Споделена история от Измислени истории |
Телефонът
преди: 7 години, 2 месеца, прочетена 4620 пъти
Тази седмица мина много бавно, макар да се знае че когато има много неща за вършене в работата времето минава далеч по неусетно. Но явно не винаги е така. Както и да е, добутах я някак си до петъка. Знаете как е – петък, последен работен ден от седмицата, човек се настройва за двата почивни дни. Така че едва изтраях до 18 часа за да се метна в автобуса, който за тридесетина минути ме остави на спирката, а от нея до кооперацията в която е моята квартира са само на някакви си двеста метра.
Нямах намерение да излизам този петък някъде на по питие, а и през обедната почивка си бях купил една нова книга, така че реших просто да си направя нещо за хапване и след това с чаша кафе и цигара да почета докато ми се доспи. Набързо си забърках един омлет с шунка и сирене, направих си салатка от двата домата които имах в хладилника и седнах пред телевизора. Изгледах новините докато вечерях, разбрах кой кого е напсувал в парламента, кой от известните спортисти е зарязал жена, информирах се за времето което се очаква през почивните дни и щракнах с дистанционното.
Понеже съм си чистник, както се казва, измих набързо съдовете и приборите с които се храних докато чаках да се загрее водата за дозата ми кафе три в едно. И след по малко от десет минути вече бях на дивана с любимата си чаша със снимката на Бон Джоуви, пълна с ароматно кафе, запалена цигара между пръстите си и разтворената книга на коленете. Потопих се в историята описана от автора, отпивайки от горещата течност и подръпвайки с наслада от цигарата.
Постепенно потъвах все по дълбоко в историята, поглъщах на един дъх страница след страница. Когато вдигнах поглед към стенния часовник на една от стените /с риск да прозвучи банално ще вметна че и той е свързан с любимата ми група - с черни букви на циферблата е изписано името на Bon Jovi/ установих че вече час съм бил потънал в магията на книгата. Който час разбира се, мина неусетно както винаги.
Така че реших да изпуша още една цигара, да изчета още няколко глави от книгата и след това да не напъхам в леглото, да открия някой филм по многобройните канали и да се отдам постепенно на съня.
Отново потънах в историята на романа, погълнах набързо още три глави от него, като междувременно изпуших не една, а две цигари, което разбира се не е повод за гордост от моя страна.
Отново хвърлих поглед на часовника, решително затворих книгата и я оставих на масичката пред себе си. Което признавам си, направих с не особено голямо желание - така е с добрите истории от добри автори - грабват те и искаш да изчетеш всичко докрай както се казва на един дъх. Но пък часът беше почти 10, така че можех да хвана от началото някой филм, започващи по това време.
Минах през банята и след малко вече бях в хоризонтално положение с дистанционното в ръка. Обходих набързо каналите и най-сетне открих филм, който много пъти съм гледал, но никога няма да ми омръзне. Става дума за "Телефонна клопка". Харесвах си го и винаги се възхищавам на сценария и играта на артистите в него - знаете този филм предполагам. С Колин Фарел! Ако сте го пропуснали, ви го препоръчвам!
Разбира се не успях да го изгледам до края.... напоследък все по-често ми се случва да заспивам пред телевизора и дори, със срам си го признавам, по време на мач на любимия ми ЧЕЛСИ. Но както се казва - остаряваме бавно...
"Динг-донг, динг - донг"....
Звука от домофона долетя от антрето и ме извади от полудрямката.
"Стига бе"-отворих очи и напипах дистанционното. Изключих звука на телевизора напълно и се ослушах. -"не може да е истина... " Но след секунди тишината в стаята отново бе нарушена от това "динг - донг".
"Това не може да е истина" - бе първата мисъл минала през сънения ми мозък. Ами така де - според часовника е почти 11 вечерта, това първо и второ нямам си идея кой може да ме търси по това време по простата причина че в тази квартира съм едва от месец и дори съседите си не познавам все още.
Но това продължаващо динг донг ме принуди да стана и влачейки чехлите си по теракота отидох в антрето. Вдигнах слушалката на домофона
- Да?
- Ааааа.... - чу се мъжки глас от другата страна - добър вечер, господин Емил Боев търся.
