеми в общуването. Подиграваха ми се както в училище, така и в детската градина. В главата ми още се върти спомена за всички обиди, които понасях.
С оценките... баба ми и дядо ми именно с това оправдаваха желанието си да стоя вкъщи, трябвало само с учене да се занимавам, излизането навън според тях беше само за 20-годишни. И... всичко продължи — тормозеха ме и за оценки, сърдиха ми се и не ми говореха с дни, защото имам петица по някой предмет. Наричаха ме „посредствена“, казваха, че нямало да стане нищо от мен, че съм щяла да мета улиците.
Това продължи до седми-осми клас, когато всичко ескалира. Започнах да получавам панически атаки. Не можех въздух да си поема, вдигах кръвно, получавах сърцебиене. Влязох в болница след поредното изпадане в подобно състояние — докторите бяха учудени, че 14-годишна може да вдигне кръвно 190 на 140 с 140 пулс. С такива характеристики ме приеха. Оказа се, разбира се, че здравословното ми състояние е съвсем стабилно, трябваше да говоря с психолог. Именно тогава родителите ми се активизираха, май разбраха, че нещо не е наред — дали в живота и мисленето ми, дали в подхода на отглеждане. Забравих да спомена, че всъщност живеехме (и още живеем) в един апартамент — аз, родителите ми, баба ми и дядо ми, както и от време на време леля ми. Нямах самостоятелна стая. Нещото, от което изключително много ме е срам (и естествено никой не знае за него), е това, че спах в една стая с баба ми и дядо ми. След като родителите ми се усетиха за какво става въпрос, решиха да ме вземат в тяхната стая. Известно време спах на дивана. Три години. Не беше от най-удобните варианти, но поне не бях в една стая с хората, които оказваха тормоз и смачкаха детето в мен.
Винаги съм се срамувала като малка — може би това е била съвсем нормална детска реакция — че не съм била като другите, виждах как са в училище с родителите си, как играеха в градинката пред блока; в училище разказваха за своите собствени стаи в различни цветове. А аз... реално погледнато, нямах нищо от това. Подиграваха ми се за дрехите ми, за външния ми вид. За това, че стресирано плачех, когато нямах шестици, защото знаех какво предстои вкъщи, когато баба ми и дядо ми разберат. Наричаха ме „тъп дебил, който не може да говори“ пред учители, а те не взимаха абсолютно никаква страна. Виждаха го, но сякаш не искаха да се занимават с проблема. Известно време имах и проблеми с говора, ходех на логопед. За щастие, жената, захванала се с тази професия, беше професионалист и успя да ми помогне. Твърдеше, че е възможно да е в следствие на стрес и уплаха, но не беше сигурна — все пак нямало много доказателства по темата, говорим за научни такива.
Вече съм на 19 години и имам периоди, в които още мисля за всичко, което се случи. Паническите атаки приключиха след стабилно самолечение и внушения. Завърших средното си образование с пълно отличие, притежавам сертификат на Кеймбридж за покрито С2 ниво на английски език във всичките параметри — четене, слушане, говорене, писане. Приеха ме в университета със специалността, която желаех. Родителите ми и до ден днешен ми се извиняват за всичко, което се е случило, но... аз ги разбирам. Нямаше как. Имали сме финансови проблеми, за които аз като дете не съм могла да зная. За радост обаче, вече нямаме тревоги, свързани с парите, скоро се очаква да се изнеса (да чукна на дърво, както се казва). Вкъщи си имам полу-самостоятелна стая — хола, спя спокойно и сама. Баба ми частично осъзна грешките си след като премина през посещенията в болницата и т. н. С нея сме в повече от добри отношения. Дядо ми обаче... не. След дипломата, която му показах, за която бях учила почти денонощно по всеки един предмет, след всичките ми резултати, той каза, че не е достатъчно. Че нямам шанс пред други личности въпреки това; че съм нищо в сравнение с еди кого си. Почувствах се отвратително. От осми до дванадесети клас фокусът ми беше върху учението — нямах приятели, гаджето за мен беше като зона, до която не мога да достигна. Толкова нощи се чувствах зле поради липсата на социални контакти, но продължавах да уча, защото сякаш нямах друг вариант; нямах нищо друго, започнах да мисля за бъдещето и как искам да се измъкна от „средата“. Вече имам приятели, наскоро имах и връзка, която приключи сравнително бързо — за около два месеца. Момчето си позволяваше да ме обижда, да коментира изборите ми в живота (свързани с кариера и университет) нападателно... осъзнах, че започвам да виждам у него поведението на дядо ми. Бях повече от отвратена и приключих с него. В приятелския ми кръг... всички са на друго ниво — общувам с около петима души, които са на или около моята възраст с връзки, продължили години. В момента за лятото са на работа, имат си ангажименти. Нямат прекрасните дипломи, но изглеждат щастливи. Аз дори не успях и да изпитам радостта от приема ми в университет, от оценките ми и всичко останало. Чувствах се толкова празна; сякаш през цялото време някаква част от мен го е правила, за да се докаже, че не е „посредствена“ и може всичко. Сякаш не е било за и заради мен.
Няма да лъжа, покрай раздялата с бившия ми приятел не се чувствам особено добре — дали заради понижено самочувствие, дали защото се надявах на повече. Имам нужда да говоря с някого относно случилото се. Приятелският ми кръг
обаче не ми обръща особено внимание, не им се слуша за проблемите ми, което ме наранява, тъй като аз винаги съм там за тях — когато се скарат с гаджетата си, аз слушам, аз давам съвети, аз излизам с тях и плачат на рамото ми, но сега... когато е за мен, ако тръгна да говоря по темата, ме очакват единствено: „Виж, нямам време да се занимавам с това. “, „Ох, смешно е да ми говориш за този. “, „Спри да мислиш, човек без работа си. “. Днес една приятелка ми каза, че съм нямала какво да правя по цял ден и съм бездействала, та затова съм искала да споделям с някого, тя си имала ангажименти и не ѝ е било до моите безкрайни размисли и страсти. А аз, дори и когато се подготвях за сериозни изпити, отделях много внимание на проблемите ѝ, звъннеше ли ми, дотичквах с решението, пишеше ли ми, веднага отговарях и се обяснявах надълго и нашироко с емпатия какво е наред при нея и какво не е. Бившият ми приятел беше казал, че съм мързелива и не се занимавам с нищо; по цял ден съм лежала. Сега се сетих за това. Може би и заради това нейният коментар ужасно ме засегна. А тя... все пак би трябвало да ме познава, да знае за положения ми труд, за усилията ми, обвързани с образованието.
В момента наистина се чувствам по описания от нея и от него начин — та... откакто ме приеха в университет, аз в действителност съм в почивка! Истината е, че родителите ми признаха, че се притесняват за мен, бях говорила с тях, че бих желала лятото да работя, но ме спряха. Казаха, че прекалявам и ще „изгоря“, трябвало е да почивам сега преди университета, да събера силите, които съм изразходила през учебните години; друг аргумент им беше, че не било редно да работя в момента, щяла съм да свикна и да забравя за университетския живот. Да изоставя всичко едва ли не, да не им дам шанс за извинение чрез действия за детството ми. Всъщност... чувствам се като един огромен товар, който наистина не върши нищо. А знам, че ако започна работа, вкъщи ще настъпи някаква революция — и баба ми, и дядо ми ще кажат, че съм „провал“, защото не се занимавам с образованието си, а ходя на работа, ще ме гледат накриво, както ме гледаха като малка; майка ми и баща ми пък ще си мислят, че започна ли работа, вече край с университета и ще започна и да изпитвам вина и към тях, което не се е случвало никога. А аз нямам такива планове... просто ми се искаше да работех нещо през лятото — заради себе си, да събера малко пари, защото нямам желанието да ме издържат родителите ми вече, неудобно ми е, но те не разбират това, както и да го обясня. Даже не искат и да чуят за чистия факт, че не ги чувствам като длъжни да заплащат обучението ми. „Къде си чула теле да храни воловете? “... в комбинация с коментарите, свързани с моята липса на активност от страна на други личности, вече се чувствам като един неприятен човек. Емоционален, вглъбен, отвратителен и бездействащ.
Какво да правя?

