Споделена история от Измислени истории |
Историята без име
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 4796 пъти
Риши
На брега на река Сабармати се издигаше град Гандинагър. Столица на щата Гуджарат, Индия. Там живееше Риши Басу.
Животът на Риши беше труден: когато беше на десет загуби баща си и брат си.
Майка му трябваше сама да отгледа него и сестра му - Рани. Рани беше по-голяма. Тя порасна и се омъжи.
Риши и майка му останаха сами без пари, ако не се броят нищожните суми, които получаваха от Рани.
На четиринадесет Риши загуби най-ценното - майка си. Пренесе се у сестра си в прекрасната изискана къща. Казаха, че това е новия му дом, но той се чувстваше, като гост.
Всички деца страняха от него. Казваха, че е прокълнат. Наричаха го странен, луд, крадец. Преди крадеше, за да се изхранва, но сега беше за забавление.
Знаеше, че не е правилно, но беше толкова добър в това.
Рядките случеи, когато го хванеха, му се разминаваше, защото беше племенник на Адмир. Пореднато причина всички деца да го мразят.
Живя така близо година. Беше неприятно, но поносимо. После започнаха кошмарите. Те бяха истинско мъчение.
Но тази нощ беше различно. Първо - огън. Той изгряше в пламъци. От земята се разцепваше. После чу глас. Мъжки глас.
Риши Басу? Риши Басу! Ти ли си бе, хлапе? Трябва да отидеш в Ню Джърси! Бързо!
След това отвори очи. Беше в леглото си. Въздъхна от облекчение и прокора пръсти през черната си коса. Обгорена. Но как?
Скочи от леглото и обу джинсите си. Навлече синя тениска и слезе в кухнята.
Адмир, мъжа на сестра му, и Рани закусваха.
- Риши? Всичко наред ли е? - попита Рани. Беше облечена в синя рокля, а косата й бе вързана на опачка, която падаше по гърба й.
- Да - отговори несигурно Риши. После размисли. - Всъчност, не! Трябва да...
- Защо не седнеш, Риши? - прекъсна го Адмир. Риши изсумтя и се настани до Рани.
- Както казвах... - поде отново Риши.
- Поне да се беше сресал! - погледна го окорително Рани и приглади косата му.
- Както казвах! - повиши тон Риши. - Сънувах кошмар и мисля...
- Кошмар? Това е лошо! - обобщи Адмир.
- Мисля, че ще се случат неща, за които не сме подготвени...
- Риши, нищо няма да ни се случи... - Рани го погали по бузата. - Знам, че мама ти липсва...
- Не говоря само за нас! Говоря за цялото човечество!
- И го разбра от един сън? - попита Адмир и се усмихна.
- Да! - Адмир и Рани вече се смееха. - Няма значение! - извика той и се качи в стаята си.
Просна се на леглото и се замисли. Може би беше просто сън. Може би просто полудяваше. Загледа се в бюрото си. На него бяха наредени нещата, които беше откраднал. Играчки, дрънкулки и един медельон. На него две сребърни змии се преплитаха около златна пръчица и образуваха символ. Риши не знаеше какво означава или защо го е откраднал. Просто нещо го привличаше. Някакво чувство. Същото чувство го връхлетя и сега.
Стана и бавно отиде до бюрото взе медельона и го сложи на връта си.
- Не, аз ти казвам да си седиш в твоята част!
- Престани да ме буташ! Пак ще се оплетем на възел!
- Гладен съм! Господаря няма ли да ни нахрани?
- Млъкнете! И двамата! - гласът сложи край на спора. - Той е тук и ни чува!
Риши потръпна.
- Здравей, Риши! Аз съм Хермес! Приятно ми е да се запознаем!
- Нас никога не ни представя! - оплака се писклив глас.
- Защото ние сме змии, глупако! - отговори му друг.
- Извинете? - попита несигурно Риши. - Кои сте вие?
- Това са моите змии! - отговори спокойно гласът. - А аз съм, както вече казах, Хермес, богът на крадците, лъжите, вестителите и пътуванията!
- А защо не ви виждам? - Риши огледа стаята.
- Защото... - богът се разсмя. - Защото аз не съм тук!
- Как тогава ви чувам?
