Споделена история от Измислени истории |
Дневник 1
преди: 4 години, 1 месец, прочетена 2902 пъти
Алармата ме събужда точно в 6.. Господи, как мразя да ставам рано! Казвам си, че животът е гаден и с всички сили успявам да се надигна от леглото, за да се завлека до банята. Поглеждам отражението си в огледалото и с мъка забелязвам тъмните кръгове под очите си. Понякога имам чувството, че съм се абонирала за всекидневна доставка на торбички под очите: "Здравейте! Искате недоспал и отчаян вид сутрин? То тогава ние сме вашите хора! "
Правя жалък опит да вкарам косата си в ред, но уви.. Тя не е от тези, които се предават лесно, така че в край на сметка, аз съм тази, която губи битката. Оставям русите си къдрици да падат необезпокоявани върху раменете си и се насочвам към кухнята. Отварям шкафа и посягам към буркана с кафе, но за момент се спирам, виновно поглеждайки към "вълшебния" чай, който си купих с цел да се отърва от преследващите ме 3 кг... Е, май и днес ще си остана дебела.
Отпитата глътка кофеин ми помага да преглътна факта, че е 6:30, а аз не съм в леглото, сънувайки еднорози и замъци от шоколад.
Обувам белите си кецове, които така добре пасват на избелелите ми дънки и кожено яке. До болка позната комбинация, но класиката си е касика. Заключвам вратата на квартирата и излизам от сградата.
В 7 часа сутринта градът вече се е събудил, готов да посрещне новия ден. Покрай мен минават майки с деца, баби, обсъждащи така интригуващият епизод на поредния турски сериал, докато мощните клаксони на автомобилите огласят булеварда.
Затичвам се и в последният момент успявам да се кача в тролея. Набелязвам си място до прозореца и сядам. Заглеждам се в хората - всички до един с отегчен и изморен вид, всеки потънал в своите мисли. Като че ли животът покрай тях си тече, а те дори не забелязват. Дали и аз изглеждам така в очите на хората?
Слизам на центъра и с радост установявам, че имам 15 минути преди началото на поредният дълъг и на пръв поглед скучен ден. Точно време за още едно кафе.
Влизам в малкото магазинче, а жената зад щанда ми се усмихва. Мразя начумерените продавачи, имащи вид на човек, чието десертче току-що си изял и всеки момент ще те фраснат. Дребната женица бързо ми става симпатична. Усмихвам й се в отговор, плащам и излизам. Насочвам се към университета и виждам, че вече част от групата ми се е събрала за сутрешният си ритуал - кафе и цигари.
Ето го - Той е тук! Поздравявам със звънкото "Добро утро", което бива наградено с една от онези негови чаровни усмивки. Направо ми идва да му скоча на врата, но в следващият момент се питам дали тази усмивка е, защото не съм му безразлична или е просто машинален рефлекс. Екзистенциалният въпрос, който си задавам не получава отговор, тъй като лекциите ми започват и аз съм принудена да спрягам глаголи на френски - je suis, tu es....
Краят на часовете наближава, а обобщението от деня е следното: не, не говорих с него, дори погледите ни не се засякоха и не.. Все още не мога да говоря на френски като коренен парижанин, та дори и половин. И двата факта - този, че съм страхливка, която един нормален разговор не може да завърже с него, и този, че езикът на любовта не е най-силната ми страна, макар и огромното ми желание да го говоря, ме влудяват. Почти вбесяват.
Решавам, че вървенето пеш обратно към квартирата ще ме успокои, а и нали движението е полезно. Унасям се в мисли как да привлека вниманието му.. Неее... Директно да отида и да го заговоря не е изобщо опция, ама изобщо! Той трябва да направи първата крачка. Въпросът е "Как да го накарам? " Улисана в мисли изобщо не чувам клаксона на приближаващата към мен кола.
Изведнъж всичко стана черно....
М. Д. М
|
