 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Измислени истории |
Наруто/Теам 7/ СасуСаку оне-шотове (:
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 7193 пъти
1.
Тя повдигна малката си, нежна длан. Движението бе плахо, несигурно. Цялата трепереше. В мига, в който пръстите им се преплетоха едни в други, погледите им се срещнаха. Пребледнялото й лице поруменя, по устните й се плъзна свенлива усмивка. Спокойствието се разля в тялото й, даде й възможност да си поеме дъх...
=====
Горещите сълзи падаха една след друга от прекрасните очи, поели тъмнината на нощта... Невероятната дълга, розова коса бе разпиляна на студената, твърда земя. Нежното, бледо лице отразяваше призрачната лунна светлина, обгърнала земята със сребърните си ръце...
Погледът й бе устремен към черният небосвод , на който само най-достойните, ярки звезди бяха видими за човешкия поглед. Малките й розови устни бяха леко разтворени и девойката с мъка поемаше през тях глътки въздух...
=====
Той бе пленен от съществото пред себе си. Сърцето му бясно биеше, чуваше приглушените му удари, които сега бяха превърнали в музика за душата му. Погледът, изпълнен с безмерна любов, го поглъщаше все повече...Опияняваше го, караше го да забрави за заобикалящия свят...
Нежната мелодия накара всички присъстващи да притихнат. Вниманието бе насочено към най-прекрасната двойка тази вечер, застанала в самия център на огромната, блестящо окрасена зала..
=====
Лекият, безчувствен смях накара Сакура да напрегне всичките си сили, за да се изправи на краката си. Девойката преглътна сълзите, болката, слабостта, обвзелият я вкочаняващ страх... Повдигна главата си и се вгледа в човека, на когото принадлежеше сърцето й... Само след миг той бе на крачка разстояние... Толкова болезнено близо...
Тя прехапа устни, пръстите, в които държеше дръжката на остър меч, се свиха още повече. Погледът й решително прониза неговия подигравателен и жесток. Сакура потрепна, когато леденият му глас прозвуча точно до ухото й.
- Страх ли те е, Сакура... – начинът, по който той изговори името й, я изпълни с гняв и нещо, което не бе чувствала до този момент... Омраза... Омраза към това, в което се бе превърнал...
=======
Наруто погали внимателно, почти без да докосва, Хината, сякаш се боеше да не я нарани. Избърса капчиците радост, търкулнали се по страните й. Притегли я към себе си, обгръщайки я покровителствено със силните си ръце. Наведе се към нея и прошепна думите, предназначени единствено за нея.
- Не плачи... Не и сега.
Девойката се засмя, скривайки глава в рамото му.
- Няма...
====
Саске протегна ръка и прокара пръсти през розовия кичур, падащ върху красивото женско лице. Колко различна бе сега... Усмивката, замръзнала на лицето му , изчезна...Девойката не издържа на този допир. Ръката й, държаща студеното оръжие, рязко се изви нагоре и понечи да го удари, но Учиха бе твърде бърз. Мечът разцепи въздуха и се отпусна отново надолу.
- Нима това е, което можеш? – подигравателният му смях зазвуча от всички страни и момичето започна трескаво да се озърта. – Не можеш да ме победиш, Сакура...
- НЕ СИ ТИ ТОЗИ, КОЙТО ДА ОПРЕДЕЛЯШ НА КАКВО СЪМ СПОСОБНА! – извика тя и замахна отново, но младежът изчезна от погледа й...
- Твърде си слаба. – дъхът й секна, когато шепотът му зазвуча в ухото й...
=======
Хината се озова във въздуха, прекрасната й, светло-синя рокля, заприлича на водопад, образувайки плавни вълни... Девойката плахо обви ръце около врата на своя кавалер, а стъпалата й нежно се отпуснаха на земята. Наруто улови ръката й, карайки момичето да се завърти. Дланите му се плъзнаха на кръста й, навеждайки я надолу... После рязко я притегли в прегръдките си, главите им се опряха една в друга...
====
- Няма да ти позволя... – гласът й се задави в прииждащите сълзи. – Не мога да ти позволя да ги нараниш...
Сакура рязко се обърна, но Саске сграбчи ръката й. Хватката му бе толкова силна, че от болката, дланта й се отпусна. Оръжието полетя надолу, а звукът, на допира на метала със земята, разцепи нощното спокойствие. Девойката гледаше в очите, които я погубваха. Усещаше горещият му дъх да гали устните й.
Музиката от залата се чуваше някак далечна и заглъхнала. Саске изрита настрани меча, притегляйки момичето към себе си. Телата им се сляха, лицата им бяха едно до друго...
- Отнех ти всичко... Защо продължаваш да се бориш? – въпросът му я сепна от транса, в който бе попаднала. – Знаеш ли защо дойдох?
- Не ме интересува... – прошепна Сакура, опитвайки се да се измъкне от ръцете му. – Знам единствено, че, ако ги нараниш, аз ще...
- Какво? – прекъсна я той. Нотката ирония отново зазвуча в плътния му глас. – Ще ме убиеш?
