Споделена история от Измислени истории |
Аз и Той
преди: 6 години, 9 дни, прочетена 4376 пъти
1 глава
- Не ме познаваш.- отвърна Брайс и ме погледна яростно.- Не знаеш през какво съм минал и какви ли не неща съм правил.
- Не е нужно да си такъв.- отвърнах аз на свой ред, но той не слушаше никого.
- Нищо не знаеш.- изсумтя той и ми обърна гръб.
Не разбирам едно- защо трябва да се държи като задник всеки път, щом говорим. Държи се така, сякаш ме е прибрал от улицата. Трябва да е благодарен за всичко, което татко направи за него и пропадналата му майка. Все още не мога да повярвам, че се случи. Тази сватба…и тези хора…Налага ми се да живея с тях, докато умра!
Докато бяхме на дивана, гледахме телевизия и чакахме женената двойка да се прибере от дългата разходка, Брайс внезапно смени програмата. Погледнах го накриво, защото следваше най-интересната част от филма, който гледахме (по-точно аз), а щом погледнах към телевизора, изпръхтях.
- Сериозно ли?- сбърчих вежди.- Има куп момичета, които ти се редят на опашка. Няма ли да си избереш една от тях и да правиш тези неща с нея?- с периферното си зрение съзрях как смениха позата и се целунаха с език…Ил!
Веднага се почувствах неловко, щом изрекох последното изречение. Тази, която досега не е имала нито едно гадже учи този, който е плейбоя в училище? Толкова е нелепо!
- А ти няма ли да си затвориш устата? Само плямпаш.- оплака се той.
- Ти си толкова гнусен!- възкликнах аз.
Той не каза и дума повече и се съсредоточи в обстановката.
Без дори да се боря да взема дистанционното, скочих на крака и си отидох в моята стая.
Ако се чудите за какво точно говорихме преди малко, бих искала да ви кажа, че не ви интересува, но знам, че искате да узнаете. Така…Брайс е идиот и дразни умните момичета. За сметка на това, всичките кучки от училището му се възхищават и без колебание му дават да се напъха в гащичките им. Толкова е унизително цялото училище да знае, че живееш с този човек под един покрив и изявите му да са не по-малко унизителни. Искам той да се промени, но както казах от начало, той не слуша никого и колкото и съвети да му даваш, той не ги възприема на сериозно или въобще не слуша какво му се говори. Доколкото разбрах, баща му го е напуснал, когато е бил на три, а майка му през това време е скитала по улиците за долар, който да пусне в деколтето си. Нормално е той да е извън контрол. Брайс си мисли, че не го познавам и че не знам през какво е минал. Е, той самия сам се е провалил в живота и никой не му е виновен за това. Брайс никога не е виновен. Е, това ще му е последно.
Тропот се чу по стълбите и ми дойде на ум, че татко и Маделин (приятелката му) най-сетне са се завърнали.
Внезапно се почука на вратата. Най-сетне! Знам, че това ще е татко, защото винаги идва да ме проверява дали съм добре.
Отворих вратата, но вместо да видя тате, видях нещо, което никога не бих искала да виждам.
- Брайс!- изкрещях, опитвайки се да закрия очите си с ръка.
Голото му мускулесто и изваяно тяло бе оскъдно закрито с една бяла кърпа за къпане.
- Къде е шампоана?- небрежно запита той, без да обръща особено внимание на реакцията ми.
- Ти луд ли си?- запитах, без да отговоря на въпроса му.
- Не, но измръзвам и бързам да се изкъпя.
Стоях на прага на вратата с широко отворени очи и все още не можех да повярвам какво виждам пред себе си. Сърцето ми, незнайно защо, биеше усилено и едва преглъщах, а той най-спокойно си стоеше пред мен, без срам.
- Е?- настоя той, а аз се отърсих от странните мисли.
Поех си дълбоко въздух и го издишах с пълна сила.
- Не знам.
Отдръпнах се от вратата и понечих да я затворя, но той ми попречи, незадоволен от отговора ми.
- Как така не знаеш? Трябва ми!
В гласа му сякаш се прокрадна нотка на раздразнение.
- Потърси го някъде другаде. Не е в мен…Аз дори не ползвам такъв шампоан.
Той изпръхтя и ме погледна скептично.
- Не че някога си ползвала.- рече той, а аз го погледнах с присвити очи.
