Споделена история от Измислени истории |
Безкрайния път
преди: 5 години, 11 месеца, прочетена 3878 пъти
Ако искате мажете да създадете герой, като го опишете долу в коментарите и той може да се появи в следващата история за Магическия детектив и неговия магически лекар. Благодаря Ви и приятно четене.
Здравейте казвам се Джон Уилям. Аз съм магически лекар с къса черна коса и кафяви очи. Облечен съм с сиво Pea coat и кафяв панталон. Имам магическа сила с която, мога да лекува повечето рани. Искам да ви разкажа една история за моят приятел Брамс Йохансон. Той е магически детектив с къса кафява коса и зелени очи. Той е детектив с изключителна способност в дедукцията и познания в магията. Той носи зелено norfolk jacket и кафяв панталон. Той обича да свири на цигулка и за да мисли по добре той се наслаждава на ароматни свещи. Той има и орел с жълто червеникави пера за домашен любимец.
Ние пътувахме с влак за да стигнем до Флодира. Имахме 10 дневна ваканция, където щяхме да плуваме и пием номил коктейл. Ние бяхме в ресторантскя вагон, където обядвахме.
— Брамс. Може ли да те попитам нещо. — Каза аз.
Брамс: Кажи.
— Как работи магията. — Попитах аз.
— Не знам как работи магията. — Каза Брамс с широка усмивка.
Учудих се от отговора. Как така магически детектив не разбира от магия. Сякаш за да отговори на моята мисъл той каза: Уилям, Аз не разбирам как работи магията, но разбирам как се използва.
— Аз не разбирам. — Отговорих аз.
— Много просто Уилям. Ще ти дам пример. — Каза Брамс, след което извади от джоба си джобен часовник. — Виждаш ли този часовник, Уилям.
— Да. — Отговорих аз с леко учудване.
Брамс: Ти знаеш как се използва часовник. Стрелките показват число и ти знаеш колко е часът. Но как работи, как стрелките се местят и колко зъбни колела има в часовника. Сега разбираш ли Уилям.
— Мисля, че разбирам. — Казах аз.
Брамс: Но Уилям. Да не говорим за това. Ние сме на почивка. Нека се насладим. Въпреки че моята представа за почивка е да разследвам някой случай.
— Знам това Брамс. — Казах аз. — Просто искам да си починем малко от това.
— Уилям, съжалявам ако съм бил лош с теб. — Каза Брамс с наведена глава.
— Не, не ме разбра. — Казах аз. — Харесва ми да разследваме случаи заедно, но ние имаме нужда от почивка.
— Добре Уилям. — Каза Брамс с усмивка на лицето.
Когато свършихме с яденето с Брам си говорихме. Разговорите с Брамс са много интересни. Той обяснява много подробно как се използва магията. Но никога не казва как точно работи. Всичко беше прекрасно, но изведнъж лампите изгаснаха и влака спря. Всички в вагона се паникьосаха. Тогава лампите светнаха и един кондуктор успокои пътниците. Тогава разбрах, че с влака се е случило нещо и ние сме по средата на нищото. Аз бях разтревожен от тази ситуация, но Брамс не изглеждаше ни най малко разтревожен.
— Брамс, ти не разбра ли че сме заседнали по средата на нищото. — Казах аз с учуден поглед.
— Знам това Уилям. — Каза Брамс с доволна усмивка. — Но това е не е случайност. Това е мистерия. Има един цитат, който гласи "Престъплението само намира детектива".
Аз бях изненадан от спокойствието, което Брамс имаше. Тогава се чу глас, който каза: Кой от вас е Брамс Йохансон.
— Аз съм. — Каза Брамс като стана от мястото си.
Аз се обърнах и видях вампир с къса черна коса и червени очи. Той беше облечен в кафяв спортен костюм.
— Как мога да помогна. — Каза Брамс.
— Здравейте. Аз съм Дейвид Дивед. Собственик на влака. Съобщиха ми че моята специален гост е изчезнал. — Каза Дейвид с безпокойство в гласа му.
— Може ли да ми покажете мястото, където е изчезнал. — Каза Брамс.
— Разбира се. — Отговори Дейвид.
