Книгата
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 4611 пъти
Малко въведение :
Лондонския музей е един от най-добрите музеи в света и колкото е да е невероятно/но е факт/ - входа е напълно безплатен. Музеят има 10 раздела (доисторически, египетски, гръцки, римско-британски, средновековен, Ренесансов, източен, нумизматичен и др. ) и Британската библиотека. Днес там могат да се видят около 6 милиона експоната, които документират културната история на човечеството от най-стари времена до наши дни. Прочут е с египетските мумии, Розетския камък, мраморите на Елгин и др. съкровища. Поради липса на място складовете му също са препълнени с произведения на изкуството. Добре е да се знае и за безплатните 20 и 50-минутни турове, предлагани в музея.
Работното време на музея е от понеделник до четвъртък от 10:00 до 17:00.
В петък работното време е до 20:30, като има вечерна програма, включваща представления, храна и напитки.
Това е – малко сухи факти. А сега ще ви предам в по опитни ръце за да ви разходят из този музей….


Драги читатели, ще ви задам един въпрос – обичате ли музеите? Харесва ли ви да се разхождате бавно из техните зали, да се спирате пред изложените експонати, да стоите пред тях дълго, поемайки частица от историята която носят в себе си? Да? Така си мислех че ще отговорите. Е, тогава аз съм вашия човек, а вие сте моите хора! Позволете ми да ви хвана за ръка и да ви поведа на една разходка…Къде ли? Ще ви кажа веднага – из коридорите и залите на Британския музей в Лондон! Знаете за него поне малко нали? Заедно ще минем през огромните зали, но няма да се спираме задълго пред нито един от многобройните експонати – нито пред Розетския камък, нито пред египетските мумии, нито пред Цилиндъра на Кир, няма да се задържим за повече от няколко кратки мига пред творбите на Дюрер…Просто ще минаваме покрай тях, но все пак ще можете да усетите могъществото на историята, ще можете поне за миг да се потопите в красотата и изяществото на картините…. нищо повече не ви обещавам! Защото аз искам да ви заведа на друго място. Ще ви преведа през много стълби, заедно ще слизаме все по-надолу и надолу, ще минем затаили дъх през мрачните подземни коридори на музея, които нямат нищо общо с тези горе – осветените и с излъскан до блясък мраморен под. Ще отворя за вас врати през които рядко минава някой; врати зад които се крият други още по-тъмни и тесни приличащи на тунели коридори. Затаете дъх за миг – чувате ли ехото от стъпките, което се блъска между стените? Чувате ли далечния шум от капеща вода? Хайде, продължаваме! Имаме още път! Не се бойте от огромните паяци, изплели мрежите си по всички възможни ъгли и дремят в очакване на плячка! Те не са опасни, страшен е само вида им! Доверете ми се! Какво казвате? Усещате някаква сладникава миризма? Така е! И ще ви кажа от къде идва тя…Тук някъде, зад стените на тези коридори има огромни ями, в които са били погребвани труповете на хиляди хора, покосени от Черната смърт! Говоря за епидемията от чума, върлувала в Лондон през 1665 и 1666 година. Тази сладникава миризма е имено от разложените им трупове, наслоявана с години в стените. Не е особено приятно, нали драги читатели?
Вече сме близо до целта на нашата разходка скъпи мои читатели. Само след този завой на коридора има една врата, а зад нея в малка стая е това което искам да ви покажа.
Ето я и нея! Вратата! Виждате колко е масивна, нали читатели мои? Виждате ли и огромния катинар, с който е заключена? Сега ще ви издам една тайна – за този катинар има само един единствен ключ и този ключ е мое притежание. Ето, погледнете го в ръката ми! Сега преди да отключа този катинар и да ви въведа в стаята ще ви кажа само няколко думи – за тази стая и това което се намира вътре знаят хора, чиито имена могат да се изброят с пръстите не на двете, а само на една ръка! Разбира се, няма да ви кажа името на нито един от тях. За вас това не е важно! За вас е важно това което ще ви покажа и то е зад тази врата, поставено в едно съвсем обикновено дървено сандъче. Какво мислите че е това? Какъв е този предмет? Имайте още малко търпение и ще разберете, скъпи читатели! Ето, отключвам големия и тежък катинар и го оставям да падне на земята. Какво читателю? Звука на удара метал в камък прозвуча като изстрел нали? Уплаших ли ви? Да? О, това нищо не е, не знаете какво е да си уплашен….