========
- Благодаря ти... – продума Наруто, вглеждайки се в усмивката, караща сърцето му да затрепти.
- За какво? – попита девойката, усещайки как лицето й пламва. Двамата се движиха бавно, в такт с песента.
- Затова, че беше до мен. Затова, че те има...
======
- Мразя те... – Сакура усети как сълзите отново разкриват слабостта й.
- Хн. – подсмихна се Учиха. Той се дръпна от нея, след което добави. – Кажи ми го в очите.
- МРАЗЯ ТЕ! ТИ РАЗБИ СЪРЦЕТО МИ, НАРАНИ ПРИЯТЕЛИТЕ МИ, ПОЧТИ НЕ УБИ ХОРАТА, КОИТО ОБИЧАМ И СЕГА ИМАШ НАГЛОСТТА ДА ИДВАШ ТУК?!
- Не, ти не ме мразиш...
Спокойният му глас я обърка и за миг, девойката спря с опитите да избяга.
- И аз ще ти го докажа...
Сакура замръзна, щом дланите му се плъзнаха по лицето й, заличавайки мокрите следи...
======
- Обичам те. – Хината не успя да реагира, когато устните на нейния любим докоснаха нейните. Вълна от овации в залата закънтя. Девойката, потънала в дълбините на своята любов, отвърна на целувката със същата страст и отдаденост.
- И аз те обичам... – продума тя, останала без дъх...
=======
- Ти си моя и ме обичаш... – отбеляза Саске, погледът му издаваше увереността, с която бяха изречени тези думи. После той придърпа към себе си Сакура, устните му поеха нейните. Целуваше я жадно, сякаш бе копнял за този момент от векове, сякаш бе загубен в пустинята, намерил няколко капчици вода... Младежът усети сълзите й да мокрят лицето му, но не им обърна внимание... Нищо не бе от значение сега... Ръцете му обвиха крехкото й тяло, никога нямаше да я пусне отново... Докато накрая, Сакура отвърна на целувката му...
Когато се отделиха един от друг, той прочете огромното объркване в невинния й поглед. Тя изглеждаше толкова чиста, толкова уязвима... Момичето трепна, щом той докосна отново лицето й.
- Дойдох за теб...
2. A miracle…
"Къде си..."
Сребърни кристали се ронеха от сивото, мрачно небе. Сякаш безброй замръзнали сълзи, те покриваха прашната земя и загиваха при допира си с грапавата й повърхност. Мракът протягаше алчно черните си ръце, но макар слабо, мъждукащото жълтеникаво сияние на уличните лампи, го спираше. Огромната бездушна луна разпръсваше призрачата си светлина, задушавайки блещукащите, по небосвода, звезди.
Тя протегна топлата си длан и докосна заскрежения прозорец. Леденият дъх на зимата бе изрисувал по него красиви, съвършни цветя. Всеки контур, всяко очертание омайваше със своята недосегаема нежност и прелест.
Момичето се приближи още повече до стъклото, опря челото си и се вгледа жадно през него. Там, под сипещия се на парцали сняг, очакваше да види един единствен познат силует. Чакаше го. Година след година, а той не идваше... Но защо сега усещането, че ще зърне дори за миг безизразното му лице, не й даваше покой? Сърцето й блъскаше неуморно в гърдите й, сякаш се бе превърнало в изплашена пеперуда, затворена в буркан.
Огънят в камината изпука, а от него се разлетяха из въздуха огнени светулки, които след секунди изчезнаха... Ярката златна светлина осветяваше малката, но уютна стая. В левия й край, до квадратната дървена масичка, която бе покрита с красива покривка, бе разположена коледната елха. Дръвчето бе изкуствено, но оставяше с впечатлението, че е съвсем истинско. Разноцветни герляни, различни фигурки и панделки, бяха грижливо поставени на клонките му. А най-отгоре, на самия връх, блестеше коледната звезда, която отразяваше жаркия пламък.
Лека въздишка се отрони от бледо-розовите устни. Сакура затвори очи. На Коледа... чудесата се сбъдваха, нали? А това, което най-съкровено желаеше... Единствената мечта, която устоя на изпепеляващата мъка, на болката, която въпреки размерите си, не се превърна в омраза, беше ...
- Моля те..., нека се върне при мен... – гласът й потрепери, а цялата й душа се въплъти в това простичко изречение... Имаше ли кой да я чуе...?
Внезапно желание накара Сакура да стане и да се втурне към входната врата. Без капка колебание, тя натисна дръжката и я открехна широко. Вледеняващият студ за един миг обгърна крехкото й тяло и то започна да трепери. Но девойката сякаш не го забелязваше. От прекрасните й очи се отрониха сълзи, устните й се разтвориха едвам.
- Саске...
Той беше там. Като привидение, зародило се в дълбините на сърцето й. Стройната му, силна фигура беше все така непоклатима. Снежинките, унесени във вихъра на своя последен танц, падаха плавно върху черната му коса. Бледото лице, поело в себе си студа...
С бавни, отмерени крачки, младежът тръгна към нея. Сакура запристъпва назад, без да има способността да откъсне погледа си от неговия, докато накрая двамата бяха вътре. Саске се приближи към нея. Протегнеше ли се, щеше да го докосне... Но... изпитваше страх, страх, че той ще се изпари... Страх, че е само плод на копнежите й.
- Сакура...
Гласът му все така спокоен и ,на пръв поглед, безчувствен, събуди хилядите пеперуди в стомаха й и те запърхаха още по-силно от преди... Ръката й плахо се повдигна и застина във въздуха между тях. А Учиха не помръдваше, сякаш я чакаше. И ето, че ледените й пръсти докоснаха рамото му. Дъхът й спря от вълнение. Тя търсеше някаква реакция,раздразнение, дори досада, но той оставаше все така спокоен. Сакура се осмели и докосна лицето му. Беше топло, реално...истинско. Бузата, устните, носът... Саске затвори очи, оставяйки се на допира и. Девойката трепна, щом дланта му се отпусна върху нейната и се задържа там.
Внезапно той простена тихо.
- Какво ти е? Ранен ли си? – уплашено попита Сакура. Учиха не й отговори, а я поведе към камината, където смъкна горната си дреха. Върху красивото му тяло се открояваше прободна рана при лявото му рамо. Двамата се настаниха на земята. Сакура се приближи до него и съвсем внимателно постави нежните си ръце върху болното място. Скоро, от тях заискри силна зелена светлина.
- Кажи ми, ако чувстваш болка. – прошепна девойката, напълно концентрирала вниманието си върху това, което правеше. Настъпи тишина... Но този път, беше най-красивата тишина, която Сакура можеше да си представи.
Учиха бе впил очи в сериозно й лице. Колко нежност се криеше там... Лека руменина се появи по страните й, която й придаде още по-голямо очарование... Беше ли все още негова?
- Сакура... – за втори път той изрече името й. Но този път, начинът беше различен... По-мек, по-топъл. Погледите им се срещнаха. Но този път неговата длан докосна първа лицето й. Без да смее да помръдне, Сакура осъзна колко близо е той до нея. На дъх разстояние, младежът спря и , сякаш получил безмълвното й съгласие, впи устни в нейните. Отделяйки се от нея, той не престана с действията си. Целувките му белязваха вратлето й, бузите, челото, клепачите... А силните му ръце обгръщаха внимателно тялото й, превърнали се в непробиваеми защитни стени...
Две сърца - едното изпепеляващо горещо, а другото ледено, чиято смразяваща бариера се топеше, се сляха в едно. Сакура усещаше как главата й се замайва от опияняващото щастие, което изпитваше в този миг. Ръцете й неспирно докосваха, прегръщаха, милваха Саске. Отдаваше му цялото си същество...
А това... беше ли истина?
Сакура отвори очи. Намираше се на собственото си легло, а зимните слънчеви лъчи се прокрадваха през големия прозорец и създаваха светли зайчета по стената. Тя извърна глава, погледът й обходи из помещението. За секунди през съзнанието й преминаха спомените... Или беше само сън?
Изплашена, объркана и тъжна, тя скочи от леглото си и изтича в хола. Нямаше никого. Беше съвсем сама. Горещите сълзи намокриха лицето й за пореден път. И точно преди да се върне отново в леглото, видя малката, прегъната хартийка, поставена под елхата. С треперещи ръце, девойката я разгърна. Прочитайки думите, на устните й се изписа усмивка.
„Ще се върна."
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: bb379577c4 |
|
1. Team 7
Лекият топъл вятър отронваше обагрените в различни ярки цветове листенца, подхващаше ги в своя красив, нежен танц, а после ги оставяше да падат ли, падат...
Небето... този син безкрай, олицетворяващ свободата, спокойствието, но най – вече дългият път от мечти, който извървях. Очите ми винаги се отправяха там, горе, търсейки... Сякаш губех нещо... С всяка минута, все повече и повече.
Поредният ден бе настъпил. С нищо по-различен от другите. Просто една слънчева, прохладна утрин. Но тя навяваше у мен болка, оставила своя вечен отпечатък в сърцето ми. Аз вървях, а погледът бе вперен вяло напред. Въздъхнах, когато най-после достигнах целта си. Мостът, където отбор 7 се събираше всеки път за тренировки, си бе останал същият. Но всъщност... бе някак различно.
Пристъпих напред и поставих дланта си на парапета. Затворих очи. Появи се лек бриз, а с него и шепотът на едно отдавна изгубено приятелство. Видях себе си. Малка и наивна. Имаше нещо различно в мен. На лицето ми се бе изписала онази усмивка, която с времето угасна необратимо. Обърнах се. До мен седяха двамата ми съотборници. Толкова различни един от друг. Едва след години разбрах... , че никога не съм ги познавала истински... Илюзията, че знаеш нещо за някого, толкова лесно може да бъде разбита. Дочувах смях, викове. Усещах със сърцето си онова чувство на спокойствие и сигурност. Бяхме заедно. Прииска ми се да се приближа до тях, да ги прегърна и никога да не ги пусна. Макар и със затворени очи, аз ги виждах толкова ясно... споменът бе така ярък. Емоциите, изписани по детските им лица, начинът, по който стояха там, чакайки. Дори ароматът на есен. Протегнах ръката си. Стоях така, а в очите ми все повече напираха сълзите. Не исках да ги оставя да изчезнат, не исках това да свършва... Отбор 7, такъв, какъвто го помнех... Онези дни, които така отчаяно желаех да върна...