Аз и Брамс последвахме Дейвид. Той ни заведе в купето, където е изчезнал неговият специален гост. В купето видях само два куфара, една зловеща картина и дрехите на госта. Сякаш той се е изпарил и от него са останали само дрехите. Картината имаше нарисувана гора с мъртви дървета. Имаше също и един замък, който беше на хълм. Картината не беше много страшна, но имаше тъга и меланхолия в нея. Брамс гледаше много внимателно стаята и под мястото където беше седял госта той намери куфар.
— Може ли да го отворя,
Дейвид. — Попита Брамс.
— Разбира се. — Отговори Дейвид.
Брамс отвори куфара и там имаше само картини. Но тези картини не бяха страшни. Те бяха красиви пейзажи, нищо подобно с тази зловеща картината.
— Брамс, какво мислиш че е станало. — Казах аз.
— Така като гледам. Аз предполагам, че някой или нещо е взело душата му. — Каза Брамс докато гледаше страшната картина. — И мисля, че тази картина има връзка с това. Мистър Дивед какъв беше гостът?
— Името на госта е Виктор Кович. Той е художник, неговите картини щяха да бъдат представени в една от най добрата галерия. Но сега душата му е взета. Аз нося отговорност за този човек. Затова Мистър Йохансон ще ми помогнете ли? — Каза Дейвид.
— Разбира се. Това е една мистерия, която с радост ще се заема. — Каза Брамс с усмивка.
Дейвид ни остави да разследваме. Брамс съсредоточи вниманието си върху страшната картина. Погледа му беше много спокоен и непоклатим.
— Уилям. Този картина не е рисувана от Виктор. — Каза Брамс.
— Как разбра това. — Отговорих аз с изненадан поглед.
— Много просто Уилям. Виж начина по който е нарисувана. Линиите са прави, но при останалите линиите са хоризонтални. Художникът никога не променя начина по който рисува. — Отговори Брамс.
— Наистина линиите са различни. — Казах аз.
— Мисля че ще мога да разбера какво се е случило. — Каза Брамс.
— Но как ще го направиш? — Попитах аз.
— Много просто Уилям. Въпреки че съм човек, мога за кратко време да видя какво се е случило в миналото. Но въпреки това може да се случи нещо опасно. Затова Уилям ме чакай отвън. — Каза Брамс.
— Добре Брамс. — Казах аз с известно притеснение от това което Брамс искаше да направи.
Аз излязох от купето и затворих вратата. Започнах да чакам и с всяка изминала секунда ми се струваше като час. Много се притеснявах от тази мъртвешка тишина. Но изведнъж чух викове и аз бързо отворих вратата и видях Брамс, която имаше следи от нокти по лицето.
— Брамс, добре ли си? Какво е станало? — Каза аз с притеснен глас.
— Не се тревожи за мен. Разбрах какво е станало. — Каза Брамс без да обръща внимание на раната на лицето си.
Аз сложих ръка на лицето му след което светна жълта светлина и раната на лицето на Брамс изчезна.
— Благодаря Уилям. — Каза Брамс.
— Няма проблем — Отговорих аз. — Сега ми кажи какво се случи.
— Аз седнах на място където беше гостът след което затворих очи. Тогава го видях. Госта е върколак той седеше и тогава този черна картина се появи. Тогава една черна ръка взе душата му. — Каза Брамс с известно вълнение.
— Но къде е Виктор. — Казах аз.
— Уилям, Виктор е... в картината. — Когато каза това аз почувствах лек студен вятър да минава.
— В картина, но как ще му помогнем. — Каза аз.
— Първо ще съобщим на Дейвид за това какво е станало. После трябва да намерим, някой магьосник който да отдели душата от тялото. — Каза Брамс.
Ние така и направихме. Съобщихме на Дейвид нещата които Брамс видя. Дейвид повика магьосник който да ни помогне в това разследване. Ние се върнахме в купето и седнахме на мястото където беше изчезнал Виктор.
— Чуйте ме. Аз ще отделя душата от тялото, но помнете че там е много опасно. Ако не успее да се върнете душите ви ще останат завинаги в картината. — Каза магьосника.
Аз бях леко притеснен, но не и Брамс. Той беше спокоен, дори и нетърпелив да почне да разследва тази мистерия.
— Направете го. — Каза аз
Тогава магьосника направи магия и душите ни напуснаха телата. Тогава душите ни влязоха в картината. Ние се озовахме на едно поле с тъмно зелена трева.
— Къде се намираме. — Казах аз.
— Ние сме в картината Уилям. — Каза Брамс докато гледаше мястото.
Аз не знаех какво да правя. Ние бяхме по средата на нищото. Около нас нямаше нищо освен полето и една гора с мъртви дървета на разстояние 100-200 метра.
— Какво ще правим. — Попитах Брамс.
— Предлагам да отидем при този замък. — Каза Брамс и посочи замъка, който се намираше на един хълм и пътят към него преминаваше през мъртва гора.
— Сигурен ли си че трябва да отидем там. — Казах аз.
— Нямаме друг избор. Тук няма други признаци на живот. — Каза Брамс и тръгна към замъка.
Аз го последвах и след кратко ходене ние бяхме в мъртвата гора. Мястото беше много тъжно и страшно. Всички тези мъртви дървета, почвата която беше безплодна и няколко черни птици кръжаха над нас. Но за разлика от мен Брамс изглеждаше спокоен и щастлив. Започна да става тъмно, ние видяхме две мъртви дървета с преплетени клони, които приличаха на арка. Там ние решихме да изчакаме, докато не стане ден. Аз взех малко дърва и запалих огън с магия (магията за запалване на огън е една от най лесните и всеки с магически сили ще може да го направи). Видях че Брамс беше много съсредоточен върху този случай.
— Брамс за какво мислиш. — Каза аз от любопитство.
— Мисля за този който взе душата на Виктор. Мисля какви мотиви може да има. — Отговори Брамс.
— Успя ли да откриеш нещо. — Попитах аз.
— Само теории, но аз не мога да градя моите заключения на теориите. Сигурен съм че има нещо скрито. Мисля че решението на този проблем е в този замък. — Отговори Брамс. — Но да спрем да говорим за това. Да говорим за теб Уилям.
— Какво има да се говори за мен. — Казах аз с изненадан поглед.
Брамс се засмя добродушно и каза: Не се прави, че не знам. Ние не отидохме на почивка само за да си починем. Ти бягаш от жена.
Аз бях изумен от това. Как е възможно Брамс да е разбрал това.
— Но как разбра това. Нищо не бях направил за да може някой да разбере. — Казах аз с нервен глас.
— Много просто Уилям. Ти каза че отиваме на почивка за да починем от работата, която вършим. Но аз добре си спомням, как веднъж работеше 20 часа, и на следващия ден не беше уморени. Затова проблемът заради който щяхме да отидем на почивка беше за да избягаш от тази жена. — Каза Брамс докато ме гледаше.
— Това е вярно. — Казах аз с неведена глава. — Не знам как да ѝ кажа че я харесвам.
— Уилям. Трябва просто да ѝ кажеш. Вярвай ми. — Каза Брамс.
— Ще се опитам. — Казах аз.
— Добре. Да си лягаме и утре ще видим, какво има в този замък. — Каза Брамс.
Аз и Брамс си легнахме. На сутринта ние тръгнахме към замъка. Един час ходихме за да стигнем до замъка. Ние отворихме големите вратите и видяхме голяма стая с много врати и стълби.
— Накъде да тръгнем. Тук всички врати са еднакви. — Казах аз.
— Да тръгнем по тази врата. Тя единствената врата, която се различава. — Каза Брамс и посочи вратата.
Брамс взе меч, който беше на стената и каза: Уилям по добре си вземи оръжие.
Аз вземах една заредена двуцевна пушка. Ние отворихме вратата и стаята приличаше на офис. Имаше рафтове с много книги, бюро и много страшни картини. Брамс гледаше някакви документи по бюрото. Аз гледах страшните рисунки и се чудех кой ги е нарисувал. Докато гледах една от страшните картини, на която беше нарисувано скелет с меч. Скелета излезе от картината и започна да атакува. Аз застрелях скелета и той изчезна.
— Какво беше това. — Попитах аз с притеснен глас.
— Уилям на това място картината може да оживее. — Каза Брамс.
Той отвори едно чекмедже от бюрото и извади кутия с патрони и скъсаното писмо.
— Какво пише. — Попитах аз с известно любопитство.
— Ще го прочете. — Каза Брамс и с плътен глас започна чете. — Уважаеми господин Хенри Денвил. Ние от галерия "Райска Картина" отказваме да сложим ваши картини. Те са страшни, тъжни, мрачни и не стават за нашата галерия.
— Какво може да значи това. — Попитах аз.
— Не знам. — Отговори Брамс.