Хайде, успокоите треперенето си и вижте как едва успявам да избутам масивната дървена врата …чувате скърцането на пантите нали? Ето, има вече място да влезем в стаята. Последвайте ме…. По смело, елате с мен и застанете до този мраморен пиедестал. Ето, така е добре! Това е сандъчето, уважаеми читатели. Нищо особено, нали? Какво? Да го отворя ли вече за да видите какво се крие вътре? Неее…. още малко търпение! Хайде една игра! Опитайте да отгатнете какъв е предмета за който ви доведох чак дотук? Смело, направете предположения. Да, древно е! Много древно! Какво? Светия Граал? Не, грешка! Друг ще се пробва ли да отгатне? Част от кръста на който е разпнат Исус? Не! И това не е!! Айде, опитайте за последно…никой друг ли не иска да предположи? Добре, стига! Няма да мъча повече любопитството ви! Ето, повдигам капака на сандъчето и вадя съдържанието му…. Ето това е за което бихме път до тук. Да, книга е! Какво, разочаровани сте? Очаквали сте нещо по-така??? ! Скъпи читателю, това не е просто книга! Това е най-опасната книга написана някога! Дори повечето хора смятат че тя не съществува…Не читателю, съществува! Това е тя! Държа я в ръцете си пред вас. Някой досети ли се коя е? Не? Добре, аз ще ви кажа – това е „Al Azif“! Но името с която е позната по скоро е Некрономикон! Аха, виждам че знаете за тази книга, чели сте…. ето, това е тя! Иска ли някой да я подържи в ръката си и сам да разлисти страниците? Не? Страх ли ви е? Нормално е! Страшничко е да държиш в ръце подобна книга, чиито страници са направени от човешка кожа. И то не каква да е читателю мой, а от кожата на девствени момичета? Тази книга я написа един безумец с името Абдул ал Хазред, който се имаше за поет по онова време. Той имаше глупостта да премине по време на своите странствания през великата аравийска пустиня Руб ал-Хали. И там остана да живее цели десет години. Но той не знаеше че тази пустиня е домът на демони и зли духове прогонени на веки да се скитат по света. Имено те му повериха тайни несъвместими с човешкия разум и го научиха на своите сатанински ритуали. По късно този безумец, обладан от черните сили, написа тази книги през последните години на живота си, които прекара в Дамаск. Виждам изражението на лицата ви! Не ви се вярва нали? Нищо! Това не е от съществена важност. Не е важно кой и какво вярва от вас. Важното е друго – че сте тук и тази книга е пред вас. Вие сте така да се каже целунати от съдбата. Вашия живот до сега вече няма да представлява нищо! Всеки от вас ще започне на чисто, миналото ще остане далеч назад и дори миг от него няма да бъде съхранен в главите ви. И в това ли не вярвате? Ами не ми остава мисля нищо друго, освен да ви направя една малка демонстрация! Нали не възразявате? В същност, дори и да възрази някой от вас няма никакво значение. Защото не знам дали някой от вас любезни ми читателю е забелязал издълбания в камъка над вратата надпис. Не, стойте, няма смисъл да отивате да го видите този надпис, аз ще ви го кажа! Там на камъка са написани само три думи! „Надежда всяка оставете”……
Защо подскочихте? Стресна ви затръшнатата зад нас врата ли? Същата, през която преди малко влязохме в тази стая. Няма смисъл да се мъчите да я отворите! Повярвайте ми. По добре е да се приготвите за малката демонстрация за силата и могъществото на тази книга. Ще се убедите сами че с нея могат да бъдат съживявани мъртъвци……но за да стане това разбира се, трябва да имаме такива. Затова ще се наложи най-напред да ви убия! Всичките! След това ще ви извадя от дълбокия и мрачен кладенец на смъртта, но вече като мои предани слуги. Разбрахте ме нали? Виждам че мнозина от вас ме разпознаха!! Да- аз не съм Матю Шварц – разпоредител в Лондонския музей, както пише на табелката закачена на униформеното ми сако. Когато се събудите ще видите истинската ми същност и лице! Защото аз съм този който има смелостта на се опълчи на Господ! Аз съм Сатаната!
