Мегарексия- аз ли съм единствената?
преди: 3 години, 6 месеца, прочетена 1369 пъти
Здравейте! Аз съм момиче на 17! Пускам тази тема, защото ми омръзна да няма истории от лични преживявания на хора, страдащо от анорексия. Дори днес, когато уж се възхваляват мацките, че и батките с големи форми и коремчета, най- обсъждани са анорексията и булимията, които не отричам, че са коварни, но нима всички мразят пълните си тела?
Точно това е проблемът на мегарексия- човек се вижда по-слаб, отколкото всъщност е, дори и да е с повече от наднормено тегло, в резултат на което просто яде, колкото се може повече и по-вредно. Съществува и друг тип на мегарексия- по познат като бигорексия. Това е по-скоро мъжки проблем, но и доста жени могат да се сблъскат с него- да се виждаш хилав, колкото и да си мускулест и просто да имаш чувството, че ще умреш ако не тренираш. Някои ще си кажат, че това е хубаво, но не е. Хубаво да е поддържаш форма, но да имаш вечното чувство, че не си достатъчно мускулест, да приемаш стероиди, само и само да постигнеш невъзможният идеал, който сам си си изградил- не е хубаво и води до усложнения в не толкова далечно бъдеще.
Сега, нека Ви споделя така нареченият проблем, през който аз самата минах. Проблемът- мегарексия. Тук изобщо не става дума за желание за мускули, а напротив- желание за по-голямо, дебело, меко, закръглено, женствено тяло.
Всичко започна миналата година. От малка не бях суетен тип момиче, свикнах да правя обратното на всичко, което ме съветват роднините и съучениците по въпрос външен вид. Била съм по- хубава с пусната коса- значи няма да я пускам, била съм с грозни дрехи- значи пак ще ги облека и после пак. Не мога да обясня защо, просто ми харесваше да дразня другите с неглижиране. Разбира се, когато оставах на саме със себе си, и слушах само моят глас, нещата бяха други- правих си плитки, обличах се стилно, къпах се по-често и по-качествено, пръсках се с парфюми. Чувствах се не като жена, а като едно много красиво момиче, готово да живее живота. И така си изградих навик да се поддържам, от единият инат. Хората, които ме познават, знаят, че разговори за несправедливостта в живота не ми допадат. Да, мога да кажа сумати неща по темата, но просто не я чувствам. Е, или поне не я чувствах, до онзи момент. Ето и какво всъщност ме промени.
Имах една приятелка- сега десетокласничка, тогава бе в девети клас. Тя беше една от най-добрите ми приятелки в целият живот, но... беше. Различавахме се твърде много в началото, аз бях безгрижното момиче, което не се интересуваше от нищо, освен от любимото си филмче, което предстои да гледа по телевизията довечера, или пък домашното- което да направи, за да зарадва най-добрата учителка по музика.
А приятелката ми, пълна противоположност- винаги се гримираше тежко, не носеше някакви луксозни дрехи, но винаги ходеше на високи обувки, за да прикрие своите 1, 50, от които явно се срамуваше. И с лекота обсъждаше кого е възбудила през седмицата, кои момчета са я зяпали в задника и тем подобни. Отначало това не ми пречеше, изобщо. Докато един ден, както си говорихме, не получих директна критика- "Ужас! Трябва да попълниш това място в краката". Това каза приятелката ми, след като ме накара да прибера краката си един до друг плътно, по неясни причини. Всъщност, първоначално не ме заболяха толкова думите. Знаех, че бях доста слабичка и това не е първият път, в който някой ми изръси коментар за краката. Но какво се случи с мен тогава? Защо два дни след това започнах да се депресирам от краката си?
Това далеч не беше последната реплика на приятелката ми. "Яж, злато! Яж, да имаш краченца като моите! "; "Виж го! Това яде повече от мен, а погледни му краката!"; "Ти ядеш?"; "Не е хубаво да си много слаб!"; "Ти си 1, 60 и тежиш 40 килограма с мокри гащи... Това за мен е извратено"; "Ми тя Дженифър Лопес има операции само на лицето. За Анджелина не ми пука. Знам само, че е грозно слаба..."; "Не знаеш ли, че вече не наемат слаби модели?!"; "Модата за слабите крака идва от манекенките. Те всички са с много слаби крака, без кой знае каква талия. Дупетата им са много малки, а гърдите- и с лупа да ги търсиш, няма да ги намериш"; "Е, твоето тяло е тип Банан. Моето е круша, а това е най-предпочитаното сред мъжете"; "Потренирай малко за гръб, виждат ти се лопатките!"- са все коментари, които съм слушала от нея. Но нямаше проблем, тя не беше виновна- напротив, тя беше права. Никой мъж нямаше да се влюби в моето мършаво тяло.
