Споделена история от Измислени истории |
Началото (Редактирана по-добра версия)
преди: 12 години, 11 месеца, прочетена 5757 пъти
Сигурен съм че пак ще се намерят грешки, та не си губете времето с това. Дано да ви хареса, и да ви помогне в моменти на нужда.
Вятърът леко подухваше косата ми, докато се радвах на ранната морска сутрин, с усвежаващ летен бриз, така неустойм за свободната ми природа. Но това не беше достатъчно, за да утали мъката в сърцето ми. То имаше помен само от болка и агония за тази далечна любов, която ми бе отнета преди много животи. Усещах черна дупка там, където трябваше да ми е сърцето, когато пак си спомних за неизменната ми нужда от любов.
Продължих бавно да ходя по плитчините на морето, освежавайки се. В умът ми се въртяха твърде много мисли. Ядосвах се на уменията ми.. най-накрая успях да ги достигна тези нови начала, които всъщност са ми присъщи от векове, но нищо ново не ставаше.. радостта ми от новите сили загасна след известно време. Вече найстина нямаше граници за мене, можех да правя каквото си поискам, но не и да намеря любовта ми. Но все пак знаех че скоро щях отново да видя другата половина на душата ми.
Спокойно чаках войната да дойде. За мен щеше да бъде поредната битка, но все пак отегчението така и не ме посрещаше. Липсваше ми тръпката от войната, така лесна за мойте умения. Аз бях като фар на надежда за всички, които се сражаваха за светлината, защото бях ненадминат по мощ, а и по много други неща, за които не мога да споменавам все още. Все още трябва да си крия истинската самоличност, докато не дойде времето да покажа кой съм аз. До тогава просто ще бъда надеждата за светлината, за същностите, които се бореха за нея. Малко можеха да разпознаят истинската ми личност.
Поразходих се още малко и изведнъж усетих нещо ново... набираше се мощна енергия в въздуха. Нещо ме зовеше.
Затичах се стремглаво напред и усетих как въздуха продължи да се пълни с черна енергия, така позната за мойте сетива. Затичах се още по бързо, за да видя источникът на това непривично за този свят явление. Но когато стигнах, спрях в неверие. Нима човек беше нападнат от Тях? При това момиче, което излгеждаше на моята възраст. Нямах време да се загледам и с волята ми се телепортирах пред момичето.. беше припаднало от силата на това черно същество. Преди да го атакувам, с помощта на бързите ми очи успях да го разгледам напълно. Имаше аура, и тя излъчваше отчаяние. Беше загърнат в черен ореол на ужас, и бях сигурен че това не е шега. Те се бяха върнали. Най-накрая войната започваше. Концентрирах цялата ми енергия в ръцете ми, и запратих енергиина топка по-силна от 100 атомни бомби по това същество и защитата му падна. То отстъпи колебливо назад, учуден от моята мощ, но после атакува, и там му беше грешката. Превърнах си тялото в сноп енергия, влезнах в тялото на това изчадие, и изригнах с цялата ми мощ. Служителя на тъмнината се разпръсна на хиляда енергиини парчета, които се стопиха в нищото.
Всичко утихна и светът на около беше нормален отново. Усетих раздвижване зад мен и погледнах към момичето с нескрита изненада. Никога не бях виждал такива очи. Бях се вперил в тях все едно живота на цялата планета зависеше от това. Имах чуството че можех да се гмурна в бездънна бездна, гледайки в нейните светли очи, толкова красиви че никоя дума не може да опише и една-стотна от красотата им. Бях прав все пак, найстина я намерих, след толкова много животи изживяни, моята любов отново беше с мен.
Тя се смути от вперения ми поглед и погледна надоло. Бузите й започнаха да почервеняват. Бавно се придвижих към нея, сядайки на близо.
"Добре ли си? " Попитах аз, несигурен дали си спомня за мен.
Моята истинска сродна душа ме погледна пак в очите. През лицето й мина сянка на съмнение. Дали найстина си спомняше за мен? Време ли беше, най-накрая да закърпя раната, която съм носил от началото ми? Време ли беше, да премахна голяма част от неймоверното бреме, което е трябвало да нося през всичките тези животи?
Тя си отвори устата, в опит да каже нещо, но не успя. Положи ръката си на лицето ми и плахо проговори: Найстина ли си ти? - Гласът й беше сладък, все едно ангел шепти в ухото ми. Усетих неверието в думите й. Внезапен прилив на любов и радост ме обви. Такива чувства не бяха се изпитвали от безброй години. Душата ми беше едно отново. С неизречима радост аз я прегърнах с все сила, неможейки да повярвам че смисълът на същността ми беше в обиятията ми. Усетих сълзи на радост да се стичат по лицето ми. Думи не съществуваха да опишат такива чувства. Погледнах я пак в очите, и тя се взря в мойте. Почувствах порови, които ме караха да я целуна и да не спирам, да я защитавам с живота ми. Така е било, и така и ще бъде, винаги. Когато тя се озова в обиятиата ми, тя ме придърпа по-близо до нея, и аз все още не можах да повярвам че такова същество с неизричими чарове седеше до мен. Веднага отхвърлих тези мисли и се фокусирах върху нея. Кожата й беше финна като роза и топла, косата й, кафява, ухаеше като цветя от градините на боговете.. не, надминаваше и тях. Светещите й, уникални очи бяха вперени в изгряващото слънце. Положих си главата на гърдите й, и се вслушах в сърцето й. Беше като музика за ушите ми, можех да го разпозная от километри. Неволно помирисах косата й, нежно я погалих по бузата й, и чух как сърцето и започна да препуска в стремглав ритъм. Тя ме погледна с копнеж в очите. Не се удържах и започнах да придвижвам лицето ми към нейното. Устните й щяха да се срещнат с моите след момент, но аз спрях на косъм от тях, помирисах благовонното й ухание. Тя не издържа на моята закачка. Целуна ме със страст и копнеж, невъобразими за мен до този момент. Меките й, нежни устни се движеха в ритъм с мойте, от време на време плахото й езиче се показваше да погали устните ми. Времето за мен вече нямаше и капка значение. Когато спряхме, тя прошепна в ухото ми с ангелският й глас "Обичам те. Търсих те през всички тези векове, както и ти си търсил мен. Но сега отново сме заедно, и знам че този път нищо няма да ни раздели. " Целунах я, с обич по-силна от самата светлина, показвайки моята любов и съгласие.
След всичките тези хиляди години, най-накрая можех да махна бремето от раменете ми, което ме нараняваше най-много. Най-накрая бях едно, и скоро щеше да дойде времето, когато новите деца на народите, които познаваха ужасната война, запитваха майките си "Какво е това война? "
-Death_Blade ^
|
