Споделена история от Измислени истории |
Из един ден
преди: 7 години, 8 месеца, прочетена 4351 пъти
Да си сам. В обзаведена стая с всички необходими удобства, за да не чувстваш някаква материална липса. Леко отворен прозорец и процеждащ се през прашните пердета хлад. Дилемата - да завиеш изстудените си крака и да избегнеш ставането от леглото или въпреки следобедния мързел да се надигнеш от удобното легло и да затвориш тази бълваща студ есенна уста, въпреки че ако го направиш рискуваш да се задушиш от собствения си дъх и от този на осмата цигара за изминалия час. Това не са всекидневните страдания и умствени балети на един полудял човек. Това е само един ден от живота му. Ден, който се е повтарял много пъти и който пак ще се повтори, който му носи същевременно облекчение и отчаяние.
Облекчението идва обикновено преди този ден да настъпи (всички хора много точно знаят кога ги чака подобен ден). от 72 до 48 часа преди въпросното денонощие да се е осъществило, човек си мисли колко нужно и полезно би могло да е то за него, как тази почивка от света и хората не е нещо лошо. Или това е просто извинение, опитващо се да притъпи страшния факт, че човек е едно страхливо, безхарактерно само наподобяващо човек петно, цапащо ума и сърцата на близките си хора и препречващо пътя на не толкова близките. "Хоп, ще го прескоча, то е толкова малко, но пък кой знае от какво е направено - катран, мас, боя. Едва ли е парфюм, прекалено е гъсто и напластено. " Без значение какво се крие зад желанието на човек този ден да настъпи, той просто си идва и единственият начин да го преживееш е... да го преживееш.
Отчаянието настъпва, в частния случай, точно днес, след един филм и една прочетена книга, малко "скролване" по една там стена и след претоплянето на едни измръзнали крака. А ето, че отчаянието може да роди, освен още отчаяние и може би алкохолици, странни неща. То може да подтикне човек да върши най-невъобразими действия. Като например да слезе от онази горната стена и да отвори една програма на компютъра си и да започне да прави нещо, което винаги е искал и за което никога не имал смелост. Е, може би в онези години на безгрижие, много филии с маргарин и одрани ръце и крака. Тогава имаше време за всичко и нямаше страх от нищо. Сядаше с тетрадката в леглото и пишеше. Никой не знаеше какво пише и човекът не искаше никой да знае.
Всичко е толкова объркано сега. Да, сега като в момента и сега като времето, в което вече човекът не е дете. В момента той оплита някакви въжета и се опитва да събере мислите си, но това не му спори, тъй като никога не се е опитвал да оплита въжета. Те са си в неговата глава, винаги са били там. И въпреки че много пъти, разни хора са си оплитали въжетата пред него и са ги изсипвали на куп в скута му, той винаги си ги е държал прибрани. Но това изобщо не е правилния начин за съхранение на въжета според неговите непрофесионални експертизи и проучвания над собственото му същество. По-добре да си оплетеш въжетата на хартия или на въображаем лист, дори и пред друг човек, вместо да си ги трупаш и те сами да се оплитат в главата ти още повече. Е, сега човекът реши да направи опит просто да ги изкара, а пък кога ще ги разплете е съвсем друго нещо.
Та този ден е тук при човека и дори вече е към края си. Нищо лошо не му се случи, нищо хубаво не му се случи, Всичко си е същото. Човекът мисли, че е осъзнал няколко неща през този ден, които осъзнава всеки път когато има такъв ден и както тогава, така и сега си мисли, че е решен да промени известни аспекти от себе си, но много добре знае, че това никога няма да се случи, както не се е случвало и преди. Всеки знае къде се крие проблема му, но не всеки е готов да го изкара от там. Е, човекът е от тези неготовите. Не знае дали някога ще бъде. А колко хубаво щеше да е ако беше поне напарфюмирано петно от катран. Поне това.
|