Брайс е по-голям от мен с две години, но ако трябва да сравняваме интелекта на единия с интелекта на другия, аз щях да победя. Та той дори не се държи като по-голям доведен брат. Той си мисли, че е на моите години и постоянно си позволява да влиза в стаята ми, когато си поиска, да си прави каквото си поиска и да ме дразни, както си поиска. Толкова е дразнещ и в същото време секси, че не знам какво ще излезе накрая.
О, и преди да си помислите нещо, аз не го харесвам и никога не бих! Той е отвратителен прелюбодеец, който не цени любовта, пространството и уважението.
Мина доста време, откакто татко и приятелката му се прибраха. Той така и не дойде да ме види и единствено приглушените разговори, съпроводени с приглушени смехове стигаха до мен със смразяващата болка на отритнат член на семейството. Дори да си давах вид, че не ми пука, всъщност съзнавах, че той се промени драстично след сватбата и всичките тези глупости. Сякаш стана нов човек, но…без душа. Той напълно забрави за мен, но съм свикнала с тежките разочарования, които оставят дълбоки белези по сърцето ми. Например случката с мама. Толкова много я влечеше живота, че реши да избяга заедно с най-добрите си приятели- наркотиците и да стане дилър в едно от малките градчета, където рядко се срещаше полиция или опасни за нея хора. Тя не беше готова за сериозен живот, а и с татко не бяха особено щастливи напоследък. Един за друг те направиха каквото можеха и най-доброто решение за тях, бе да се разделят, без да обърнат внимание на това, което оставят след себе си- катастрофалните последици.
Друг пример бих могла да дам с най-добрата си приятелка. Бяхме неразделни, както другите най-добри приятелки, но при нас бе различно. Сякаш бяхме близначки и до такава степен се разбирахме една друга, че можехме да живеем един и същи живот, а другите да не разберат коя коя е. Дните прекарани в дълъг и продължителен смях сякаш не свършваха до този ден, когато тя си намери други приятели, с които започна да върши такива работи, които не съм очаквала да си помисли дори. Но…всичко и всеки се променя и дългите очаквания се превръщат в дълги разочарования…
Това е моят живот като цяло. Очаквания след разочарования, очаквания след разочарования и накрая…пак очаквания след разочарования. Но никой не ми е виновен, че съм наивна и вярвам във всеки, който желае да ми „окаже“ помощ. Така или иначе, всеки гледа да те прецака и накрая не му пука за чувствата ти. Така правят с мен. Правят така и с други. Виждам ги. Навсякъде са. По коридорите. В клас. Извън училище. По пейките в парка. На телефона.
Чувствам се изгубена някъде в пространството и всичко, от което имам нужда сега е фитнес, но нямам сили да се надигна от леглото, камо ли да правя каквото и да е. Чувствам се странно. Никога досега не съм се чувствала така, но премазващото чувство ме завладява лека по лека, като обладаване.
Къде са тези, от които имам нужда сега? Къде е баща ми? Къде е най-добрата ми приятелка? Къде е бившето ми гадже, което намери по-добро настояще? Къде са прегръдките и целувките, които ме засипваха всеки ден на входа на училище? Къде съм аз? Какво правя в този свят? Каква е моята…
- Грейси?- дочух от коридора глас, който ми беше познат.
Беше татко. Олекна ми. Толкова се радвах да го видя, че въздъхнах, щом се хвърлих в прегръдките му. Помислих си, че ме е забравил. Повярвайте ми, нямаше да го преживея.
- Татко…- прошепнах аз в ухото му и го притиснах по-близо до мен.
- Станало ли е нещо, скъпа?- отдръпна се бавно и ме погледна загрижено.- Изглеждаш уплашена.
Поклатих глава.
- Всичко е наред.- казах по-тихо и от преди. Сякаш бях останала без глас.
- Радвам се да го чуя. Идваш ли да вечеряме?
Кимнах с глава.
Вечерта бе любимата ми част от деня, понеже се събираме цялото семейство, казваме молитвата и се нахвърляме на най-вкусната храна, която някога съм яла. Татко не готвеше особено добре, въпреки че се опитваше, но пък за сметка на това, Маделин готвеше уникално. Имах чувството, че никой не можеше да я замени…А може би щеше, ако…Не, това няма да се случи! Глупава Грейс! Престани да таиш надежди за нещо, което е невъзможно да се случи!
Този път Брайс не беше с нас на масата. Дочух, че бил излязъл на среща с момиче и не искал да закъснява. Така или иначе, се чувствах по-комфортно, когато той не е с нас, защото съм свикнала да бъда единствено дете в къщата. Сякаш да имам по-голям доведен брат бе…някак извратено за мен. Всичките онези филми и книги, в които „братя и сестри“ се влюбват един в друг и след това се получават семейни драми, са навлезли така надълбоко в съзнанието ми, че вече ме е срам да погледна Брайс в очите. Не е кой знай какво да живееш под един покрив с него, но всеки път, щом той е наоколо, се получават напрягащи се ситуации с много напрежение като тази преди малко. Понякога имам чувството, че нарочно идва и ми приказва пълни глупости, за да стана една от бройките му, но това никога, ама никога няма да стане. Помнете ми думата. Той може и да си мисли, че като сме от отделни семейства, без една кръв, която да ни свързва и може лесно да ме прелъсти, много се лъже. А щом не получи това, което иска, става нахален, съблазняващ и доста по-секси от преди. Да, той определено е от лошите момчета и иска всичко за себе си, но аз не съм част от неговото „всичко“.
- Е, как беше днес в училище?- запита Маделин внезапно, докато ровеше в чинията си със спагети. Любимата ми храна!
- Както обикновено.- отвърнах небрежно.
- Направи ли класното по математика?- попита татко и ме погледна. Напрягащата тишина ме убиваше вътрешно и ми се искаше да изкрещя.
- Да.- излъгах.
Всъщност математиката не ми е в силата. По другите предмети се справям, но тази математика се опитва да съкрати живота ми.
Чувствам се виновна за това, че не му казах истината. Това, което се случи днес бе повече от лошо. Когато госпожата раздаде листовете и започнахме да работим по задачите, аз се ядосах, разревах се и избягах от час с гръм и трясък. След това се почувствах ужасно, заради постъпката си, но не показах слабост. Даже съучениците ми не бяха особено изненадани от видимо изненадващата ми постъпка и въпреки това не направих цялото това шоу, заради тях. Просто нервите ми не издържаха. Час след това госпожата ме намери и ми даде два избора. Или ми пише отсъствието или ми пише двойката и аз избрах очевидното. Избрах оценката, защото ако имам отсъствие ще трябва да се занимавам да обяснявам какво се е случило, а татко би бил ужасно разочарован. Не че няма да е след като разбере за двойката, но това се случи. Няма връщане назад. Дори и да бях останала в часа, пак щях да имам двойка. Такъв е животът…
- Извинете ме. Трябва да вървя.- казах аз, поставяйки стола на мястото му.- Маделин, беше много вкусно.- тя кимна с глава и ми се усмихна.
Татко не каза нищо. Стоеше безмълвен, сякаш нещо го грижеше отвътре.
Качих се по стъпалата нагоре и се заключих в стаята ми. Беше ми необикновено горещо и сякаш лъжата ме изгаряше от вътре, карайки ме да кажа истината. Но не мога да си позволя да му кажа такова нещо. Най-малкото, не би ми говорил седмица.
Взех един стол, качих се на него и взех пухкавия розов дневник, който пазех на скришно място в една кутия над гардероба. Трябваше да споделя на някого, било то на лист в детски дневник. И така, започнах да пиша:
„Скъпо дневниче, сега вече съм напълно сигурна, че оплесках нещата, но честно казано не ми и пука. Писнало ми е от всички и всичко и просто чакам удобния момент за мен да спра да съществувам и да спра да се измъчвам всеки Божий ден.
Бях в тоалетните и слушах глухия шум от съседната стая. Караха час. Аз също трябваше да карам час, но не карах… Не карах, защото се ядосах, понеже ще имам двойка. Не карах, защото избягах. Но какво от това? Не ми пука! Един единствен път да избягам от час и да не ми пука! Майната му на всичко! Майната му на всички! Само трябваше да се крия от директорката, нищо повече. Тази вещица…Но не ме е страх. Дори и да ми лепнат етикет на лошо момиче, не ме интересува. Нека класа си говори каквото иска. Не съм умряла за една двойка. Не все още…
Не мога да си представя какво би станало, ако кажа на татко за това. Със сигурност ще е разочарован, но по-добре да си призная, че не знам нищо, отколкото да преписвам от тетрадката, като другите ми съученици. Не ми е за това, а и след години няма да си спомням за тази случка. А за тези, които си мислят, че ще си го спомням, е, поне ще е минало и с нищо няма да ми се бърка в живота. Исках да се махна, но къде бих могла да отида? В онзи студен вятър навън или пред онзи шибан кабинет, откъдето минават учителите? Няма начин. Не спрях да подсмърчам, което жестоко ме дразнеше, но нямах и една проклета кърпичка, за да си избърша проклетия нос! Мамка му! Мамка му на всичко и всички! Мразя си живота…
Та, скъпо дневниче, останалата част от деня мина като в транс и даже музиката не можа да успокои хормоните, бушуващи в тялото ми. Оставаха само още няколко учебни часа, един от който беше английски. Беше толкова отегчително, че чувствах как голяма част от мен умираше в този час.