- Магия? Не знам! Този медельон може да го прави!
- А какво, всъщност, искате?
Богът се разсмя.
- Харесвам те! Директен си! Но внимавай! Другите богове не са толкова готини, като мен и като нищо ще те опържат! Веднъж Афродита...
- Извинете, господин Бог...
- Моля те, наричай ме "Хермес, богът на крадците, пътешествията и...
- Добре, добре. Не отговорихте на въпроса ми!
- Тук съм, за да ти помогна, като ти кажа важна информация!
Риши почти си представи, как богът му намигва.
- Е, каква е тя?
- Ами... Виж сега! Първо трябва да отидеш в Ню Джърси! Там ще те чакат...
- Кои ще ме чакат?
- Героите от пророчеството!
- Какво пророчество?
- Не мога да кажа!
- Защо?
- Защото съдържа информация!
- Каква?
- Не мога да кажа! Трябва да вървя и не забравяй: Ню Джърси!
Глъсът секна. В стаята влязоха Рани и Адмир.
- Риши! Добре ли си! Чухме гласове! - Рани го притисна до себе си.
- Просто репетирах за една пиеса в училище!
- Пиеса? Но ти не участваш в пиеси! Ти дори нямаш приятели! - каза Адмир.
- Майната ти, Адмир! - извика Риши и се отдръпна от Рани.
- Риши! Адмир! - писна Рани. - Веднага да се сдобрите и без такива думи в тази къща!
Риши стисна ръката на Адмир, но не беше достатъчно. Рани настоя да се прегърнат. Тогава на Риши му хрумна идея. След прегрътката обяви, че ще се разходи до старата им къща до реката. Взе една раница и я натъпка с дрехи и храна.
- Сигурен ли си, Риши? - попита Рани.
- Да, ще остана там седмица!
- Добре - въздъхна сестра му.
Той излезе от къщата и тръгна надолу по реката. Бръкна в джоба си и извади парите, които беше откраднал от Адмир.
Адмир винаги носеше много пари в портмонето си, което носеше винаги в левият джоб на панталона си.
По време на прегрътката, Риши беше взел достатъчно за самолетен билет.
Той сгъна парите и ги прибра в раницата си. После тръгна към летището.
Адел
Париж, Франция. Да живееш там? Мечта. Не и за Адел Абел. Тя бе осиновена от богатото семейство Абел. Единствената причина за това бяха парите.
Госпожа Абел не можеше да има наследници, затова парите щяха да наследят от нейните братовчеди. Тя не можеше да допусне това.
Реши, че ще осинови дете, което да се води пряк наследник. И тя избра момиче с канелена коса и умни зелени очи, момиче на име Адел.
Още като малка Адел не обичаше правилата. Това я правеше враг номер едно на чистачките, икономите и всичко живо в имението.
На седем тя прояви интерес към растенията. Майка й имаше цяла градина с екзотични цветя, които Адел разглеждаше с часове.
Но всеки си имаше задължения. Родителите й настояваха за уроци по музика, рисуване, танци и какво ли още не.
Адел не ходеше на училище. Имаше си лични учители по всеки предмет.
Днес както обикновенно отиде на закуска. Скара се с майка си. Счупи един чайник в главата на иконома.
След това отиде на уроци по музика. С виола в едната ръка и с лък в другата трудно се отваряше врата, но Адел някак се справяше без проблем.
В стаята на трикрако столче седеше Франсуа - дебеличък мъж, облечен в костюм. Носече очила и разглеждаше нотните си листове. Той погледна изпод очилата си и махна на Адел да влезе. След това отново загледа листовете си.
- Добре, мисля да повторим наученото от вчера - каза с мазният си глас Франсуа.
Адел започна да свири. Беше ужасяващо, както винаги. Учителят кимна, опитвайки да прикрие ужаса по лицето си.
- Има някакъв... напредък. - той преглътна. - С още доста упражнения...
Свириха една и съща мелодия часове, докато Франсуа, плувнал в под от ужасния звук, не прекрати уроците с едно просто:
- Достатъчно! - той се усмихна плахо, взе листовете си и избяга от стаята възможно най-бързо.