Бях висока 1, 65 и тежах 50 килограма... Скелет на батерии, грозотия от всякъде.... Хапвах си нормално- по шест пъти на ден... Но не беше достатъчно.
Ето защо започнах да увеличавам приема на калории. Изпитвах нуждата не просто да ям, ами и да доказвам на хората, че ям нормално, че не отслабвам нарочно, че не обиждам пълните, а напротив- искам техните тела.
Благодаря на карантината имах възможността най-после да напълнея. Тъпчене, тренировка за бедра, мерене на килограми, гледане в огледалото за резултат. Това ми беше ежедневието. Изобщо не звучи вманиачено, нали... Да, ама си беше. С напредването на дните, вече съвсем бях откачила. Ядях по 15 пъти на ден (броях си ги, не лъжа. Все пак зачитам и малките вафли и десертчета), борех се с желанието си да ходя до тоалетна, тренирах, дори когато знаех, че не е хубаво да тренирам, защото ме болят краката. А най- ужасното беше това- кантарът най-после показа 56 килограма, коремът най-после ми се показа, бедрата най-после ми се докосваха и китките най-после станаха 17 сантиметра....Но всичко това не го виждах. Когато се погледнех в огледалото аз се виждах слаба, не колкото преди, а повече... Направо като скелет се виждах.... Плачех всеки път, когато отмествах поглед към краката си- клечки за зъби, нямаха нищо общо с онзи секси, оформен женски крак...Това бяха крака на скакалец... И коремът- всеки път му четях ребрата... Никога не съм имала скули...И тогава нямах, но ги виждах... Тялото ми не беше женско, момичешко, мъжко или момчешко, а затвор...
Клетка, през която колкото и да бях тънка, не успях да мина. Можех да спра и да се вслушам в притесненият и раздразнен глас на мама, която ми повтаряше, че съм добре и че не трябва да качвам повече. Можех да се замисля и да спра целият психически тормоз, който сама си поставих. Но аз реших да се измъчвам повече- всеки ден прекарвах в оглеждане, тъпчене, мерене, в един момент ме беше страх да правя упражнения, просто знаех, че ще отслабвна от тях и че пак ще бъда самотен скелет... Исках да бъда дебела, не, не просто тежка, или с наднолермо тегло, а дебела. Исках да страдам от затлъстяване, да се боря с висок холестерол дори, нямаше значение до какво бих се докарала, важното за мен беше да умра дебела и пухкава, а не слаба и кокалеста. Както се досещате, статиите от типа: "Мъжете не обичат кльощави жени" не ми помогнаха. В един момент се депресирах от всичко... Исках просто да бъда пълна, толкова ли много исках. Нямаше значение дали ще имам гърдите на Памела Андерсън или дали талията ми ще се развали. И без друго бях права като дъска, или поне така ми повтаряха редовно в училище, та по-добра опция беше да бъда дебела и плоска, отколкото слаба и плоска. Дебелите имат хубави крака, а моите... Нищо женствено не можеш да намериш в тях.... Благодарение на мама обаче се осъзнах. Тя ми разказа, как като малка й са се подигравали,че е дебела. Отначало недоумявах, но с навлизането в новата учебна година усетих тъгата й, и я разбрах напълно, макар и да бях от другата страна на мислите преди това. Благодарение на мама и на баба аз забелязах,че имам коремче, че имам крачета, макар и леко по-тънки от на останалите, че имам гърди. Дори не усетих кога сутиените чашка 70Б започнаха да ми стягат и да не ми стават. Дупето ми беше плоско, но го имаше. Видях, че не съм по-малко женствена от останалите момичета и най-после открих душевен мир. Днес съм горда притежателка на тяло ектоморф- 1, 68 см и 56 кг, малко пухкаво коремче, гърди чашка 75-80Б, талия 70 сантиметра, дупе- 95 сантиметра, бедра- 57-58 сантиметра, много тънки прасци- 35 сантиметра и много тънки глезени, които скоро не съм мерила. И за капак на всичко, съм щастливо обвързана. Знам, че обикновено мегарексията се наблюдава и при хора, които се виждат по-слаби, не защото искат да напълнеят, но моята история е малко по-различна.
И така, обичайте себе си и ако случайно не харесвате нещо в тялото си-говорете. Понякога проблемът се решава с едно открито говорене и правилният човек, за когото сте сигурни, че ще Ви изслуша!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 6 месеца hash: 61fb1bd7c4