Трепнах, когато някой улови ръката ми. Видях чифт сини, топли очи да се взират в моите. Горещите капчици се отрониха по страните ми. Гледах усмивката му. Как винаги оставаше толкова топла и истинска... И все пак беше различна... , навяваща тъга. Тъга, която познавах добре.. , която ме убиваше...
- Сакура – чан.... – продума Наруто тихо, избъсвайки с опакото на дланта си сълзите ми.
- Аз... – прошепнах. Опитвах се да измисля някакво оправдание, въпреки че бе безсмислено... Прегърна ме. Заплаках... Беше прекалено трудно да задържа в себе си изгарящата болка, нарастваща с всяка изминала секунда.
- Липсва ми... – изхлипах, притискайки се по-силно към него.
- Знам. И на мен.
(От името на Наруто)
Вървях напред, с ръце в джобовете. Не забелязвах нищо и никого около себе си. Замислих се преди да извадя малка прегъната хартийка. Разгънах внимателно. Беше снимка. Отбор 7 – времето, когато той още съществуваше. Очите ми преминаха по познатите до болка лица. Моите съотборници. Там бях и аз. И като всяко дете, което си има по една мечта, аз имах своята. Да стана силен, да бъда признат... Хората да не ме гледат с отвращение и омраза. Да, аз отраснах сам. Често си задавах въпроса „Защо на мен? С какво съм го заслужил? ” Не намирах отговор. Обикалях из улиците, виждайки дечицата да прегръщат своите родители, да играят, да се смеят. Колко далечно и непознато ми се струваше това... Но един ден всичко се промени. Срещнах тях. Сакура, Какаши... Саске. Моите приятели. За първи път в живота си изпитах щастие. За първи път бях част от нещо... прекрасно. Нашата връзка, толкова здрава и силна. Сърцето ми завинаги съхрани техните образи. Сакура -момичето, превърнало се в моя сестра. Какаши – учителят, който ме научи какво значи да разчиташ на другарите си. И Саске...
Моят брат по съдба. Аз, изоставен заради Кюби, той – обречен да живее със спомена за Учиха. Бяхме сами. Докато обикалях безцелно, често го виждах. Тогава ми се искаше да отида и да го заговоря. Но се спирах... Истината бе, че изпитвах ревност. Саске бе по-добър от мен във всяко отношение. Превърнах го в свой опонент. Стараех се да го задмина, копнеех да ме признае. Той стана моята цел, към която така усилено се стремях. След време аз създадох с него връзка, която не бях имал никога преди...
Но дойде моментът, в който Саске си тръгна. Изостави приятелите си и всичко се срина...
Спрях. Погледът ми бе привлечен от крехък самотен силует. Стоях на няколко крачки от Сакура. Затворила очи, тя бавно протегна ръката си напред. Не бях способен да помръдна. Просто я гледах. Подхваната от вятъра, дългата й красива розова коса образуваше вълни във въздуха. Отново пораснала, сякаш напълно бе заличила преживяното преди години. Познавах Сакура по-добре от всеки друг и знаех, че момичето пред мен не беше тя... Нямаше нищо общо с предишното безгрижно, влюбено хлапе. Огледах се. Да, това място бе пълно със спомени... Някои, от които, не можех да забравя... Те изникваха в съзнанието ми, след което изчезваха... но болката... , тя оставаше. Приближих се до приятелката си и застанах срещу нея. Вгледах се в чертите на лицето й, които трепкаха едва забележимо. Тя страдаше. Сърцето й биваше разбито толкова много пъти... А аз бях толкова безсилен, за да й помогна. Загиваше пред очите ми. От години не я бях виждал да се усмихва истински, да се смее. Сакура бе като цвете, което увяхваше поради липсата на топлите слънчеви лъчи... Приближих се и докоснах ръката й. След секунди прекрасните й, тъжни очи се отвориха. Усмихнах се. Исках да и помогна. Да отнема мъката, да притъпя болката. Да й кажа, че всичко е наред. Не, това би било лицемерно. Как можех да я успокоявам, когато аз самият страдах по същия начин? Как можех да твърдя, че всичко ще се оправи, когато аз се съмнявах в това...
- Сакура-чан... - продумах и избърсах отронилите се горещи сълзи по страните й.
- Аз... – чух тихият й глас, който трепереше. Каквото и да кажеше, щеше да бъде безсмислено. Прегърнах я и след секунди, тя заплака. Сякаш хиляди ножове се забиха някъде вътре в мен, карайки ме да отпусна главата си на рамото й.
- Липсва ми. – прошепна в ухото ми. Думите, от които най-много се страхувах. Къде беше Саске, когато наистина имахме нужда от него? Наистина ли се бе променил толкова много? Защо не се върна... Намрази ли ни? Имах ли силата да променя това...