Адел се върна до стаята си и взе всичко нужно за следващия час, който бе рисуване. Качи се до петия етаж. В една просторна стая седеше висока жена с крив нос и очила, които уголемяваха очите й десетократно.
Жената въздъхна и посочи на Адел една ваза до прозореца.
- Днес натюр морт! Нарисувай ми тази ваза.
Адел се постара, но учителката го оцени с думите:
- Пълен ужас! Това е най-ужасното нещо, което съм имала нещастието да видя, госпожице Абел!
Адел често чуваше това. Нейната дарба бяха билките не музиката, рисуването и тем подобните изисквания на родителите й. Тя сви рамене.
- Ти върви! - каза учителката. - Аз ще изгоря тази... това нещо!
Минаха още часове - математика, английски, история.
След часът по история имаше уроци по балет. Тя слезе в салона и завари красива, слаба жена с черна коса вързана на кок и пронизващ поглед.
- Първо разгрявки! - обяви учителката.
Минаха няколко часа. Учителката толкова крещя, че вената над окото й изкочи. След това обяви на Адел, че е свободна.
Тя се запрепъва към стаята си. Краката я боляха от мазолите. Събу балетните обувки и ги хърли по стената. Изми краката си. Преоблече се и прихвана косата си на кок. Взе една книга от близката лавица и започна да разлисва страниците. Това й действаше успокояващо.
Докато разглеждаше растенията, описани в книгата, чийто описания знаеше на изуст, забеляза нещо. Точно на страницата с дивият лук. В долният десен ъгъл с красиви латински букви бе изписано:
Запаси. Винаги подготвена.
В главата й се завъртяха безброй въпроси.
- Какво по... - Адел огледа книгата. - Кой?
Запаси. Думата заигра в ума й. Тя облече сивото яке и обу ботушите си. Още беше с дрехите за балет - черен клин и чисто бяла тениска.
Слезе по стълбите и излезе в градината.
Майка й имаше прекрасна градина, но не осъзнаваше какво богатство се крие в нея. Корените, листата, дори цветчетата на някои от тях бяха ядивни и животоспасяващи. Ако знаеш, как да ги използваш, разбира се.
Тя се наведе и събра различни видове листа и корени. Но градината беше голяма и отне доста време да подбере и откъсне всичко нужно.
Нямаше нужда да знае колко е часът, за да разбере, че е закъсняла за вечеря. Пъхна билките в джоба на якето си и тръгна към трапезарията.
Семейството й, както очакваше, вече ядеше десерта си - сладолед, заобиколен от екзотични плодове, и поръсен със златни листчета.
Това много дразнеше Адел, докато хората гладуваха, семейството й се тъпчеше с храна, по-скъпа от самите тях.
Майка й я огледа с преценяващ поглед.
- Къде беше?
- В стаята ми. - излъга Адел. - Учих.
- О-о... - погледът на майка й се стрелна към ботушите й. По тях имаше кал и пръст от градината. - Не ме разигравай, нагла госпожичке! Била си в градината!
- Мамо... - устните на Адел се свиха, докато изговаряше сричките. - Аз...
- Не искам да те слушам! - заяви майка й. - Сега си лягай! Няма да ядеш тази вечер!
Адел влезе в стаята си и заключи вратата. Беше решена да не се моли за храна. Нямаше да достави на майка си това удоволствие.
Но корема й беше на друго мнение. След около час започна да къркори и да се свива от глад. Адел бръкна в джоба на якето си и извади корените и листата. Беше готова да ги нагълта всичките, но тогава се сети. Запаси. Хапна колкото да се залъже, а другите прибра обратно в джоба. Докато предъвкваше сухите корени, разбра, че няма да е достатъчно.
Реши да поспи и така да пребори глада.
Сънищата се оказаха по-лоши и от глада. Земята се тресеше, а Адел гореше. Болката беше ужасяваща. Тогава изведнъж огънят утихна и боката спря. Чу се женски глас. Сладникъв и омайващ.
По дяволите, къде ми е бюти блендера? Адел Абел, отиди в... Ню Джърси! А ето го! О, не къде е моят бейбилипс? Персефона!
Гласът секна. Огънят избухна отново и болката се върна точно толкова неочаквано, както и спря.