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 17 дни, 19 часа
hash: 2e96ea8a3f
гласове:
1 2 3 4 5
  (2 гласа)

1.   Прочетох, , Писмото'' ти до края. От всички тъжни работи, които си написала поне си личи, че все още не си изгубила акъла си. Висенето над учебниците е било от полза, добре структурираш изречение. По написаното по горе личи, че няма със кой да споделяш преживяванията в своето ежедневие било то и във минало време ако ме разбираш. Не съм запознат добре със женският пол но твърде много премисляш. Опитай се да си живееш живота и да се концентрираш върху университета. Не се връщай към миналото. Според мен ще се справиш само недей посягай към наркотици и внимавай със новата компания ако има такава и да няма ще се появи рано или късно. За работата ако имаш желание мога да ти напиша какво мисля на този етап. Желая ти успех!

 
  ...
преди: 12 дни, 46 мин.
hash: 0ed6395334
гласове:
1 2 3 4 5
  (2 гласа)

2.   Нормална си и си супер, знам какво е С2. Участвай в конкурси за работа на аглийски, отивай на общежитие, как се казваше тази програма с коато можеш да учиш един семестър в чужбина, огледай се около теб и мисли, имай план и го следвай упорито. Още, виж кои хора те дърпат назад и ги изхвърли, даже здрасти не им казвай, гледай през тях, те са прозрачни.

 
  ...
преди: 11 дни, 13 часа
hash: c782dfeff1
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

3.   Еразъм се казва програмата. Наистина, поинтересувай се. В моя университет е само за редовни, не знам как е при теб обаче действай!