- Знам. – отвърнах глухо. – И на мен.
(От името на Хатаке Какаши)
Закъснявах. Отново. Погледът ми бе устремен право напред, докато краката ми пъргаво и леко се оттласваха от керемидените покриви на къщите и се призимяваха на следващите. Движех се толкова бързо, че никой от минувачите не ме забелязваше. Тичайки, аз сякаш се опитвах да премахна мислите, тежащи на сърцето ми напоследък. Изпитвах вина и, каквото и да сторех, не можех да я премахна. Леката ми усмивка не можеше да се види изпод тъмната маска, покриваща по-голямата част от лицето ми. Какво ли щеше да ми бъде оправданието този път? Случаят определено не бе прост като детска игра на думи. Прииска ми се да можех да погледна учениците си и, без капка угризение, да кажа нещо от сорта: „Съжалявам, че закъснях деца, но на идване видях малко котенце, което се беше загубило, и ми се наложи да потърся майка му... ” Невинна, глупава, калпаво скроена измислица. А след нея, три различни една от друга физиономии. Наруто, скръстил ръце зад тила си, сключил сърдито вежди, а в гласа му, долавяща се простота и безгрижност. Сакура, мърморейки под нос изключително сериозни, но и отличаващи се със своята наивност забележки. И Саске... мълчалив, безразличен, просто наблюдаващ. Може би още тогава трябваше да разбера за случващото се. Още в този миг, когато нещата все още можеха да бъдат поправени. Като най-голям, като лидер на отбор 7, като негов учител, но най-вече съветник и приятелски, дори бащински настроен другар. Аз бях там, но вглъбен в своята книжка, забравих за реалността.
(Неутрален)
Двамата стояха рамо до рамо, насред огромната тренировъчна площадка. Вдигнали умислените си, тъжни погледи към своя учител, Наруто и Сакура отчаяно се опитваха да прикрият измъчените си изражения. Но това бе изгубена битка, щом стояха пред Хатаке Какаши.
„Ако се провалиш на мисия и допуснеш грешки, си боклук. Но изоставиш ли приятелите си, си още по-голям боклук... ”
Това бе първият урок на отбор 7. Но тогава, Наруто, Сакура и Саске, бяха още деца и не разбираха изцяло смисълът на това изречение. Едва след години, този тайнствен пъзел от взаимоотношения започна да се подрежда... Бавно, парченце по парченце, всичко си дойде на мястото. И колкото повече години минаваха, толкова по-болезнено и трудно ставаше, за да се продължи напред. Сега, оставаха спомените. Една красива вихрушка от заглъхнали детски смехове и размиващи се картини...
- Наруто, Сакура.... – наруши възцарилата се тишина Какаши, пристъпвайки към двамата си ученици. – Радвам се да ви видя толкова пораснали, но знаете ли кое ме радва повече? – след като спечели обърканите им погледи, той продължи. – Че не сте се променили.
- Променили сме се, Какаши-сенсей. – усмихна се русокосото момче.
- Станали сме по-силни. – Допълни Сакура, поставяйки ръката си на рамото на своя съотборник. В светлите й очи прозираше носталгия, но и увереност.
- Сърцата ви са същите. – въздъхна мъжът, издигайки погледа си към синьото небе. – И аз съм горд с вас.
- Е, готови ли сте? – попита учителят ни и като издигна ръката си нагоре, се чу приятният нежен звук на малки звънчета. Спогледахме се с Наруто, а на лицата ни изгряха усмивки.
- И още как, Какаши – сенсей! – възкликна русокосият ми приятел, свивайки юмрука си.
-Едва ли ще бъдем по-готови от сега. – съгласих се аз, нахлузвайки черните си ръкавици. Усещах вълнението в себе си. Сърцето ми заби лудо. Именно това бе първото изпитание на отбор 7. Сякаш беше вчера, когато с Наруто и Саске давахме всичко от себе си, борейки се да продължим напред, да преминем едно изпитание.
- Е, добре тогава. Но преди това, ще ви припомня нещо. Ако не...
-... се опитаме да ви убием, няма да можем да постигнем победата! – довършихме двамата със съотборника ми в един глас.
- Да започваме тогава! – след тези думи, Какаши изчезна.
Може би това беше началото на една нова история... Нашата история, в която този път ние ще бъдем силните...
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 2984dd9964 |
|
2. Влюбих се!! Аз също пиша фикове и оне шотове, но все още не съм сигурна дали да публикувам някой от тях :) Иначе, прекрасно Е!
YoonEunHye<333
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: bb379577c4 |
|
3. Благодаря ти! Много се радвам, че са ти харесали. С удоволствие ще прочета нещо твое. :)
~breathless
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 6e9a5e199f |
|
4. Направо ще се разплача!
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 3564fb05af |
|
...
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 6e4484dab8 |
|
6. Айй прекрасноо! Само не разбрах Учиха има ли чувства към Сакура?
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 6e9a5e199f |
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: 1d85ed2973 |
|
8. Страхотно е! На моменти ме накара да се разтреперя! Определено имаш талант. Продължавай все така!