А сега де. Аз съм този Емил наистина....
- Да, аз съм. Кой се обажда?? /Кой се обажда ли?? ! Дали така се казва когато говориш по домофона с някой, който е долу пред вратата на кооперацията? Едва ли, ама така ми дойде... /
- Ахмхм - чу се едно прокашляна в слушалката - Извинявам се г-н Благов ама май съм пипнал някаква настинка!
Много важно, помислих си аз все още сънен, като се почесвах със свободната ръка по темето.
- Както и да е - Продължи онзи отсреща - Г-н Боев, извинявам се за късния час, но едва ви открих. Имате пратка, която трябва да ви доставя спешно, защото - отново се чу леко покашляне - защото крайния крайния срок да получите поръчката си изтича след по-малко от един час.
Стоп! Тук съвсем се разсъних. Поръчка? ! Нямах никакъв спомен да съм поръчвал някога в съзнателния си живот нещо и то да ми бъде доставено с куриер у дома. Опа, излъгах - освен пица, но това не се брои според мен. Веднага друга, смразяваща да я нарека мисъл мина през мозъка ми - от къде по дяволите този с когото говорех в момента знае къде живея?? ! Казах в началото на разказа си, че едва от почти месец съм в тази квартира. А съм убеден не на сто, а на хиляда процента че на никого не съм казал адреса си. Поех си въздух и изстрелях в слушалката:
- Вижте, господине, явно има някаква досадна грешка.
Съжалявам, но никога нищо не съм поръчвал на когото и да било. Така че ще ви пожелая лека нощ и дано бързо оправите тази си грешка.
Отлепих слушалката на домофона от ухото си и посегнах да я поставя на мястото и. Но чух нещо като истеричен крясък в нея:
- Момент, минутка само г-н Боев и ще ви обясня! Не затваряйте ако обичате.
Погледнах слушалката в ръката си и отново я поставих на ухото.
- Добре, слушам, но съвсем кратко ако може.
Отново едно Ахмхмх и човекът отсреща каза само две думи:
- Чуйте това!
От слушалката се чу тихо щракване и след миг... ами след миг чух своя глас, само че доста странен-странен толкова колкото може да го направи изпито известно количество алкохол
"Добре бе Жоро... ми ако имаше такиви специални талафони и с тях да може да говориш по един път в месеца с майка си и баща си... "
/ Стоп! Все едно светкавица мина през мозъка ми и го раздра - това ми е познато! Ами да, това наистина бяха мои думи, казани от мене преди... 5 дни, когато си ходих до родния град и гостувах на моя най-добър приятел. Същата вечер добре си пийнахме, както си му е реда разбира се и от дума на дума заговорихме за родителите си. Тук трябва да кажа че и на двамата родителите ни не са вече между живите, дори по ирония на съдбата така се получи че в едни и същи години първо изпратихме бащите си, а само две години след това и майките си.... Но това са неща неизбежни, всички го знаем. И има една много точна мисъл за това : "Раждането е случайност, смъртта закономерност"/
Вече напълно бях се разсънил и чух отговора на моя приятел: "Не баце, не искам такъв телефон... " Последва тишина и пак чух себе си - "аз пък искам да имам... "
Щрак. Отново този звук се чу в слушалката, последван от вече познатото ми "Ахмхммх"
- Ето г-н Боев, сега може би спомняте че имате нещо, което сте пожелали да имате.. така че съм тук за да ви доставя поръчката.
Не знам друг как би реагирал в подобна ситуация. Но аз машинално промълвих в слушалката "Ей сега идвам" и я поставих на мястото и.
Набързо влязох в стаята, сложих на гърдите си бронираната полицейска жилетка върху нея облякох един суичър, проверих пълнителя на пистолета и за всеки случай вкарах патрон в цевта. Стоп!! Шегувам се разбира се! Какви жилетки, какви пистолети.... ама исках да го прочета как звучи и затова го написах... Нищо подобно не направих, просто си сложих една грейка и след малко бях на входа на кооперацията очи в очи с този доставчик.
Нормално изглеждащ мъж, с леко зачервен нос/явно наистина го мъчеше настинка/.