 
  ... горе^
преди: 7 дни, 7 часа
hash: 3770334bee
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

4.   Всичко, което прочетох ме накара да се замисля, доста усилено върху това колко различен и труден би могъл да бъде живота на хората. Мога да ти кажа, да не се предаваш и да се бориш да покажеш и бъдеш себе си. Много бих се радвал ако има възможност да говоря с теб по някакъв начин, защото изглеждаш, като някой доста специален човек. Начинът ти на писане показва, колко добра всъщност си. Явно, ученето не е било напразно. Момчето е бил късметлия да те познава. Всички, които са преживяли много тежки неща са много по-крехки, но и доста по-силни, колкото и неправилно да звучи. Крехки в душата, но силни в погледа си. Иска ми се съобщението ми да беше правилно структурирано и да беше граматически правилно, но не искам да наблягам на това в случая или да се правя на някого с прекрасен правопис. Като тийнейджър на 17 години мога да кажа че, животът ти до сега е бил изпълнен с голяма тежест върху самата теб и липса на социализация. Сигурен съм, че ще имаш светло бъдеще и ще се запознаеш с много добри хора. Съжалявам че не мога да бъда част от твоята компания. Бъди силна!

 
  ...
преди: 4 дни, 6 часа
hash: e0fc5333c0
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

5.   Много си преживяла наистина и това, че сте имали финансови проблеми не е оправдание родителите ти да не са се интересували от теб, но миналото си е минало. За това, най-доброто което можеш да направиш е да скъсаш с него, да се изнесеш от вас и да почнеш на чисто. Ако университетът, в които са те приели е в друг град, кандидатствай за общежитие, ако не е, потърси вариант да се изнесеш на квартира, ако трябва и с приятелка за да си делите разходите. А и след първи курс вече ще можеш да си потърсиш работа, макар и почасова, освен това както си свикнала да учиш, със сигурност ще взимаш и стипендия. Не е кой знае колко голяма, но ще ти даде самочувствие, че не зависиш вече от вашите, пък и стипендия, плюс заплата от почасовата работа може и да стигнат да се махнеш от вкъщи. Важното е, да "скъсаш пъпната връв", т. е. да не зависиш от вашите и колкото по-бързо успееш, токова по-добре. А и идеята да идеш в чужбина за един семестър също не е за подценяване. Човек израства, учи се на самостоятелност и не на последно място му остават прекрасни спомени.
Колкото до баба ти и дядо ти... ако имаш сили, прости им. Баба ти поне е осъзнала грешката си, та предполагам заслужава да и простиш. За дядо ти- не знам. Лично аз не бих, но може ти да си по-благороден човек от мен, но каквото и да решиш да правиш от тук нататък важното е да се изнесеш от вас и да станеш независима. Трудно е, но нищо не може да се сравни с чувството, че сам определяш посоката на живота си.
А и разбира се, когато започваш връзка с мъж, много внимавай да не налетиш на насилник. Доказано е, че момичета, които са били тормозени в детството си от роднина, често приемат, че това е нормално в една връзка и стават жертва на домашно насилие. Така, че имай едно наум. Умно момиче си и ти пожелавам от сега нататък животът ти да е само нагоре. С целия този труд, който си положила можеш да постигнеш много.

 
  ...


...
преди: 1 ден, 9 часа
hash: 38cb5a1113
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

6.   Благодаря на всички от все сърце за коментарите!
Относно университета — от София съм и съответно ще продължа образованието си тук. Определено смятам да се възползвам от Еразъм в бъдеще.
В следващата година най-вероятно ще се изнеса; животът така се завъртя изведнъж, че ми се откри възможност за малък апартамент, за мое голямо щастие.
Относно връзки, приятелства — през последния месец започнах да бъда малко по-директна — когато имам проблем с нечие поведение, изразявам това на момента. Смятам, че започна да помага.
Внимавам с кого се събирам; ако някой по някакъв начин ми напомня за предишни неприятни изживявания, приключвам взаимоотношенията. Запозната съм и с факта, че хора като мен са склонни да търсят „одобрение“, да се събират именно с насилници, за да „променят ситуацията“ от миналото, за да се себедокажат едва ли не. Да почувстват, че са ценни и значими. Това явно се опитвах и да направя с бившия си приятел.
Опитвам се да простя и на дядо ми, но ми е наистина много трудно да дам прошка. А и той сам не я е поискал, не е доказал, че съжалява. Все едно нищо не се е случило... в крайна сметка, аз може би имам нужда да извърша това, за да се освободя от товара, да достигна хармония.
Към номер 4 — благодаря ти за думите, радвам се, че съществуват момчета на 17 години с твоя начин на мислене, повярвай ми, рядко го срещам в околните на и около твоята и моята възраст. След прочетеното в коментара ти смятам, че аз също бих искала да те познавам. Може да сме се срещали някъде, кой знае... тук (доколкото съм запозната) не могат да се раздават контакти, за съжаление. Остава ни само да се възхищаваме един на друг отдалеч.
Благодаря отново на всички ви! Вдъхнахте ми много кураж!

 
  ... горе^

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker