Ще се радвам на съвет
преди: 13 години, 10 месеца, прочетена 2773 пъти
Бе една от тези светли нощи, в които луната свети ярко като слънце. Светлината от месеца образуваше голямо жълто петно върху тъмния небосвод. Небесният шир бе изпълнен с малки звезди, които сякаш бяха луничките на тази красива нощ. Във въздуха се носеше оханието на трева, на младост, луната се усмихваше, звездите трептяха в небето, лек вятър подухваше, сякаш се опитваше да събуди заспалата природа. На фона на тази красива, звездна нощ, се усещаше голяма тъга, тегнеща на плещите на един отчаян човек. Тази нощ луната, сякащ се срамуваше и вместо да се изчервява тя светеше все по – силно. Причина за този женския свян на месеца, бе погледът на едно малко човече седнало до един камък. Неговият поглед бе отправен нагоре, но той не достигаше целта си. Облегнал се до камъка, той гледаше с празния си поглед, а очите му постепенно ставаха влажни. Лицето му бе изкривено, устните му бяха свити, веждите бяха високо вдигнати, очите му гледаха широко, светещи в нощта. Облегнат на камъка, отпуснал лакти на коленете си, той изглеждаше безпомоещен, ясна емоция бе разлята по цялото му лице. Настроението му се изменяше, почти периодично, първо се усмихваше, после за натъжаваше, накрая поглеждаше към земята, а лицето му придобиваше чудовищно изражение, резултат от дълбока травма. Целият този цикъл се повтаряще до безкрай, признак на дълбока вътрешна битка. Той си спомняше за нея, за деня, в който те се срещнаха, усмивката огряваше на лицето му, ликът му придобиваше младешки вид, изпълнен със сили, нещастникът се пренасяше в миналото, въздишаше и гледаше към небето, устните му бавно се движеха, сякаш искаше да запее красива песен, така подходяща и нужна за още по – красивата нощ. В миг времето спираше и усмивката се изпаряваше, така бързо, както се и бе появила. Лицето му се изкривяваше, очите се пълнеха със сълзи, загледан в нещо далечно, изгубено и недостижимо, той се свиваше и с все сили стискаше лявата част на гърдите си, искаше му се да изтръгне сърцето си, да го захвърли, да го стъпче, искаше да живее без да чувства, щом болката е така силна. Струй от сълзи се стичака по бледото му лице, хълцаше, трудно преглъщаше и в тази негова най – голяма тъга, той се чувстваше щастлив, умираше и в същото време се преражадаше. Студените сълзи бликаха по безжизненият му лик и капеха по земята. А, лицето му започваше отново да се изменя, да приема обезумял вид, разкривена и осакатена форма, почервеняваше, а очите му потъваха в орбитите си, притискаше зъбите до болка, усмихваше се искаше да смее, няма какво да губи вече, нека се смее. С едната си ръка дълбаше с нокти в земята, а у другата стискаше здраво юмрук. Чувстваше, че земята не може да задържи омразата му, болката от предателството пареше, подлудяваше го, не му позволяваше да се събуди от кошмара. Изведнъж лицето му придоби каменно изражение, всяка емоция бушувала в него угасна, той се обърна настрана и погледна камъка. Устните му започнаха да треперят, а камъкът гледаше него. Спомените отново се завръщаха. Той прегърна камъка с топлото си тяло, а камъка, на който някога нещастиникът бе с нея е студен. Всичко, което някога беше, сега е умряло, безвъзвратно и безусловно загубено, откраднато и осквернено, потъпкано и запиляно. Искаше му се да крещи, да се опита да оправи всичко, но вече е късно. Тя е спомен. Той прегръщаше така силно студения камък, сякаш искаше да прегърне нея, сякаш искаше да прегърне спомена, искаше да се върне назад и да прегърне и нея и себе си, да каже „живейте щастливо, не се разделяйте”, искаше да я види отново за миг, тогава клетникът облян в сълзи, едвам промълви:
- Загубих я…

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 13 години, 10 месеца hash: 78f98d7a2e

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Както съм тъжна в момента, това ме разплака съвсем :((

 

...

преди: 13 години, 10 месеца hash: 41957b6bc8

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Виж кво я вземи напиши някоя книга с разкази и тем подобни измислици че напрао ма приспа с тоя разказ

 

...

преди: 13 години, 10 месеца hash: cf80f33fe3

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Красота!!! Великолепие, оригиналност, емоция... Историята ти е толкова тъжна, а мога да си я препрочитам без почивка, толкова чувствено и красиво написана... А ми е толкова познато... My story: Дълги и безсънни нощи тя стоеше на прозореца сякаш чакаше някой да дойде да я грабне. Чакаше след цялата мъка, след всичко загубено, просто да се появи спасителят, принцът, който събужда спящата красавица с целувка, храбрецът, който освобождава снежанка от вечния й сън... Заставайки на своя прозорец, гледайки лунната светлина и звездите блещукащи, стискайки здраво любимото си плюшено животинче, в което намираше утеха, на нея й се прииска да заживее своя приказка, прииска й се и тя да бъде спасена от добродушен, смел, храбър, милосърдечен принц... Но животът й не беше приказка, затова всяка от нейните сълзливи нощи завършваше с ридание и затваряне на прозореца към надеждите.. Тя си лягаше и тегненето на новия ден я караше да изживява отново и отново мъката, че никога може би никога няма да бъде спасена...Принцът съществуваше, тя бе обикната истински може би за пръв път, но съдбата я разделяше с него , отнемаше й щастието, дори чувствата да бяха споделени. А любимият й, с когото се сближаваха, а в същото време отдалечаваха, заради може би злите феи наоколо-негови приятели и познати, който се мъчеха да ги разделят и да я бракосъчетаят с неговия довереник... Всички смятаха, че чувствата на този трети човек бяха споделени от нея,но той не беше нейния принц... и така в този триъгълник тя обичаше принца, а довереника и принца-толкова различни, а в същото време най-близки приятели обичаха нея, принцът милосърдечно се оттегляше, а тя не можете да се извика в своя копнеж по него, за да не наранява никого. И ето, че новата вечер настъпи, а с нея и времето за надежда. Тя поглеждаше небето, звездите, луната, която принцът искаше да й свали, и чакаше за неговото спасение... Отмина 12 часа точно както във приказките, но краят не беше щастлив...Отново разочарование, мъка...Раздираше я болката, силно прегръщаше животинчето си, сякаш прегръщаше него, а сълзите се лееха като красивия Ниагарски водопад от блещукащите й очи, търсещи неговия лик... И ето отново се затвори прозореца към надеждата.. Тя си легна и й се прииска да не се събужда, макар и знаейки, че няма да има целувка, която да я събуди ... ~ Sp*

 

...

горе^

преди: 13 години, 10 месеца hash: b3959e6557

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Автора: Sp, найстина прекрасна история, граничеща със съвършенството, изпълнена с така силна, пулсираща надежда и едновременоо показваща безизходицата, в която геройнията е попаднала.

 

...