Избави ме от мрака
преди: 11 години, 10 месеца, прочетена 4757 пъти
Пролог

Там горе, високо в необятното небе, се рееше господарят на птиците - най - мъдрото същество сред тях - орелът. Величествените му криле, разцепваха прохладния въздух и застиваха неподвижно, оставяйки се на прегръдката на вятъра. Острият му поглед наблюдаваше земята, където дърветата в такт се поклащаха, запявайки своята вечерна песен. Красивият му полет, всяваше страхопочитание.. Той направи един последен кръг и изведнъж се устреми с невероятна скорост надолу. Падаше така, сякаш всеки момент ще се разбие. И точно преди сблъсъка, се вдигна леко, грациозно, така че вече бе успоредно със земята. Огромната му сянка пропълзя по тревата и камъните. Орелът издаде звук, който отекна в стърчащите наоколо зъбери. С плавно движение той се издигна към скалистите върхове и кацна на най – високия от тях. Застинал като статуя, наблюдаваше огнената диря, която слънцето оставяше, преди да се скрие зад хоризонта. Листата на дърветата ту притихваха, ту отново зашумоляваха.
И точно, когато тъмнината покри всичко, те се появиха. Малки, крилати, блещукащи същества. Изникваха от короните на боровете и буковете, показваха се измежду зелените стръкчета и листата на цветята.... По черният небосвод се разляха танцуващите, блещукащи като светулки, духове на гората. Светлинките им се смесваха с мъждукащите в далечината звезди.
И ето, че се появи Тя. Нежна, красива. Лъчи струяха от тъжното й бледо лице, от тънките ръце и боси крака. Дългата кестенява коса падаше на леки вълни до кръста й. Ефирните й нежни крила трепкаха едва забележимо. Лек сребърен лък, висеше през изящното й рамо. Очите с наситен изумруден цвят, се открояваха още по-силно на фона на зелената й туника. Девойката с нежна усмивка се спусна като перце и застана пред орела.

- Намери ли го? – звънтящият глас на Лилу бе по-скоро като шепот, но бе напълно достатъчен, за да бъде чут. Орелът извърна глава и в съзнанието й прозвучаха думите му.

- Съмняваш ли се в мен, дете...

Царствената птица протегна крака си и разтвори острите си нокти. Девойката се наведе и взе от там малък вързоп от листа. Седна на земята и го сложи в скута си, и с треперещи от вълнение ръце го разгърна. Вътре бяха грижливо скътани три големи, черни семена. Не бяха обикновенни. Имаше някаква сила, която струеше от тях. Чиста, близо до съвършенството. Излъчваха топлина, която накара Лилу да се усмихне отново. Момичето ги уви пак внимателно и се изправи. Приближи се до птицата и, като я погали нежно по перата, продума.

- Благодаря. Нямам много време. – Орелът кимна.

После тя се затича към ръба на скалата и скочи. В мига, в който крачетата й се отделиха от земята, ефирните й крила запърхаха и се стопиха в мрака.
Лилу бързо литна малка поляна, обградена от всички страни с дървета и храсти. Стъпалата й докоснаха меката трева, без да издадат и звук. Огледа се. Нямаше никой. Момичето усещаше как времето й изтича. Захвърли лъка си настрана и падна на колене. Ръцете й трескаво започнаха да дълбаят дупка във влажната почва. Когато реши, че е достатъчно, пое внимателно семената и ги постави вътре. После ги зарови. Сложи длани върху купчинката и затвори очи. Силна зелена светлина започна да свети около пръстите й. Силите й се изчерпваха, но тя не го признаваше. Девойката потрепери леко, без да обръща внимание на умората. Напрегна се за последен път и бавно отвори очи. Те грейнаха, а момичето нададе радостен вик. От пръстта се бе подало малко зелено стръкче. То продължи да расте нагоре. Девойката облекчено въздъхна. Беше успяла. Изведнъж усети как главата й се замайва и политна назад, но опря на нещо меко. Беше козина. Момичето се обърна леко настрани и видя две топли кафеви очи нежно да се взират в нейните. Клепачите й натежаха и мракът я погълна.