- А-а! - простена Адел и се събуди. По ръцети имаше белези от изгорено. Но те бързо избеляха.
Часовникът на стената показваше четири сутринта.
Усети ужасяваща болка в лявата си китка. Помисли си, че още сънува, но после го видя на ръката й бе, сякаш жигосан, бял гълъб.
- Какво? - тя прокара ръка през косата си. През ноща кокчето се беше развалило и сега висеше от дясната страна на лицето й.
Тя си наложи да стане. Тръгна към огледалото, за да види, колко зле е положението с косата й. Но на него, като че с червило, беше изписано, пак, с латински букви:
Ню Джърси! Побързай полетът ти е в 7:30.
Тя погледна часовникът отново. 4:20.
Среса косата си и я върза на нов кок. Още беше с дрехите от вчера. Обу калните ботуши и навлече якето. Взе една раница и я натъпка с дрехи. Счупи касичката си и преброи парите. Достатъчно за билет. Тръгна към вратата, когато се сети.
Отиде до равта с дебели, прашни книги и напъха няколко дебели тома в раницата. Сега беше готова. Забърза подметките на ботуште в килимчето, за да не оставя стъпки. И тръгна надолу по стълбището. На входната врата се спря.
- Няма да се върна за вечеря. - прошепна и излезе.
Джейк
Джейк беше на седемнадесет. Живееше в Ню Джърси.
Когато беше едва на годинка изгуби родителите си.
- Колата кривна от пътя и се удари в дървото... - казваше тъжно баба Доти, когато Джейк разпитваше за случилото се.
Баба Доти беше стара приятелка на семейство Съншайн и веднага се съгласи да отгледа невръстото им дете.
Сега то бе почти пълнолетно. Предстуеше му бал. Баба Доти беше купила специален костюм за случея. Но нещо не беше наред.
Не говоря за социалното му положение. Джейк беше красив и талантлив. Играеше във футболният отбор на училището. Имаше безброй приятели. Всяко момиче умираше да отиде с него на бала.
Но, ако кошмарите се окажеха верни. Можеше да не доживее до бала си. Всъщност можеше да не оживее идната седмица.
Тази сутрин отново се събуди от поредния кошмар. Погледна часовника. Беше пет сутринта. Той се завъртя в леглото и направи очаян опит да заспи отново.
Джейк Съншайн? - каза мелодичен глас. - Ехо? Ох, мразя да пътувам из сънищата! - оплака се гласа. - Чуваш ме, нали? Трябва да отидеш на летището... - запя гласа. - Нищо ли не се римува с "летището"! Виж, кое време стана! - извика напевно гласът. - Скоро ще излитам! Довиждане! - изпя гласа и млъкна.
Джейк се събуди. Беше минал само половин час, от както си беше легнал. Прокара ръка през косата си. Прозя се. Стана и навлече джинсите си. После си наметна зелена риза. Обу ниски кецове и отиде в банята. Изми си зъбите. Плисна лицето си с вода и отиде в кухнята. Взе прясното мляко и зърнената закуска, и сипа по малко от двете в устата си. Млякото започна да се стича по брадичката му. Той започна да дъвче и преглъща. Седна на дивана и се замисли.
- Да отида на летището, защото така казва някъкъв глас в съня ми? - обърна се към себе си. - Каква глупост! - засмя се той.
Стана бързо и отиде до плота. Написа бележка на баба Доти и я остави на масата. Наметна си якето и излезе в двора. Мина покрай цветята и отиде до старата им кола. Миналата година беше изкарал книжка. Качи се в колата и я подкара към летището.
Джейк
След близо час път пристигна. Седна на пейката близо до изхода и зачака.
Както се очакваше летището бе пълно. Хора с куфари и раници го подминава, а той дори не знаеше кого чака. Най-накрая отговорът го удари право в лицето. Боквално!
Точно когато си мислеше, че просто е луд и сънищата му са си нереални, носа му усети нещо, което съвсем не беше нереално, а истинска болка.
Той покри нос с ръка и огледа нападателя си. Момиче. Момиче?
Имаше къдрава червена коса и очи с цват на борова игличка. По бузите й имаше лунички. Носеше черна тениска и панталони с войнишки десен. Около кръста й се виеше черен колан. Но като цяло беше сладка.