— Брамс ние трябва да намерим Виктор. Къде може да бъде. — Казах аз.
— Това е замък. Той може да бъде само на едно място. В тъмницата. — Каза Брамс.
Аз и Брамс тръгнахме. По пътя към тъмницата ние се озовахме в една галерия с картини и статуи.
— Уилям, тук трябва да бъдем внимателни. — Каза Брамс.
Ние вървяхме и гледахме тези страшни картини. Тогава една от статуите започна да се движи. Брамс удари статуята с меча, но нямаше ефект. Тогава статуята хвана Брамс с големите си ръце и започна да го стиска. Аз стрелях към ръката, но нямаше ефект. След това Брамс каза: Уилям, очите, застреляй го в очите.
Аз видях че очите светят с тъмносиня светлина. Стрелях към очите на статуята и главата се пръсна на малки парченца.
— Брамс, добре ли си? — Попитах аз.
— Добре съм Уилям. Сега трябва да тръгваме. Може някоя от тези картини да оживее. — Каза Брамс.
Ние пристигнахме в тъмницата. В тъмницата беше много тъмно и страшно аз запалих огън. Ние започнахме да търсим къде се намира Виктор. Тогава ние видяхме двама пазачи, които пазеха една от килиите. Аз и Брамс атакувахме, аз стрелях и пазача изчезна. Брамс се биеше с меча, докато не победи пазача. Ние влязохме в клетката и видяхме Виктор. Той е върколак. Той беше припадна и беше облечен с зелено кафяво парче плат.
— Виктор. Уилям помогни му. — Каза Брамс.
Аз видях че беше ранен, аз направих магия за да излекувам раните. Тогава Виктор се събуди.
— Виктор добре ли си. Аз съм Брамс, аз съм магически детектив. Ние ще ти помогнем. — Каза Брамс.
— Много благодаря, но ако така няма да може да ми помогнете. Вие трябва да хванете, този който ме затвори. Той е в тронната зала. — Каза Виктор.
— Добре, Уилям ще отидем в тронната зала. — Каза Брамс.
— Чакайте. Вземете тези белезници. Тези белезници отнемат магически сили. — Каза Виктор и подаде белезници.
Аз взех белезниците и заедно с Брамс тръгнахме към тронната зала. Когато пристигнахме ние отворихме вратата и видяхме огромна стая с трон в средата. На трона седеше ангел с черни крила.
— Сигурно вие сте Хенри Денвил. — Каза Брамс.
— Да. Сигурно вие сте тези които унищожават моето изкуство. — Извика Хенри.
— Ти ще имаш много време да създаваш изкуство в затвора. — Каза Брамс.
Тогава Хенри се засмя. Той взе една картина, която беше близо до трона. На картина имаше дракон. Той запали картина и се превърна в дракон. Ние се притеснихме, но запазихме спокойствие. Брамс започна да го атакува с меча. Но това ядоса дракон и започна да издишва огън. Ние не знаехме какво да правим. Дракона беше много силен. Нашите оръжия нямаше да го победят. Аз бях много притеснен от това, но тогава Брамс каза: Уилям. Виж има полилей точно над главата на дракона.
Аз стрелях към полилея. Успях да уцеля и полилеят падна върху главата на дракона. Тогава дракона изчезна и се появи Хенри. Брамс бързо сложи белезниците, които Виктор ни даде. И така всичко приключи. Хенри беше осъден за взетата душа на Виктор. Виктор беше спасен и представи картините си в галерията, където беше поканен. Ние с Брамс вече сме на плажа в Флодира и пием номил.
— Брамс може ли да попитам нещо? — Казах аз.
— Кажи Уилям. — Каза Брамс.
— Не ми стана ясно защо Хенри беше откраднал душата на Виктор. — Казах аз.
— Много просто Уилям. Хенри открадна душата на Виктор, защото неговите картини не бяха одобрени за да бъдат представени в галерията. Хенри се е ядосал и за отмъсти той взе душата на Виктор за да може неговите картини да оживеят извън картината. Това е всичко Уилям. — Каза Брамс.
— Мисля че разбирам. — Казах аз.
— Но Уилям, за малко да забравим, защо дойдохме тук. Ние дойдохме тук за почивка, нали? — Попита Брамс.
— Да Брамс. Ти си прав. — Отговорих аз.
И тук свършва нашата история.
|