- Благодаря ви, г-н Боев. Няма да ви задържа много, все пак е почти полунощ. Така че просто се разпишете ето тук и тук и вземете пакета, който е за вас.
Мъжът ми подаде една квитанция и посочи къде точно да поставя автографа си. Направих го, той откъсна отрязък от нея и ми го върна заедно с една малко пакетче.
-Ето, това е за вас! А сега ви моля да ме извините още един път и лека нощ!
Мъжът се обърна и пое по улицата. Проследих го с поглед до момента когато стигна пресечката и зави по другата улица.
Погледнах пакета в ръката си и бавно се заизкачвах по стълбите към квартирата си. Качих се пещ до 5 етаж защото чувствах че имам нужда да освежа мозъка си.
Влязох в апартамента, прекосих малкото антре и се озовах в стаята си, където по телевизора все още вървеше "Телефонна клопка". Седнах на дивана и оставих пакета на масичката срещу себе си. Пресегнах се за цигарите, издърпах една от кутията и я поставих между устните си. Щракнах запалката и....
"Мъжете знаят защооооооооооо.... "!
Какво? !? ! Сепнато отворих очи и се опулих в полутъмната стая. Срещу мене по телевизора вървеше една от рекламните паузи, които най-много мразя. "И това ако не е як сън" - мина през главата ми и се прозях. Седнах в леглото и се почесах по темето. "Сън, ама егати, все едно истинско... " - продължих да си припомням това с телефона, доставчика.... Прозях се, бавно се изправих и се запътих към тоалетната. Минах покрай масичката пред диванчето, разсеяно хвърлих поглед към нея и...
.... и го видях! Пакета! Пакета от съня. Какво става мамка му...
Не знам колко седях така, загледан умно в него докато най-накрая се престраших и посегнах ръка. Разкъсах обвивката на пакета и отдолу се показа кутия от обикновен картон с прикрепено на капака изписано на ръка листче. Отлепих това листче и се зачетох в съдържанието му. С красиви букви беше написано следното:
"Ето, това е телефон чрез когото можеш да се свържеш с покойните си родителите. Но само по един път в месеца. Лесно е - има само два бутона - единия е за връзка с майка ти, а другия с баща ти. Просто натискаш и на дисплея се показва с кого ще говориш. "
И толкова. Това бяха няколкото реда изписани на листчето. Оставих го настрани и взех кутията в ръце. Бавно вдигнах капака и... и вътре наистина имаше телефон. Нещо подобно на онези старите телефони на Nocia, ако се сещате за кои става дума. Дисплея беше тъмен, а под него имаше наистина само два бутона. На единия от тях стоеше думата МАМА а на другия ТАТЕ.
Не знам как да ви обясня какво точно чуствах в този момент. Не знам и колко време седях така с телефона в ръка и не откъсвах поглед от него. Няма и кой знае колко голямо значение времето прекарано така. Но в един момент станах, бавно излязох на терасата, погледнах звездното небе, след това и телефона, който стисках здраво и... и го хвърлих през терасата!! След миг се чу едно тряс, идващо от удара на апарата с паважа. Погледнах надолу и видях светещите дребни части разпръснати по тротоара. Бавно се завъртях, влязох в стаята и запалих цигара. И това е историята....
А да. Питате ме защо не се ползвах този телефон ли? Ще ви кажа разбира се - от страх! Не от страх да чуя гласовете на починалите си родители разбира се! От страх че когато набера някой от тях двамата отсреща че чуя металическия глас на оператора :"АБОНАТ С ТАКЪВ НОМЕР НЕ СЪЩЕСТВУВА"!
К Р А Й
А не, не е край! Има още малко от тази история! Месец след това посетих гробовете на своите родители в родния си град. И там, докато седях в тишината до този на майка ми, съвсем ясно чух нейния глас - "Браво, моето момче! Добре направи с онзи глупав телефон"!
Права е мисля си и аз.... защото разбивайки телефона запазих вярата си че те, майка ми и баща ми са някъде ТАМ....
P. S Тази история разбира се е измислена! С едно изключение - края! Така бих постъпил ако наистина имам такъв телефон! А вие?
|
