Споделена история от Тинейджърски |
Аз съм виновен
преди: 14 години, 2 месеца, прочетена 2568 пъти
Утро. Събуждам се, отварям лениво очи, надигам се, почти ставам и отново се строполявам на леглото. Така минава около час, преди да събера сили за да се изправя. Седя на дивана, търкам си очите, а реалността е като тежък камък на плещите ми. Оглеждам се и отново съм сам. Стаята изглежда така студена и празна, а аз сякаш се гледам отстрани и виждам колко съм жалък, колко съм отчаян, но въпреки това намирам сили да продължа. И така живеейки в така и неидващото бъдеще, втайл надежда в следващия ден аз живея затворено, херметично, отделен от света по своя вина. А, следващият ден вече е при мен, утрото е също така горещо както миналото, трудното ми е да се изправя, както ми беше и вчера, така ще бъде и утре и други ден. В началото на деня си казвам, че няма нужда да бързам, мога да започна да оправям живота си по – късно, няма смисъл прихкам към „славното” бъдеще. Денят минава така профанно и стереотипно, вече знам наизуст какво ще се случи, кога ли бе последния път когато се изненадах, когато се случи нещо, което не очаквах, не си спомням… Вечер винаги имам сили да променя начина си на живот, все си казва, че съм готов, че съм изпълнен със сили и енергия. И сякаш сам се успокоявам и разобеждавам, вече е късно, и утре е ден, утрото винаги е по – мъдро от вечера – шепна си. И ето другият ден вече е при мен и ме блъска, приканваме за действие, отново нямам сили, решавам, че днес е по – добре да се оттегля и да не върша глупости, ха… И така дните минаваха, месеците се нижеха, самотата се увеличаваше, а неспособността ми да се справя с тази моя патова ситуация, сякаш придобиваше все по – големи размери, възвисяваше се над мен и ме гледаше страшно. Така, прикован на едно място един ден не успях да се събудя, когато отворих очи не можех да вдигна ръцете си, опитвах се да ги вдигна и да изтрия очите си, но не можех. Сърцето ми биеше лудо, студено пот избиваше по лицето ми, целият настръхнах, тръпки ме полазиха. Оплаших се колко неспособен бях да се справя със собствения си живот, колко по – силно от мен е станало отчаянието, как създадената от мен реалност ме обеждаваше, че това е най – смисления живот. ГЛУПОСТИ! От днес се променям. Завръщам се там, откъдето избягах, завръщам се там, където някога бях някой, днес чупа оковите, днес ставам от леглото и повече няма да го погледна. Кръвта ми бушува във вените, всяка жила на тялото ми е опъната до край, искам да крещя, искам да влеза в битка, отивам отново да покоря, това което бях изгубил, даже да се скитам, без приятели, без дом и без самочувствие е по – добре от това… гнус ме е да си спомня за това, което преставлявах. Няма да живея така безсмислено ден за ден в леглото и на компютъра, още днес отивам и ще намеря някой да осмисли живота ми! Толкова съм ядосан на себе си, как се подадох на слабостта, вече никога няма да падна в плен на тъгата, отивам и ще прередя всички в живота, бог да им е на помощ, днес се променям, днес се събуждам от кошмара обзел живота ми…
Така и не се събудих, продължих да сънувам, може би някой по – силен трябва да заеме мястото ми. Важното е че днес за пръв път се разбунтувах срещу съдбата си, ще последват още опити…
|
