Споделена история от Тинейджърски |
Той наистина много ми липсва!
преди: 11 години, 6 месеца, прочетена 1556 пъти
Здравейте на всички момиче на 16 съм и искам да споделя мъката си с Вас. Предварително искам да кажа, че тази история я бях публикувала и в друг сайт да не кажете, че съм копирала, там не получих никакви коментари и реших да споделя и тук:)
Има моменти, в който се чувстваш тъжен, самотен и имаш нужда от някой, който да те накара да се усмихнеш, някой който повдига духа ти и в един друг момент, ти се чувстваш вече много по-добре, забравил за тъгата, самотата и тревогите. Защото този човек те познава добре, знае всяка струна на твоята душа, знае къде да те докосне за да се отпуснеш, какво да ти каже за да се усмихнеш, как да подходи към дадената ситуация. И точно този човек не е нито ангел пазител, нито някой светец - част наранената ти душевност, нито някой спасител, който ти подава сламката, от която ти така жестоко се нуждаеш за да се хванеш и да се спасиш.
Но има моменти, когато си тъжен, самотен и няма кой да те накара да се усмихнеш. Да те накара да се почувстваш добре и да погледнеш към света и проблемите си от нов ъгъл. Няма я тази сламка, така тънка и едва доловима, за която да се хванеш и спасиш. Няма го този човек, който знае най-чувствителното ти място, което като го докосне се отпускаш в неговите ръце и заспиваш дълбоко.
А този човек в моят живот явно бе решил да си тръгне за поред път. Както след всеки път, когато аз се отпусках на рамото му и заспивах с мечти и блянове, с копнежи и страсти, с минало и настояще. Този, човек, който не само знаеше най-чувствителното ми място, но и познаваше душата ми дотолкова добре, че не му бяха нужни нито карта, нито компас, нито навигатор, за да открие моето болно място. Този човек, си беше тръгнал така болезнено, че всичко, което си мислех, че някога имам бе напълно излишно, когато Той не е тук. И го нямаше, и си личеше и то много, че го няма, че отдавна не бе идвал... И аз някак си изгубих дирите му, изгубих дъха му, изгубих стъпките му, и най-ужасното нещо всищност е това, че Той ми липсва. Да! Той ми липсва толкова много, че чак не ми достига въздух за да дишам, не ми достига пространство, в което да живея, не ми стига цялото време, в което да го намеря и да го прегърна, и да се отпусна на рамото му както някога, когато ми беше тъжно и самотно, когато ми беше студено и тъмно. И сега Го нямаше. Беше изминал пътя, далече от мен, далече от всичко някогашно, далече от това, което изпитвах към него. Беше избягал не само от любовта, но и от мен самата. И сега когато бях тъжна и самотна сред толкова много хора, сред толкова слънчеви лъчи, нямаше на кого да опра леко глава и да заплача от радост, че Той е до мен, че Го усещам близо до себе си, че ме докосва.
Как бих могла да запълня дупката, която зееше подире му? Как бих могла да залича някогашното? Как успявах да пълзя, вместо да ходя? Как успявах да съхраня себе си или поне част от това, което беше останало след като Той си тръгна? ! Не знаех, не зная, и може би нямах силата да разбера всичко онова, което се бореше в мен, което преобръща всяка частица от моята клетка. А Той си беше тръгнал отдавна... И Го нямаше и въпреки всичко, което някога съм мислела и съм се надявала, Той беше някъде там и ми липсваше.
Знаех, няма противоотрова, няма лек, няма цяр за всичката тази жлъч, която се спотаяваше в мен от години. Аз бях тук и покрай мен имаше много, Той беше някъде там измежду всички и всичко... И ми липсваше така всякаш бях загубила най-ценната част от мен, всякаш живеех без сърце. Години наред се учех да преодолея тази липса, докато един ден станах просто част от нея. Превънах се в сянка на онази част от мен, която бях загубила с Него. Не беше нужно много време да разбера, че това, което бях загубила не само, че беше част от мен, но и беше Любовта, за която се борех със зъби и нокти; Любовта, която никога не бях имала; Любовта, която ми липсваше и така силно желаех; която беше някъде там- далеч, далеч от мен самата и от моята сянка...
|