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Извинявам се за правописните грешки, бързах! Сега за пояснение:" Пускам тази тема, защото ми омръзна да няма истории от лични преживявания, на хора, страдащи от мегарексия..." От авторката

 

...

преди: 3 години, 6 месеца hash: a8a6a82b35

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Това не е писано от ученичка. На ако е писано, поздрави на учителката по български език. Да, има хора с такъв проблем. Мъжът ми например смяташе, че е прекалено слаб. Не му беше комплекс в никакъв случай и не е полагал някакви особени усилия, но ето че това лято напълня. Ама такова коремче пусна, че започнах да го закачам на шега, че годинките не прощават и се е ошкембил. Аз лично смятам, че телосложението му е такова, че му отива повече стройна фигура, но той пък си се харесва по-пълен, казва, че така се чувства по-солиден. Обаче тайно намалих калориите в менюто, започнах да готвя предимно ястия със зеленчуци, все "забравям" да купя вратни пържоли, но никога не забравям да направя салата; ако поиска любимите си пържени картофки, казвам, че олиото е свършило и му правя задушени; няма кюфтета, моето момче, има риба на скара днес - в този дух. Спрях да купувам газирани напитки, замених ги с таратор, той обича и има ли, не се сеща за коли и фанти. Купих му кутия с кабелче за подгряване на храна и сутрин я заварва окачена на вратата да не я забрави. Това е, за да не се тъпче на обяд с дюнери из града, а да яде домашно приготвени тиквички примерно. Виждам го, че започна да влиза във форма. Вика: "Всеки ми казва, че съм отслабнал, хората си мислят, че си зла вещица и съм се стопил от тормоз". Само с бирата не зная как да се боря. Да му отнема биричката след работа е опасно дори като опит.....

 

...

преди: 3 години, 6 месеца hash: 8bf8ecb160

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Само едно ми е интересно... Кога се чувстваше по-добре чисто физически - с по-малко или с повече килограми? Защото аз бях станала подобни кг / ръст, уж със спорт и намаляване на вредните храни, но най-вероятно е било и на хормонална основа... Но заради тоя вирус така и не тръгнах по лекари да се доизясни (страх ме е да не го предам на болните си родители, не за мен). Сега последно бях с 5-6 повече, вече не знам, не стъпвам на кантара, за да не се разстройвам допълнително. И просто тялото ми тежи, мързи ме да стана, да свърша нещо и т. н. И станах пак зиморничева, а в периода, в който бях слаба, нямах този проблем. И ми стана интересно. Ако хорското мнение не съществуваше, ако никой не те виждаше, просто в кой от двата варианта самия ти физически тонус е по-добър?

 

...

горе^

преди: 3 години, 6 месеца hash: 01c6e9278a

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Заблуждаваш се дете! Първо мегарексията не е свързана с твоето преживяване, от нея страдат хора с наднормено тегло, а ти никога не си имала такова. Второ почти всички дебели имат мегалексия, но не знаят че съществува име на състоянието им. Трето вероятно си единствената, която смята, че страда от мегалексия, докато от прекалена слабост е достигнала нормално човешко тегло и е на възраст в която се оформя като жена. Тялото тип круша е женско, децата нямат тела тип круша дори и да са от женски пол. Всяко момиче развива типът круша в различен период от тийнежърската си възраст. През 2020г тялото ти авторке се е превърнало от детско в женско, това е! Нямаш мегалексия и никога не си имала. Защото мегалексия е да си 100кг и да мислиш, че имаш нормално тяло, че кокъла ти бил по едър затова кантара показва големи килограми, че гена ти бил от едри хора и т.н.