- Какво чакаш? - тя присви очи.
- Обяснение. - отговори Джейк. - Защо? - той посочи носа си.
Момичето изцъка раздразнено.
- Седиш тук половин ден. - скръцна със зъби тя. - Какво чакаш?
Джейк се усмихна.
- Виж червенокоске...
- Не ме наричай така втори път, ако ти е мил животът! - момичето опипа колана си.
- Тогава, ще се радвам да ми се представиш - отговори предизвикателно Джейк.
Момичето стисна юмруци около колана си. " Ще ме удари отново. Със сигурност ше ме фрасне. " помисли си Джейк. Момичето остави колана си и каза.
- Бри. Бри Уолфкъб.
- Няма да се изненадам, ако наистина си отгледана от вълци! - засмя се Джейк.
- Какво чакаш? - момичето обви юмрук около ризата му и го притисна до стената. - Знам, че си служител на древните!
- Не знам за какво говориш! - писна Джейк.
- Защо дойде тук? - попита момичето.
Думите се изблъзнаха от устата му.
- Гласа! Глупавият глас ми каза!
- Глас? - момичето отпусна хватката си. - Какъв глас чу? Какво ти каза?
- Беше мъжки. Каза ми да дойда тук!
- Нещо друго?
- Попита ме... - той си пое дъх. - Попита ме какво се римува с летище!
- Рими... О, богове!
Джейк я погледна.
- Богове?
- Да, богове. Дълго е за обяснение.
- Предполагам. - отвърна Джейк.
Момичето му помогна да се изправи. После замръзна.
- Виж! - възкликна тя.
- Какво?
- Светлината!
- Какво е светлина?
- Хайде! Идва от тоалетните.
- Моля?
- Просто ела! - момичето го хвана за ръката. Очевидно контактът не я притесняваше. После го задърпа към тоалетните.
- Защо сме тук? - попита Джейк.
- Влизай! - подкни го Бри.
- Да вляза в момичешка тоалетна? Няма да стане!
- Влизай или ще ти избия зъбите.
- Добре, добре влизам. - Джейк махна с ръка и влезе.
Когато го видяха всички момичета се разпищяха и избягаха от тоалетната.
Бри го потупа по рамото.
- Разчисти терена! Браво!
- Какво сега? - попита Джейк.
Чу се пускането на вода и от тоалетната излезе момиче. Косата му беше вързана на кок. Носеше голяма раница. Беше толкова красива.
- Избранница на Афродита? - Бри се намръщи. - Просто прекрасно!
- Кои сте вие? - попита момичето и намести раницата си.
Адел
- Аз съм Бри - каза червенокосото момиче. Не беше на повече от шестнадесет, но вдъхваше страхопочитание. - А това е... - тя щтракна с пръсти пред лицето на русото момче до нея.
- Джейк! - каза бързо то. - Приятно ми е да се запоснаем! - намигна на Адел.
- Аз съм Адел - отвърна колебливо тя.
- Прекрасно име! Френско ли е?
- Да, идиот такъв! Не виждаш ли, че има акцент! - отвърна раздарзнено Бри.
- Не съм виждал по красиво момиче... -въздъхна Джейк.
Адел се изчерви. Момчето беше малко по-високо от нея. С руса коса и сини очи. Беше строен и красив.
- Млъкни, идиот такъв! Това е избранница на Афродита. Естествено, че е красива! - Бри го бутна назад. Очевидно не й пукаше, че е красив.
- Какво ти е на носа? - попита Адел Джейк.
- Нищо просто тя... - той посочи Бри. - Има навика да удря хората в лицето.
- Ти си избранник на Аполон! - отвърна Бри. Можеш да се излекуваш още сега! Само трябва да го поискаш!
- Казваш, че трябва просто да кажа " Искам носа ми да се оправи" и той ще се излекува сам? - попита Джейк саркастично. В тоди момент той изпищя и се хвана за носа. Когато ги дръпна от удара нямаше и следа.
- Точно това казвам! - отвърна Бри и Адел се засмя. - Хайде, ела! Ще ти обясня всичко! - обърна се тя към Адел и я подкани да излязат от тоалетната.
