Споделена история от Тинейджърски |
Словоизлияния
преди: 13 години, 9 месеца, прочетена 2707 пъти
Здравейте! Аз съм момиче на 16 години. Живея в чужбина от 2 години и наскоро се преместих в нова държава с родителите си. Нямам приятели, но ми се щеше да напиша нещо и да споделя чувствата си с някой. Всъщност щях да пиша писмо на една приятелка, която е в България, но знам, че въобще не я интересуват глупостите ми. Имах 2-3 приятелки, но откакто се изнесохме от България, се отдалечихме. Трудно ми е да общувам с когото и да е било. Винаги съм била някакъв темерут и не знам как да се държа с хората.
Ядосана съм и се чудя какво да правя.
Ще почна в новото си училище в събота, т.е. след един ден, ха-ха. Дано да са свестни децата. Страх ме е. Как ще се оправя в новата държава, с езика, с новите хора? Чудя се какво да правя сега, и какво ЩЕ правя тогава. Иска ми се само да сме си в собствена къща, а не при тоя приятел на баща ми. То е само временно, но тук не ми харесва. Е, дано не ми се сърдят. Стоя си като затворник в стаята и ме е страх да не ми се скарат за нещо. Но без цигари не мога. Днес бях в нервна криза и реших да се натъпча с храна, което ме доведе до още по-голяма криза, защото се мисля за дебела. Плаче ми се, току-виж ми олекнало малко. Обаче от много месеци не съм плакала, преструвам се даже, че цивря, но сълзи няма и няма. Когато съм сама крещя. От яденето не ми става по-добре, от спането не ми става по-добре, абе, пушенето ме успокоява, но за половин час някъде и после е същото.
Странното е, че вместо да мисля за училището, и за него да се притеснявам, аз не мога да си избия нещо друго от главата. И толкова много ме е страх. Мислех си, че като се преместим тука, всички спомени ще изчезнат, като с магическа пръчица едва ли не. Но поради не знам каква си причина много често сънувам старият приятел Б. и това ме побърква... (Голям приятел, сигурно сме се виждали не повече от 5 пъти на живо). Снощи сънувах, че той ходи с майка ми. Хахахахах, това е егати ненормалното и дразнещото. А онзи ден сънувах, че го пребивам до смърт. Мразя го. Искам да блъскам главата му в стената, да го ритам в корема, докато не почне да повръща кръв. Искам да се мъчи и се надявам, че и в момента се мъчи. Не знам дали го заслужава, не знам дори защо, но го мразя. Освен че го мразя, го обичам ужасно много. Искам да е до мен, когато заспивам. Искам да го държа за ръката. Искам да го целувам. Тъпото е, че аз съм точно като него. И сигурно ще стана точно като него като порастна. Прави се на много добър и важен, но не е. И има ниско самочувствие. И иска да е сам. И е бил наранен, и не иска да се обвързва с никого. Е, да, както в един филм викаха, "thanks a lot, asshole". Благодаря му, че ме превърна в същото лайно като себе си, без дори да го осъзнава и без да му пука. Но като се замисля, не ме е превърнал в нищо, аз поначало си бях същата като него и това беше причината да се влюбя. Просто сега съм още по-разочарована и не искам никога повече да се влюбвам. Хубаво,де, остави я тая работа. Аз също съм виновна. Аз съм много повече виновна. Аз съм най-виновното същество на тоя свят. Какво съм очаквала, не знам. Да, да, той е възрастен и е далече от мен и пр. К'во пък съм искала аз от него и какво искам в момента? Нали ви казах. Искам да го убия. Много ме изнервя тая мисъл, че гаднярът още пълзи някъде по Земята, а се преструва, че не съществувам за него. И какво ли прави копелето сега? Бих дала всичко за един ден с него, само още един, да му кажа колко го мразя и колко го обичам и колко ми се ще да беше мъртъв. Мразя се, искам да умра, виновна съм, грозна съм, глупава съм, лоша съм, недостойна съм. Защо съм такава, защо не съм друга? Защо аз съм аз, като не искам да съм аз, като мразя своето "аз"? О, Боже, кога ще свърши всичко това? Ясно е, че спокойствие няма да намеря. Винаги ще съм виновна, независимо дали го забелязвам, или не. Когато съм щастлива, аз просто лъжа себе си, че съм някой друг и че нещата не са "толкова лоши". Това щастие ли е или някакво тъпо залъгване на чувството за обреченост и нищожност? Искам просто да си притъпя болката докато всичко свърши. Да оставя светът да премине покрай мен. Да стана безсърдечна... Каквато съм била няколко пъти. Явно няма друго решение. Просто не трябва да ми пука от нищо. Да се преструвам, че нямам чувства.
И такива неща. Не ми се мисли за нищо, объркана съм, не мога да спя, не искам да се запознавам с нови хора, не искам да уча или да правя каквото и да е било, искам да умра, ей тъй, просто да не стана никога повече от леглото и да си умра. Ама къде ти такъв късмет? И къде съм тръгнала да се занимавам с глупости точно сега? А с какво да се занимавам? Всичко, с което се опитвам да се занимавам, ме нервира. Искам да съм на някакво далечно място, сама, скрита от хорски погледи и да си пуша на спокойствие, цяла нощ. Да слушам музика и да гледам нощното небе. Не искам никога да е ден, само нощ. Не искам да ставам рано. Искам да се върна у дома, но такова място дори няма. Постоянно се местим. Нямам дом и никога няма да имам, и не искам да имам, не искам семейство. Не искам като порастна да работя, да имам деца. Искам само да съм на едно място, скрито от хорските погледи, да пуша и да гледам звездите. Цял живот. Това е истината. Страх ме е да заспя сега. Дано да не сънувам някакви глупости...
|
