Споделена история от Измислени истории |
ДАМАТА НА ПЕЙКАТА
преди: 6 години, 5 месеца, прочетена 5313 пъти
Всеки град прилича на човешкото тяло. Например какво са пътните артерии в него – улици и булеварди, ако не кръвоносната система на града. Сградата или сградите на градската управа са като мозък в човешкото тяло. И т. н и т. н. И разбира се – парковете и градините са белите дробове – това всеки го знае. Разбира се че и в този град, в който вече повече от три години живея и работя не се различава от другите поне по тези неща. И едно от удоволствията на свободните дни са разходките из такива паркове. Съгласни сте предполагам че е приятно да си вземеш чаша кафе от някой автомат и да поседнеш на една от многото пейки по алеите – било с вестник или интересна книга, или просто ей така – да гледаш хората и да си мислиш своите си неща. И така да прекараш няколко часа. Особено е приятно в края на есента и началото на зимата, когато мрачното време и студа бъдат заменени за 3-4 дни от слънчеви лъчи и по високи градуси. Та през двата ми почивни дена беше точно такова време и затова в неделя реших да прекарам няколко часа в един от големите паркове в града.
Предния ден си бях купил една нова книга и с нея под мишница и чаша горещ шоколад от един автомат тръгнах по алеите в търсене на слънчева пейка. Разбира се, това време е рай за майките с малки бебета в колички и по големи деца така че едва открих къде да поседна. На една от тези, слънчевите пейки седеше възрастна дама с плетена бяла шапка, хубаво вълнено палто и бели ръкавици. Приближих се до нея и попитах учтиво дали ще преча ако седна за малко.
- О, младежо, разбира се че нямам нищо против да седнете до мен. И няма с какво да ми попречите.
Усмихнах се на думата „младеж” – все пак съм на 48 години и отдавна не съм в тази група.
- Благодаря ви госпожо – отвърнах учтиво на дамата и седнах на единия край на пейката. Извадих кутията с цигари от джоба на якето, пъхнах една между устните си и преди да я запаля се обърнах към жената.
- А мога ли да запаля? Знам, навън сме, но все пак не е особено приятно ако дима дойде към вас…
Тя се засмя и махна с ръка:
- Пушете си спокойно млади човече, отдавна вече не усещам подобни неща.
Запалих и дръпнах дълбоко и с наслада, след което изпуснах дима срещу слънчевите лъчи преминаващи между клоните на дърветата. Отпих от шоколада и се обърнах към старата дама:
- Имате проблем с носа …с обонянието исках да кажа?
Тя ме погледна учудено:
- Защо мислите така младежо?
- Ами, вие казахте че отдавна не усещате аромати, макар признавам думата аромат не подхожда кой знае колко на цигарения дим….
- …по скоро миризма? – прекъсна ме дамата – А и не съм казала че не усещам аромати. Казах че от доста време …. чакай да видим – тук лицето и се сбърчи и придоби замислено изражение, сякаш пресмяташе нещо на ум – точно от четири години, три месеца и осем дни не усещам подобни неща.
Тук жената се усмихна и поглеждайки ме в очите добави:
- Всъщност младежо, не усещам нищо – нито студ, нито пек, нито глад или жажда – АБСОЛЮТНО НИЩО – натърти тя на последните две думи и се облегна назад. „А така – помислих си в този момент – попаднах май на изперкала бабка”. Признавам си, нямах настроение да слушам подобни старчески брътвежи, колкото и да уважавам възрастните хора. Така че дръпнах няколко пъти от цигарата, глътнах на един път останалото в чашата и се наканих да стана.
- Чакай, къде хукна Емо? – попита ме старата дама. Машинално се извърнах към нея и отново се отпуснах на пейката.
- От къде…от къде знаете името ми?
Моята събеседничка се усмихна въздъхна тихо и постави облечената си в бяла ръкавица ръка на коляното ми.
- Знам много неща за тебе младежо.
Опитах се да задам въпроса „От къде”, но тя продължи:
- Познавам майка ти!
Тук все едно някой ме удари с чук по главата. Майка ми…Поех си въздух и се поокопитих дотолкова че да изстрелям:
- Майка ми госпожо, не е между живите от доста време, а и аз не съм от този град, тук се преместих да живея преди три години, така че явно се бъркате….