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: bb379577c4 |
|
9. Последната усмивка
Тежки, забързани стъпки отекваха в полу-осветения, тесен коридор. Двама АНБУ бяха застанали от двете страни на трети човек, чиято безпомощно отпусната глава се поклащаше леко. Ръцете на качулатия младеж бяха вързани зад гърба му. Краката му се влачеха по земята, докато мъжете го теглеха грубо за лактите.
- Тук. – каза тихо десният АНБУ, кимвкайки към килията пред тях. Другият извади ключовете от джоба си, сложи ги в ключалката и завъртя. Чу се силно щракване, след което желязната врата изскърца неприятно. Пленникът бе захвърлен и заключен вътре. Тялото му се стропули на студения цимент и остана там без да помръдва.
- Искам да го видя! – Сакура стовари ръцете си на бюрото, с което накара мъжът пред себе си да се засмее. Данзо се изправи бавно от стола и, подпирайки се на бастуна си, се приближи до момичето.
- И защо да изпълнявам тази твоя... „молба”? – попита самодоволно, вглеждайки се в едновременно ядосаното и притесненото й лице. – Вие сте били от един отбор преди време. Може да му помогнеш да избяга? Чакай, по-голяма вероятност има да не те помни.
- Ти... , долен червей! – Девойката стисна юмрука си и пристъпи към Хокагето, но двамата АНБУ, стоящи мълчаливо до стената, се оказаха бързи. Те я сграбчиха за раменете и я дръпнаха назад.
Неприятният, подмолен смях на Данзо накара Сакура да присвие очи от отвращение. Мъжът даде знак с ръка и момичето бе освободено.
- Е, добре. Тичай при този С- престъпник. Нагледай му се за последно.
Девойката само това чакаше. Тя изблъска от пътя си АНБУ, отвори вратата и се затича колкото бързо й позволяваха треперещите й от вълнение крака.
- Саске! – извика тя, вкопчвайки се в ръждясалите на желязната врата. Горещият й дъх образуваше бяла мъгла във въздуха. Сакура се обърна към пазача, който бе на пост пред килията и извика.
- Отвори ми! Говорих с Хокагето, имам неговото разрешение.
След кратко колебание, мъжът изпълни нареждането. Щом вратата се отвори, кунойчито се хвърли към лежащият младеж. Бързо отвърза грубото стегнато въже около разранените му китки. После премести главата му в скута си, а ръката й нежно замилва лицето му.
- Саске... , какво са ти сторили.... – продума с болка, докато тъните й пръсти отместваха попадалите кичури черна коса. Сакура го огледа за наранявания. Имаше предимно повърхностни драскотини и натъртвания. Малка струйка кръв бе засъхнала върху челото му. Клепачите на момчето потрепваха едва забележимо.
„Какво си преживял... ”
Сърцето й се сви. Искаше да задържи този човек в ръцете си завинаги.
Момичето изпищя, когато Учиха отвори рязко червените си очи и сграбчи силно ръката й, причинявайки й болка. След секунди, Сакура се намираше на пода без да може да помръдне. Дишаше учестено, наблюдавайки с неприкрит страх ледените му очи, впити в нейните.
- Защо си тук? – равният му глас я остави безмълвна. – Махай се.
Саске се изправи и й обърна гръб. Настъпи тишина, но никой от тях не помръдваше.
- Не чу ли какво ти казах? ! – извика младежът ядосано.
- Не искай това от мен. – отвърна му тя с примрял глас.
Учиха се приближи до нея, хвана я за лакътя и я издърпа, така че да се изправи. Остана загледан в тъжните й очи. Не ги бе виждал от години. Бяха се променили. Къде бе останала искрата радост, която той винаги намираше, щом ги погледнеше? Гневът му за миг се изпари. Ръката му отхлаби силната си хватка.
- Върви си, Сакура. Не ти е мястото при престъпник. Спри да живееш във въображаемия си свят! Изключи ме от живота си! Колко пъти съм ти причинявал болка? Опитах се да те убия, мога да го сторя и сега!
- Няма да го направиш. – лека усмивка се появи на устните й. Сакура изстена, когато гърбът й удари в студената стена, а пръстите на Учиха се стегнаха около китките й.
- Не бъди толкова сигурна. – прошепна Саске в ухото й. – На мен не ми пука за вас. Живи или мъртви, за мен сте непознати. Досадници, които нямат собствен живот и си пъхат носа в работи, които не ги засягат!
- Докажи го! Отнеми живота ми, Саске... Така или иначе ми отне всичко. Радостта, спокойствието, безгрижността, сърцето... Нямам какво повече да губя.
- Не ставай смешна... – продума той. Двамата рязко се обърнаха, когато вратата се отвори с трясък и в килията нахълтаха трима АНБУ, заедно със самия Данзо. Маскираните хванаха Саске и го принудиха да падне на колене пред Хокагето.
- Гледай ти. Явно наистина се бях оказал прав! – възкликна Данзо и се засмя. – Учиха наистина не помни съотборничката си. Той погледна към Сакура, която бе забила поглед в земята, а от очите й безмълвни се отронваха сълзи.