 

...

преди: 3 години, 6 месеца hash: 61fb1bd7c4

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Благодаря Ви за коментарите! До номер две: Браво, за дето поддържаш мъжът си във форма! Може наистина да му е малко неприятно, все пак много момчета си мислят, че трябва да са големи и да изглеждат така, всякъш могат да набият всеки... И това ги кара да се чувстват некомфортно, когато са слаби. Но спокойно, щом си има теб, това му е най-важното! До номер три: И сега и преди се чувствах добре. Просто, по време на напълняването ми, все се чудех как като малка съм била щастлива толкова слаба. Сега си давам сметка, че както и да изглеждам, пак мога да бъда щастлива. Дори и да се разболея и пак да отслабна, не бих се разплакала, а бих се борила с проблема, ако евентуално има такъв. Каквото и да е тялото ми, то е просто тяло и не трябва да се вманиачавам по него. Точно това бих си повтаряла на времето, ако ги нямаше коментарите на другите. Но, както сама научих- никой не е застрахован от себе-омразата. Но попаднеш ли в капанът й, не бива да се сдухваш; винаги има нещо, заради което да живееш и точно това трябва да ти бъде настройката. До номер четири: Да, така е донякъде. Не успях да стигна сто килограма, както исках. Вярно е, обаче ако се загледаш, в Уикипедия пише, че анорексия нервоза е болест, при която слабият човек се вижда дебел. Обясняват, разбира се, че е на психическа основа, но и до ден днешен много хора вярват, че трябва да изглеждаш слаб, за да се наречеш анорексик, което е грешно, защото именно пълните, подигравани от малки, хора, са тези, които се чувстват дебели и грозни, колкото и да са отслабнали, а виждащи се ребра и кокали са само прекалените резултати. Ако човек има дефицити в храненето, не трябва да се чака докато изгуби способността си да стане от леглото, трябва да му се помогне и той сам да намери изход от "вторият глас" в главата си. Същото важи и за хората, които от комплекси се виждат все кльощави, недостатъчно женствени или пък мъжествени и отчаяно се борят да напълнят. От лоша преценка, те могат да стигнат до така желаните сто килограма, но... Нима трябва да се чака до тогава? ! Не, когато човек започне да проявява признаци на притеснително поведение трябва да се действа, а не да се чака най-лошото. Не отричам, че тялото тип "круша" е красиво тяло за жена. Но всеки си има определен тип тяло и различни места, на които качва. Аз лично не качвам толкова на гърди и дупе, колкото на корем и бедра. А иначе талията ми е колкото да се каже, че имам някаква талия. Ще придобия крушовидната фигура, ако си сложа силикон в задните части, но за какво ми е? Нали мога да живея и без него. Приятелката ми пък, колкото и да отслабва, няма да остане без дупе и няма да получи права талия. Просто нейните силни черти са тънката талия и голямото дупе. Но пък и тя няма кой знае какви гърди, което не означава, че не е женствена, нали? Имам и друго наблюдение- колкото и зрели да изглеждат някои момичета на моята възраст, те пак имат излъчване на дете. И как иначе- телата им (независимо от фигурата) все още растат, в погледа им няма и доза женска увереност, не защото са смотани, срамежливи, депресирани и т. н., а просто защото са деца, деца в леко по- пораснали фигури. Съвсем друго е да видиш наистина зряла жена, жена на която си личи, че й ясно как да използва жестовете, очите, как да ходи, нямам предвид походката на манекенка, а на голяма, уверена жена. Момичетата нямаме това, ние сме първични и такива ще си останем, докато не пораснем истински. Това е от мвн. Лека нощ на всички! От авторката

 

...