Настаниха се в ресторанта на летището. Адел яде като невидяла, защото единственото, което беше яла, последните дванадесет часа, бяха сухите корени, а те определено не засищаха много.
След като приключиха, Бри започна да обяснява.
- Една вечер, докото бях в гората и ловувах - започна тя. - Той ми се яви.
- Кой? - прекъсна я Джейк.
- Арес, богът на войната. - отговори Бри.
- Бас държа, че той ти е покровител! - засмя се Джейк.
- Да - отговори сериозно Бри. Джейк се шегуваше с червенокосата им приятелка, но Адел знаеше, че тя е способна да убива хладнокръвно, като див звяр. - Той ми каза за някакво пророчество... - продължи Бри. - Че в него ще участват повече герои от обикновенно. Ще са много и навсякъде.
- Каза, че гръцките богове съществуват... - промърмори Джейк. - Кой е моят покровител?
- Вече ти казах - въздъхна Бри. - Аполон. Той е известен с много дарби. Стрелбата с лък, която е и дарба на близначката му Аретемида. Лечителството, музиката, римите... Той е покровител и на Делфийският оракул. И на слънцето, разбира се.
- Супер! Значи е много готин! - обобщи Джейк.
- Важен бог е. Няма спор, но мисля, че Арес е по- полезен в битка.
- Какво можеш ти? - попита Джейк. - Какви дарби ти е дал Арес?
- Мога да те убия по хиляда начина, ако поискам! - отвърна Бри спокойно.
- Ами ти Адел?
- Не знам. - призна тя.
- Ще ни е полезна, ако се наложи да приговаряме! - каза Бри. - Избранниците на Афродита имат омайващ глас. Можеш да обедиш някой да се самоубие, ако поискаш! - каза Бри.
Но Адел не изкаше това. Тя беше просто едно объркано момиче. Точно сега, когато знаеше какво я очаква. Битки, убийства. Тя искаше да се прибере у дома. Но вече беше късно. Беше направила своя избор. Трябваше да остане и да се бори с... и тя не знаеше какво. Кои бяха древните? И какво се канеха да направят? Не знаеше отговора на нито един от въпросите си, а се съмняваше някой да знае. Тя седеше загледана в пилешките си хапки. Точно тогава чу разкопчаването на ципа и ръката бъркаща в раницата й.
Риши
Риши осъзна колко е гладен, чак когато слезе от самолета. Бързо намери ресторант, но също толкова бързо озъсна, че е изхарчил всички пари за билет. На една маса в ъгъла седяха тийнейджъри. Момче може би на седемнадесет и две момичета. Личи си, че бяха от готините.
Момичето, от ляво, с канелена коса и момчето със сигурност бяха двойка. Масата им беше отрупана с вкусотии. Значи имаха пари.
Той се настани на съседната маса. Никой не му обърна внимание. Точно така и искаше да стане. Той провря ръка между столовете и дръпна ципа на раницата. Момичето с канелена коса веднага се обърна. Време беше да изчезва. Но другото момиче, може би на деветнадесет, вече го настигаше.
Тя го блъсна в стената и го хвана за гърлото.
- Крадеш, а? - попита тя. Докосна колана си и в ръката й се появи златен нож.
Риши не можеше да отговори нищо. Ръката й го стискаше за гърлото толкова силно. Тя приближи ножа до лицето му.
- Не, недей! - извика момичето с канелена коса, докато тичаше към тях. Зад нея беше и момчето.
- Той е крадец, Адел! - отговори другото момиче.
- Поне го остави да обясни! - примоли се момичето, което се казваше Адел.
- Няма нищо за обясняване! - каза другото момиче, но отпусна ръка. - Не смей да ме омайваш!
- Нищо не правя! - възрази Адел.
Риши издаде писукащ звук. Лицето му беше лилаво.
- Пусни го! - изкрещя Адел. Глъсът й отекна в ресторанта. - Не можеш да го убиеш тук! Забранявам!
- Забраняваш? ! - изсмя се другото момиче. В този момент ръката й се отпусна и Риши отново можеше да диша. Ножът падна от другата й ръка с тръкъщ звук на пода.
- Адел? Как го направи? - попита смаяно момчето.
Другото момиче вдигна ножа си и го прибра в колана.