- Е, добре. Учиха Саске, имам да ти задам няколко въпроса, от които зависи бъдещето ти. Първо, присъединявал ли си се към Акатски?
Не последва отговор.
- Няма да отговориш, така ли? – подсмихна се Хокагето и даде знак на единия от маскираните.
АНБУ изрита Саске в гърба и младежът падна на земята.
- Не си прави труда да ме питаш. На теб няма да кажа и дума... – подсмихна се Учиха, примижавайки с очи заради прорязващата болка.
- Убеден ли си? – подсмихна се Данзо и като кимна отново, младежът бе ударен още няколко пъти. – Е, все ще има някакъв начин да проговориш... Може би ключът е в един от съотборниците ти...
Саске погледна към свилата се в ъгъла Сакура, която бе закрила с длани лицето си.
- На мен не ми пука за тях. – продума без да откъсва погледа си от нея. – Тези, които обичах са мъртви.
Ръцете на девойката се отпуснаха бавно надолу. Очите й бяха затворени. Раменете й се тресяха от безмълвния плач.
- Стига... – промълви. – Престани... – гласът й тепереше.
- Сакура. – начинът, по който Саске изговори името й, накара сърцето й да се свие. – Още от самото начало, вие с Наруто бяхте за мен нищо повече от досадници, които тичаха подире ми като кучета.
- Млъкни...
- Слабаци, които не умееха да правят нищо повече от това да пречат. Още ли не си го разбрала? – продължи младежът и се засмя леко. – Дали ще ви убият, или не, няма да промени нищо. Всъщност, ще спечеля малко спокойствие...
Саске изтена леко, когато още един ритник се стовари върху него.
- Е, тогава нямам полза да те държа жив. – отбеляза Данзо. – Убийте го. – нареди и излезе от килията. Последваха ритници, удари, но Учиха не издаваше и звук. Накрая той едва помръдваше.
- Да си тръгваме. След минути ще умре от кръвозагуба. – промълви единият маскиран, след което в килията останаха само двама души. Сакура, която бе притиснала с ръце главата си и лежащият Саске, чието дишане се забавяше. Девойката не издържа и се приближи, като се наведе над него. Сълзите й покапаха по пребледнялото му лице. Младежът отвори очите си.
- Сакура... – прошепна. Дръпна я рязко надолу и впи устни в нейните. След минута я пусна й се вгледа в шокираното й лице.
- Изглежда, че ти отнех още нещо... – продума, след което затвори очи и застина така, като остави момичето, загледано в леката усмивка, изписала се на устните му.
_________________________________________________
Есенните лъчи, като неканени гости, се прокрадваха през кръглото прозорче. Но макар този процеп към външния свят да бе малък, топлата милувка на блестящите слънчеви ръце даряваше центъра на помещението със своята нежност.
Сърчицето й трептеше. Очите блестяха. Дъхът й бе лек, едва доловим... Развълнуваният й поглед се стрелкаше по огромното бяло платно, което я зовеше... Да, всяка миниатюрна частица от него я викаше, теглеше... Завладяваше с лекота детския ум и въображение. Картините в съзнанието й се зараждаха една по една... После сякаш невидима ръка ги изтриваше, а на тяхно място създаваше нови... По-прекрасни... По-чувствени... Ах, само колко красота имаше!
Тя повдигна ръчичката си напред. Трепна, в корема й запърхаха хиляди пеперуди, щом малките й пръстчета докоснаха гладката, искряща повърхност. Бе толкова магично и тайнствено... Нейният свят…
В погледа й изгря искрицата плам. Тя се разрасна. Започна да изпепелява всеки страх, всяка несигурност. Непреодолимото желание счупи оковите, държали в плен чистата, непокътната душа... Стопли премръзналите детски ръце. Накара нежните, розови устни да изпишат почти забележима, лъчезарна усмивка...
Сакура пристъпи напред. В дланта си стискаше тънка четка. Върху прашния под имаше съд с черна боя... С едно движение, връхчето на пръчицата се оцвети...
Погледът на момичето замръзна върху платното.
Знаеше…Сърцето й шепнеше... Съзнанието проектираше...
Четката докосна бялото пространство. Започна да танцува по него, оставяйки след себе си плавно извиваща се линия. Черното се открояваше с невероятна яркост върху снежния фон. Постепенно се появиха и други черти. Всяка си имаше своя път, своята извивка, своя край... А ръката на Сакура не спираше да се движи. Момичето се повдигaше на пръсти, полагаше огромни усилия да не би да трепне, да развали съвършенството, което с такава лекота постигаше...
Тя се отдръпна назад. Огледа се. В сумрака се очертаваха различни силуети. Малките прашинки, летящи във въздуха, образуваха красива вихрушка, когато слънцето ги позлатяваше. Невинните детски очи обходиха бавно всяко кътче. Отвън долитаха викове. Търсеха я... Трябваше да побърза.