Не искам да имам приятели, защото приятелството е един шибан боклук, който не обещава нищо добро след време. А приятелите ти не са с теб, когато най-много имаш нужда от тях…Това е то. Приятелството!“
Изведнъж се потропа на вратата. Кой пък е сега? Не мога ли поне за миг да остана сама в стаята ми, без никой да ми се бърка?
- Грейс?- дочух дрезгавия глас на татко.
И сърцето ми започна да бие усилено в гърдите, а очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си. Останах безмълвна за миг, незнаейки какво да правя. Да отворя ли или да се направя на заспала? Глупости! Как ще заспиш за две минути?
Погледнах часовника и се оказа, че са минали десет. А колко ще ми отнеме, за да реша дали да отворя? Една? Две? Повече от две?
- Грейси!- настоя татко, вече очевидно раздразнен.- Отвори вратата!
Вдишах шумно и издишах бавно.
- Какво има, татко? Мислех да си лягам вече.- казах през вратата.
- Трябва да поговорим.
Ето това изречение, съдържащо в себе си само три думички, може да те накара да се самоубиеш. И особено, ако знаеш, че си направил нещо…
- Става ли да е утре?- казах аз с треперещ глас, който се опитах да прикрия.
- Не.
Очаквах да каже още нещо, но нищо друго не излезе от устата му, затова се реших да отворя вратата и да се държа така, сякаш нищо не се е случило.
- Е?- подхванах аз първа.
- Просто трябваше да ми кажеш.- погледна ме той загрижено.
- Не можах.- отклоних погледа си от неговия.
- Ще направим нещо по въпроса и няма да те притеснява повече.
Въздъхнах тъжно и най-накрая се осмелих да го погледна в очите.
- Съжалявам, че не ти казах по-рано. Мислех си, че няма да ме разбереш и…
- Няма проблем. Стаите ви няма да са една до друга повече. И за да не те притеснява повече, твоята стая ще е долу, а неговата ще си остане тук.
Едва проумях какво ми каза след „Няма проблем“. Бях толкова объркана, че дори и да се опитвах да правя някакви връзки между това, за което си мислех и за това, което ми говореше, все не успявах да разбера какво имаше предвид.
- Тате, за какво ми говориш?- погледнах го, озадачена.
- За теб и Брайс. Чух, че те е притеснявал.
- Аз…не разбирам.
- Маделин си мисли, че ти е неудобно в компанията на младеж, като Брайс, който в тази възраст е особено…присламчив към момичета на твоята възраст.
Започна да ми става лошо от разговора, който водихме. И защо ѝ е на Маделин да си мисли подобни неща? Да, Брайс обожава да е заобиколен от момичета и да ги чука, но аз и той нямаме никаква връзка заедно. Дори и да изглеждаше така, аз никога, ама никога не бих се пъхнала в леглото му. Никога! Това е извратено!
- Татко…- започнах аз.- Няма проблем между нас с Брайс.
- Тогава за какво съжаляваш, че не си ми казала по-рано?
Тук вече яката се прецаках и не му виждам края. Но какво друго бих могла да направя в момента, освен да излъжа отново? Ох, чувствам се толкова виновна…
- Ами…- заекнах. Мамка му!- Съжалявах, че не ти казах… относно… партито, на което щях ходя…днес.
- Парти? В единадесет часа през нощта? Грейс...
- Знам, знам. Няма да ходя. Просто исках да ти кажа, че има парти…на което няма да ходя.
Татко се засмя, аз също. Сякаш въздуха се беше сгъстил толкова много, че и двамата започнахме да кашляме след дългия истеричен смях.
- Добре, слънчице. Лека нощ!- рече той, все още останал без дъх от смеха и ме целуна по челото.
- Лека, тате.- отвърнах аз, след което въздъхнах облекчено като затвори вратата.
Проснах се отново на леглото, затворих дневника и го оставих на скришното му място. Когато очите ми бавно започнаха да се затварят и светло-синята светлина на лаптопа започна бавно да примижава, се унесох в дълъг и неспокоен сън
|