- Както вече казах... - каза то. - Тя ще ни е полезна в битка. Може да принуди всеки да направи всичко. - Тя се обърна към Риши. - Говори.
Риши
Риши се представи. После и другите направиха същото. Момичето, което се опита да го убие беше Бри. Момичето с канелена коса - Адел и идваше от Франция. И момчето беше местен и се казваше Джейк.
Разказа им възможно най-малко за семейството си и откъде идва. Когато дойде ред на кошмарите всички се намръщиха. Адел потрепера.
Показа им медельона и преразказа на бързо краткия си разговор с бога. Те не го помислиха за луд. Това беше добро начало.
- Говорил си със Хермес? - попита Бри.
- Да, той така се представи. - съгласи се Риши.
- От кога имаш този медельон, Риши? - Бри го взе медельона от ръцете му и го огледа.
- Не знам. От години.
- Помниш ли от къде го взе? - Бри продължаваше да се взира в медельона.
- Откраднах го. - отговори Риши.
- Естествено. Покровител ти е бога на крадците. - Бри го погледна в очите. - От кого го открадна?
Риши се замисли. Спомни си този ден. Беше едва на седем. Навън валеше. Той тичаше през калта към къщи, когато видя бледа светлинка. Идваше от реката.
Затича се към нея. На брега бяха хвърлени дрехи, а върху тях лежеше медельона. Той клекна до дрехите и взе внимателно медельона.
Тогава се случи. Връта му пламна от изгаряща болка. Той изпищя. Чу се плискане и от реката излезе някой. Притежателят на медельона.
Риши започна да тича. Краката му потъваха в калта. Врата му гореше от ужасяваща болка.
Видя старата къща от детството му. Влезе вътре и затвори вратата. Пъхна се в банята и пусна чешмата. Изми краката и тялото си. Майка му предложи да му измие косата.
Когато видя врата му се разпища. Това беше първия и единствен път, в който му удари шамар. Каза му да си иде в стаята. И отиде да говори с баща му. Баща му. Тогава още беше жив. Майка му също.
Той облече пижамата си и отиде до малкото огледало в ъгъла на стаята. Едва не изпища, като майка си. На врата му се виеха две змии.
От тогава той си пускаше косата до под врата, за да ги прикрие.
- Риши? - чуха се гласове и той се завърна в настоящето.
Седеше на стола в заведението с приятели, като нормален тийнеджър, но той не беше такъв. Нито пък те. Всички бяха замесени в някаква божествена конспирация.
- Не знам. - отговори накрая. - Не помня. Бях много малък.
- Сигурен ли си? - попита Бри настойчиво.
- Вече ти каза, че не знае! - отговори Адел.
- Не ми се бъркай, красавице! - озъби се Бри.
Тогава Риши го разбра. Бри знаеше, че той не казва всичко.
- Какво правим сега? - попита Джейк.
Бри спря да спори огледа ни и попита:
- От колко време сме тук?
- Не знам. Може би два часа. - отговори Джейк.
По лицето на Бри се прокрадна страх, но тя умело го прикри.
- Трябва да тръгваме. Веднага! - тя отиде до сервитьорката и й подаде една стотачка. - Задръжте рестото.
Обърна се към Риши, Адел и Джейк, които още седяха объркани на масата.
- Ставайте! Вече трябва да са ни надушили!
В този момент на масата скочи нещо и тя се натроши на пърчета. Риши скочи от стола и хукна след Бри. До него тичаше Джейк, но Адел изоставаше. Риши се обърна и се затича право към Адел и чудовището.
- Глупак! Какво правиш! - извика Бри отпред, но той не се обърна.
Стигна Адел точно преди чудовището да я ръзкъса.
- Хайде! - той я хвана през краста и се затича.
Краката му се движеха със скороста на светлината. Скоро бяха навън. Адел припадна. Риши се опита да я вдигне, но се просна уморен до нея. Чу гласа на Бри или по скоро бойният й вик. Чудовището взриви вратата и тогава Риши го огледа за първи път. Имаше тяло на лъв и криле и глава на орел.
- Грифон! - изрева Бри. Риши видя само как Бри се втурва към чудовището. После всичко потъмня и той припадна.
|
