Машина на щастието
преди: 3 години, 2 месеца, прочетена 1893 пъти
Беше много интересно време... Имаше много странстващи рицари по света. Един от тях попадна в селото на Огнян, някъде в Стара планина. Огнял беше овчар, тъкмо подкара една част от стадото на местния болярин към лятната кошара, където ималше вкусна трева и вода за животните... От гъсталака ненадейно изскочи Рицарят. Той крещеше на странен език, беше облечен в лъскави доспехи и изглеждаше заплашително. Огнян не се уплаши, а развъртя тоягата, удряйки по доспехите с бързина, която сам дотогава не беше виждал от себе си. Рицарят се строполи на земята, първо в несвяст, а след минутка с охкане се събуди и бавно започна да сваля от себе си доспехите, или поне тези, които се свалят без чужда помощ. Огнян наблюдаваше отстрани какво върши непознатият, в готовност да го свали още веднъж, ако се наложи. Рицарят коленичи пред Огнян и започна да чертае по земята накакви рисунки. Огнян беше само на 16 години, а непознатият вече зрял мъж с гъста червено-кафява брада. "Колко е смешен" - си помисли Огнян. "Мисля, че не даде най-доброто от себе си в тази схватка."
Рицарят завърши рисунката. Каква ти рисунка! Това беше цяла приказка от рисунки! Огнян се загледа и разчете историята на Рицаря. Той е роден благородник, но е по-малък от братята си и те не му оставят земя. Дават му двама оръженосци и той отива при неговия цар. Царят повежда войска, а най-отпред на колоната стои кръст, теглен от волска кола. Качват се на някакъв кораб. Корабът спира в на пристанище, където има хора в странно облекло. Рицарят обаче е обвинен, че откраднал злато от Кръста и го продал на странните хора. Оставен е сам на един пуст бряг и той тръгва да се скита през поля и гори. Попада немощен в някакво село, където се оженил за дъщерята на болярина. Но много пиел и се сбил с тъста си, който го прогонил. Вървял време едно пълнолуние и се качил в колата на някакви търговци, които спрели чак след седмица в някакъв град. Дали му хляб и вода и той пак тръгнал да се скита. Вървял пеш много време из гъсталаците, странейки от всяка жива душа, защото хората вече били много различни от него и не разбирал нито езика, нито нравите им. Хлябът отдавна свършва, а Рицарят е гладен и немощен. Така се стига до срещата с Непознатия овчар, който го пребива с тоягата си. Огнян се засмя и като го хвана здраво, изправи Рицаря на крака. След като свали доспехите му ги зари под шумата. На Рицаря даде от своя хляб и прясно овче сирене, както и да пие вода, тази която беше налял от сладкия кладенец. Огнян обясни на Рицаря с жестове да изчака до мръкване. Рицарят кротко изсумтя и Огнян се отдалечи със стадото.
Беше вече към полунощ, когато Рицарят се сепна от звука на стъпки по шума и съчки. Да, това беше Овчарят, но с него имаше още един мъж. Непознатият мъж поздрави с усмивка и подхвърли някакви селски дрехи. Рицарят ги облече и отново коленичи, чакайки милост от непознатите. Те го накараха да се изправи и го поведоха някъде. Излязоха на една широка поляна, в средата на която имаше поставени в кръг дърва и подпалки, а в средата беше побит здрав прът. Клада! Не... Рицарят неистово молеше за милост. Непознатите не се смущаваха... Рицарят побягна, тичаше може би цяла минута, но така и не успя да избяга от поляната. Колкото повече тичаше към края, той толкова повече се отдалечаваше. Гъсталаците бяха все така далеч. Всъщност от колко време тичаше Рицарят? Може би вече тичаше час? Не помнеше... Всъщност дори не беше уморен. А дори само му се струваше, че тича, защото с изненада откри, че беше легнал върху тревата, а гледаше небето и нощния гъсталак, които се клатушкаха, все едно тича в галоп. Всъщност той беше сам на поляната, а това, което му се струваше като клада го нямаше. Имаше само поляна... и изгревът.
Някъде се чуха овце. Рицарят се изправи и видя познати лица. Тук бяха овчарите от лятната кошара.
- Добро утро!
- Огняне, донеси голямото ведро към сайванта!
Тези думи от двамата овчари, бяха към него.
- Идвам! - извика Рицарят.
"Не може да бъде!" - лудостта обзе главата на Рицаря, но той машинално се изправи и отиде за ведрото.

***

Минаха няколко дни, но нещата не се промениха. Рицарят се беше превърнал в момчето, което го намери в гората. Говореше неговия език, познаваше семейството му, ежедневната му рутина, всичко... Но това си беше той! Анри-Огюст де ла Товие, най-малкият син на стария Товие, който имаше много земи и гори край големото море. Беше оставил бременната си съпруга и бъдещите си владения, в едно графство, близо до Светия престол. А сега? Овчар... някъде? И с 10 години по-млад. Не може да бъде! Те го измамиха, да, непознаните го измамиха. Били са някакви дяволи, а кладата е била мишина от Ада, която отнема души. Защо избраха точно него? Той и без друго скоро щеше да умре, заради ужасната ситуация, в която бе попаднал, заради лошия си нрав - кражби, пиянство, разврат, побои... Аха, значи! Това е Адът! Анри-Огюст е е умрял от жажда някъде в гората и дяволите го отведоха в Ада. Да, така трябва да е. Но този монотонен селски живот? Значи бедните селяни и без друго си живеят в Ада? Нима те не са Божии създания и нямат право на мирно съществуване, преди Всевишния да отреди къде е мястото им post mortem? Не, това е намеса на Лукавия в живота на мирните хорица и на клетото овчарче му бе отнета душата, за да бъде дадена на Рицаря, който беше на крачка от портите на Ада.
Огнян имаше живи родители - майка Кера и баща Вълкан, две омъжени сестри, които живееха в селото и един брат на 13 години - Стоян, който го почиташе като светец. Имаше и един чичо Иван - брат на баща му, който още беше ерген на 20 и живееше в бащината къща. Дядо Стоимен беше стожерът на къщата. Бабата се беше споминала от треска преди 2 години и дядо Стоимен беше много тъжен, сякаш беше изгубил дясната половина от тялото си. Животът в тази схлупена селска колиба беше много труден. Боляринът даваше много оскъдни средства за живот срещу овчарлъка на мъжете в семейството. Дядо Стоимен се грижеше за пчелите на болярина и затова боляринът даваше на семейството повече отколкото отколкото на други къщи в селото и въпреки това трудно се живееше. "Царят води война" - обичаше да казва боляринът. "Трудно живеем всички. Войната иска да се плаща за нея."
- Огняне, утре преди хорото да кажеш на Гергана, че ще се хвана за нея чак в края, за да останем с нея заедно след това - прошепна Иван в събота вечерта.
Рицарят като че ли бе роден в кожата на Огнян. Познаваше нравите на тукашните много добре и беше сигурен, че ще се справи със задачата.
- Имаш думата ми - отвърна Рицарят и му се прииска утрешният ден въобще да не идва. Струваше му се, че необратимо е попаднал в чуждата роля и че този ужас никога няма да свърши.

***

Край на първа глава