Но хайде, стига празни приказки, работа ни чака. Защото само след час аз, но отново като Матю Шварц, прилежния служител на този музей имам ангажимент към друга група посетители, тръпнещи от желание да се запознаят с експонатите му. Така че скъпи ми читателю, сбогом! Ще се видим пак, в другия живот!
х х х х х х х х х х

На много места по коридорите на Британския музей има зони, в които посетителите могат да отдъхнат от разходката си сред експонатите, да изпият чаша кафе или да си вземат безалкохолни напитки от монтираните автомати. Точно в една от тези зони до кафе машината се бяха изправили двама униформени служители на музея, ползвайки полагаемата им се почивка. Ник Бейгън и Сол Андерсон бяха от доста години част от персонала на музея и през това време успяха да създадат едно добро приятелство помежду си. Често се събираха със семействата си, ходеха заедно на мачове на любимия им отбор „Тотнъм”, на няколко пъти взимаха годишните си отпуски по едно и също време и двете семейства заминаваха заедно за две седмици на почивка далеч от лудницата на големия град.
- Ник, да те питам, ти чуваш ли онези странни звуци все едно – Сол отпи глътка кафе, почеса се по носа замислено и добави – все едно много хора пищят от страх?
Ник се засмя и чукна с показалец приятеля си по униформената фуражка:
- Приятелю, звуци имаш само в кратуната си…..
- Сериозно, много често ги чувам ….
Ник се замисли, глътна остатъка от своето кафе и смачка картонената чашка:
- Като минеш покрай радиаторите от парното нали? И аз ги чувам често. Това е от старите тръби някъде из подземните етажи. Тази инсталация май отдавна плаче за ремонт. – погледна часовника си и добави – Айде, гълтай си кафето и да отиваме да бачкаме.
Сол Андерсон допи своето кафе и хвърли чашката в кошчето за отпадъци до кафеавтомата.
- Така ще да е, от тръбите е, знам…ама понякога ми се струва чак страшно да чувам тези „писъци” и „стонове”. Все едно гледам филм на ужасите.
Двамата се засмяха и тръгнаха с бавни стъпки по коридора към залата в която по принцип беше работното им място. Покрай тях мина групичка посетители на музея, предвождани от млад униформен разпоредител. Ник се спря и изгледа минаващите хора.
- Сол, абе този колега, дето води тази групичка …. от колко време е тук на работа?
- Знам ли, мисля някъде от около година да речем…. защо? – Сол Андерсон също спря и погледна към отминалата групичка.
- Ами, мисля си че ще е голяма работа като водач на групи из музея. Колкото пъти и да срещна посетители водени от него, толкова пъти се чудя на лицата им. Все едно са изживели не знам какво чудо-едни такива замаяни погледи, ходят бавно…
Сол се засмя :
- Да, прав си и аз съм забелязал това нещо! Ще трябва да се запишем при този колега да ни разведе из музея. Току виж научим нещо ново и странно. Наистина ще да е добър в работата си. Айде, да поработим.
Ник го тупна по гърба и двамата приятели се заеха с обичайните си служебни занимания. Зад гърба им бавно се отдалечаваше групичката посетители, водени от младия, усмихнат и пъргав униформен служител, на чиято униформа блестеше табелката с името му – Матю Шварц.
В същото това време, една друга група - от японски туристи - търпеливо чакаха реда си на входа на музея да бъдат поети и разведени из експонатите му. Беше им казано че ще бъдат водени от служител с името Матю Шварц и те тихо разговаряйки помежду очакваха появата му….
А той разбира е стриктен в работата си и не след дълго щеше да поведе тази група след себе си по дългите коридори, сред многото експонати, щеше да ги поведе надолу, там където водеше всички – стаята за която само той знае и само той има ключ….
х х х х х х х х х
Не вярвате на нито една дума от този разказ, нали? Нормално е! Но…я се замислете – колко пъти сте виждали хора с безизразни лица, изцъклени студени очи, ходещи като замаяни по улиците? Я погледнете този човек до себе си…
Не ви ли се струва че и той е бил в някоя от групите водени от Матю Шварц….?