Старата жена отново се усмихна:
- И това знам. Всъщност всичко знам за тебе, майка ти ми разказва често.
Видях как ръката и лежаща върху коляното ме потупа по него, но…само видях!! Защото не усетих нищо от това нейно действие. Абсолютно нищо!
Старата дама видя изражението на лицето ми при тази констатация и отдръпна ръката си.
- Извини ме младежо, все забравям….
Вдигнах поглед и се вгледах в очите и – имаше нещо странно в тях, но не проумях какво.
Седях така и се чудих дали да не кажа „Лек ден” и да стана от пейката или да остана още…
- Младежо, виждам че не можеш или не искаш да проумееш какво ти говоря.
Не мога или не искам…Не искам или не мога? !? Тези думи забушуваха из мозъка ми и някъде от неговите дълбини изскочиха едни думи, които тази жена каза малко преди това…Притворих очи и като на запис ги чух отново в съзнанието си : „…. не чувствам нищо от четири години, три месеца и осем дни…”. Сърцето ми запрепуска лудо и се заудря в ребрата- „…. четири години, три месеца и осем дни…. ” – защо това бе толкова познато? ! Напрегнах мозъка си и разбрах. Разбрах защо ми е познато това. От тази мисъл усетих дланите си да се овлажняват от пот въпреки хладното време. Сепнато отворих очи и се обърнах към старата дама. Видях усмивката и онова странно нещо в погледа. Тя кимна с глава:
- Май разбра, нали младежо?
Кимнах и аз. Разбрах какво значат тези години, месеци и дни…Точно преди четири години, три месеца и осем дни /все едно беше вчера/ телефона ми извъня към 10 сутринта. Погледнах непознатия номер изписан на дисплея и разбрах още преди да натисна зелената слушалка какво ще ми каже този отсреща – мъж или жена. Знаех че ме търсят от болницата, в която майка ми лежеше вече пети ден в тежка кома след инсулт на границата между живота и смъртта. Отвърнах на повикването, отговорих че аз съм този когото търсят и чух: „Много съжаляваме, но трябва да ви съобщим че майка ви почина преди час. Трябва да дойдете в болницата за да се погрижите за нея…. ”. И само преди миг мозъка ми пресметна че от този миг до днес са минали точно четири години, три месеца и осем дни….
Поех дълбоко въздух и се опитах да успокоя сърцето си. Отворих уста да попитам нещо старата дама но тя пак ме изпревари:
- Виж младежо, аз познавам майка ти, знам всичко за тебе. И знам какво искаш да попиташ. Искаш да знаеш от кога я познавам, права ли съм?
Кимнах като хипнотизиран.
- Ами познавам я точно от четири години, три месеца и осем дни, защото тя, както и аз, както и много хора по света в този миг напуснахме живота си и се преселихме на едно друго място. А там ние знаем всичко за вас живите но имаме право само един път да ви дадем съвет или да ви помогнем за нещо…. Но не можем да го направим лично! Затова сега твоята майка е при голямата ми дъщеря. И ще предаде това което аз искам да и кажа. А аз съм тук, при тебе….
В този миг света сякаш застина – нямаше никакви звуци – пълна, оглушителна тишина. И тогава…. и тогава старата дама се усмихна нежно и от устата и излезе глас, който ми липсва през тези четири години, три месеца и осем дни…гласът на майка ми.
- Направи това което си намисли моето момче и да не ти пука – всичко ще бъде както трябва.
И света отново оживя. Хората отново се раздвижиха покрай нас…по скоро покрай мен, защото възрастната дама беше изчезнала. Бързо се изправих и се огледах – никъде не можах я видя. Не беше възможно. Просто нямаше начин да е истина. Най-вероятно съм задрямал за малко под лъчите на слънцето и всичко това ми се е присънило. Но защо тогава…защо тогава на пейката, на мястото където седеше жената сега имаше една бяла ръкавица, същата като тези на нейните ръце. Взех я от пейката и усетих една мека, невероятно нежна топлина, която се разля по цялото ми тяло. И пак чух отнякъде гласа на майка ми: „Направи това което си намисли моето момче и да не ти пука – всичко ще бъде както трябва. ”
Знаех за какво става дума. И го направих! И наистина всичко стана както трябва!
Иска ми се да знам коя беше старата дама, името и, от къде е, къде е погребана….. Но знам че няма начин някога да разбера това. А и няма смисъл май…
|
