 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Тинейджърски |
Не ме оставят да дишам!
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2370 пъти
Близките месеци се сдобих с диагноза системен лупус, което си е доживотно заболяване. Лекарите ме стабилизираха и в момента се чувствам сравнително добре физически, но психическото ми състояние е малко слабо.
Не се безпокоя от болестта. В смисъл такъв, че всичко лошо, което може да се вземе от родителите ми в здравословно отношение, съм го обрала аз. И, честно казано, радвам се че брат ми нищо подобно не е взел от тях. Та, свикнала съм през няколко години да откривам нещо, което я е лечимо, я не.
Чувствам се зле, защото майка ми и баща ми заминаха за чужбина след като ме изписаха от болницата. Заминаха заради мен, защото все им докарвам някакви финансови проблеми, а и защото се надяват да намерят някакво дълготрайно и сигурно лечение за мен. Мъчат се там и то заради мен...
Сега живея с баба и дядо, на практика ежедневно се виждам и с лелени, а самотните мигове са наистина мигове - не повече от 2-3 минутки. Следят ме за всичко - кога лягам, кога ставам, кога ям, колко ям, какво ям, как съм облечена... Кихна ли два пъти, веднага звънят на личния ми лекар; непрекъснато ме пазят от абсолютно всичко - да не ме лъхне малко вятър, да не съм си отворила прозореца, да не стоя много дълго навън... Зимата беше ад, прекарах я почти изцяло затворена в нас - единственото изключение беше училището, но дори и до там ме водят с кола.
Видят ли ме да си правя нещо за ядене, веднага ме отменят и ме питат какво искам да ям, те щели да го направят... Да не се претоваря! Не мога да изведа дори кучето на разходка.
Не искам да тормозя майка и татко с тези проблеми, имат си достатъчно на главата и без друго, но не намирам и подкрепа в някой. Чувствам се като пленница. Всички са надвиснали над мен все едно има вероятност да умра след секунда.
Не знам как да се справя, не знам как да говоря с тях. Пробвах да им обясня съвсем спокойно, че не се чувствам добре така, че искам свобода, че те няма цял живот да са до мен и аз трябва да бъда по-самостоятелна. Не стана, въпреки че доводи имах.
Пробвах и с викове и крясъци, но това не беше никак добра тактика, защото баба ми е с високо кръвно и... Не е за предпочитане да повишавам тон отново. Тогава не се съобразих обаче, за което съжалявам.
Как да ги накарам да ми дадат желаната свобода? Искам просто да живея, млада съм (че даже малка). Искам да излизам на разходки в парка, искам да си разхождам кучето, искам да обикалям квартала с приятели... Не е чак толкова много, нали?
Болестта си остава и няма да се махне, но нека и аз да си остана на мястото (тоест в себе си), защото откачам така. Цял ден съм заровена в книги и/или учебници. Обичам да чета, но то и това дотяга, когато нямаш какво друго да правиш.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 53899f0da2 |
|
1. Мила, те много те обичат за това правят така не могат да приемат че ти вече си голяма и искаш своята свобода...! Стари хора са гледат на нещата с други очи..!
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: c2df556ec8 |
|
2. Авторката:
Аз разбирам защо го правят и осъзнавам, че за тях това е добро. Знам че не осъзнават особено ясно, че по този начин аз не се чувствам добре.
Проблемът е, че не знам как да им го обясня, как да им го разясня, така че да ме разберат правилно! Аз не отхвърлям тяхната подкрепа, радвам се, че са загрижени за мен и ме обичат толкова много.
Само че прекаляват с помощта, която ми оказват, а и ме съсипват психически. Сигурна съм, че тази проклета болест нямаше да ми повлияе толкова силно, ако те не се държаха с мен така сякаш във всеки един момент ще умра, едва ли не. Всяка моя крачка е следена с притеснение и през очите им прозира страха да не припадна, да не ми стане лошо, да не ми се случи нещо.
Внушават ми, че аз вече нямам живот, че това моето ще бъде някакво съществуване, изпълнено със страх от смъртта. А аз няма да умра сега! Ще живея, имам желание, искам да живея и ЩЕ живея, ако ме оставят на мира. Ще завърша гимназия, ще отида да уча висше, ще работя, евентуално ще имам съпруг и деца някой ден.
Децата също са проблем, защото не е препоръчително да раждам, за да не предам болестта/ите на чедото, но в крайна сметка има толкова много изоставени по домовете дечица... Ще се опитам да си осиновя. За баба ми и леля ми обаче това е празен живот, а отгоре на това баба и дядо смятат, че никой мъж няма да ме вземе, защото съм едва ли не бездетна. Е, имам право на избор! Мога да родя, но дали бих рискувала да предам нещо на бебето? Разбира се, че не. По-добре да съм без самотна старица отколкото побъркана от ходене по мъките майка, която се обвинява цял живот за това, че е родила, осъждайки детето си на страдания.
Тези хора ме спират да мисля за бъдещето, според тях аз нямам такова. И защо? Заради болест, която не ме убива ли? Тя просто вреди на организма ми, застрашава живота ми, но не е диагноза "смърт след 20 дена". Имам право да мечтая, да получа образование, да имам семейство, да работа! Аз искам да живея... Защо те не го разбират? ! Защо просто не ме оставят да живея пък каквото стане? Нима е по-добре да съм затворена вкъщи? Нима е по-добре да губя желанието си за успех? Нима е по-добре да изпадна в депресия? Нима трябва да викам, тръшкам, плача, защото просто са открилия поредния ми здравословен проблем?
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: fd8a2f163d |
|
3. Скъпа авторке, разбирам това, което искаш и то е нормално, нормално е да искаш да имаш мечти, да излизаш и да общуваш с приятелите си. Роднините ти страшно много те обичат и правят всичко, за да си добре. Нормално е да се притесняват от всичко и да те гледат по-внимателно отколкото ако нямаше заболяване. Според мен би било добре да си поговорите спокойно като им обясниш какво от медицинска гледна точка няма проблем да правиш.... Не съм запозната със заболяването, но предполагам, че няма да има проблем ако си направиш чай сама или да излезеш за 10-15 мин с кучето на разходка... Ако се налага помоли при следващият преглед да им го каже лекарят ти, може би ще послушат него. Надявам се, че ще успеете да се разберете и че макар и да няма в момента, но ще се намери лечение за заболяването ти!
|
| преди: 11 години, 11 месеца hash: cac25f7be3 |
|
4. Според мен трябва да направиш 3 неща.
1. Изпрати email на родителите си (напиши им всичко), и ги помоли да поговорят на баба ти и дядо ти.
2. На баба ти и дядо ти напиши им го на хартия, така както си го написала тук и им дай да го прочетат.
2. Говори с лекуващия си лекар и го помоли да те подкрепи и да им поговори.
Смятам че ако направиш всичко едновременно нещата ще се променят.
Успех!!..:))
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