Сакура тръгна измежду закритите с платове предмети. Крачетата й разпръсваха настрани образувалата се сива покривка от прах и боклуци. Те раздразниха дробовете й и момичето започна да кашля. Да, именно поради тази причина й бе забранено да идва тук... Но това сега нямаше значение. Най – сетне тя откри голям стол с висока облегалка. С крайчето на дългата си жилетка го поизчисти, преди с мъка да го повдигне. Обратният път й се стори труден и на няколко пъти спираше да отдъхне. Усмихна се щастливо, когато успя да го избута пред недовършената рисунка. За пореден път потопи четката в боята, преди се покатери нагоре. Ръката й отново се задвижи леко и внимателно. Черните извивки сякаш оживяха. Образуваха плавни вълни, стрелкаха се все по-нагоре, докато накрая стремглаво се устремяваха надолу.
Нов пристъп на кашлица разтърси раменете на Сакура. Очите й се насълзиха, погледа се размаза. Момичето трескаво започна да ги разтрива. Външните звуци се чуваха все по-отчетливо, все по-близо... Детето се наведе и съсредоточи цялото си внимание върху най- фината част от творението си...
Силният трясък на отворената врата я стресна. Четката полетя надолу и с глух звук падна на земята. Сакура бързо и безшумно слезе от стола. Знаеше, че щеше да има последствия, но въпреки това не направи опит да се скрие, а тръгна към източника на шума. Тялото й се вкочани, когато иззад ъгъла се показа високо, бледо момче. Очите му, тези черни обсидиани, в които мрак и болка се сливаха в едно, се впиха в нейните безмилостно.
- Какво правиш тук... – равният му, тих глас я накара да потрепери. – Разкарай се.
Уплашена, объркана и тъжна, Сакура побягна навън. Не се обърна повече назад...
Саске въздъхна, когато тишината погълна отдалечаващите й се стъпки.
„Досадно... "
В този миг, вниманието му бе привлечено към огромното бяло платно в центъра на таванското помещение. Учиха застана пред него, и се вгледа в чертите на перфектно нарисуваното момчешко лице. Острите му, прави контури изписваха студена, някак безжизнена красота. Саске се взря в собствените си, бездънни очи, които втренчено го изучаваха. Толкова безчувствени, така чужди. Но там, в неговия изрисуван огледален образ, имаше нещо, което му липсваше... Онзи Саске Учиха беше различен... Усмихваше се.
Ето още две (: Hope you like it.
Авторката (:
|
| преди: 11 години, 4 месеца hash: c8196c86b3 |
|
10. Аааа страхотни са!!!! Невероятни! Браво!
|
...
| преди: 11 години, 2 месеца hash: bb379577c4 |
|
11. „Помогни му...! ”
С изнервено и трескаво движение тя сграбчи дръжката отвори широко прозореца. Пое дълбоко от тежкия летен въздух. Но сякаш не й бе достатъчно. Задушаваше се. Усещаше тежест в гърдите, такава, каквато може да се почувства само по време на война. Миризма на застояло, прах, вкочаняващото присъствие на смъртта, кръв....
Потъмнелите й от умора очи се впериха в ръцете й, чиито длани бавно се ратвориха. Изнемощялото й съзнание се заигра с въображението й и за миг чистите бели пръсти се превърнаха в кърваво червени. Сърцето й уплашено ускори ударите си, слабите й крака затрепериха. Ужасена, Сакура изтича до банята и пусна струята с вода. Пребледнялото й лице сякаш бе отражение на всяка тревога, мъка, болка, която се бе случила през последните 2 години.
Девойката започна трие ръцете си една в друга, след което се наплиска с шепи от разхлаждащата течност.
”Моля те, спаси го... ”
Колената й немощно се подгънаха и тя се свлече на земята. Зари пръсти в дългата си коса, обгърна тялото си, сякаш цялото й същество крещеше отчаяно за някаква закрила и сигурност. Раменете й се разтресоха в безмълвен плач, Сакура затрепери, без да може да си поеме дъх от хлиповете.
Войната... Имаше ли нещо по-жестоко и по-безсмислено от нея?
- Сакура - чан... – далечен, познат, но някак глух и тъжен глас отекна и се разми в пространството. С този глас спомените един след друг започнаха да прииждат в съзнанието й. Като снежинки, които бавно се сипеха от мрачното небе. Появяваха се, а после се стопяваха... Отново и отново...
- Моля те...
”Моля те... ”
Две разплакани очи, които я гледаха с копнеж и надежда. Две ръце, притискащи силно безжизнено тяло.
Беше се опитала... Беше направила всичко по силите си...
Искаше да го спаси с цялото си същество... Беше нейно задължение.
Но не беше достатъчно...
Не беше...
Неджи умря.
Още виждаше празните му очи, зареяни невиждащо някъде нагоре. Бледото му лице, което сякаш бе изваяно от лед. Но нещото, което я плашеше най-много... беше леката усмивка, застинала на устните му. Тази угаснала частица радост. Преследваше я, измъчваше я.
Тя бе отнела живота му. Вината беше нейна. Предаде го.
За пореден път беше безполезна, слаба...
Ненужна.
Звукът от течащата струя вода отново зазвуча натрапчиво в главата й. Върна я в реалността - по-жестока от кошмар, по-студена от смъртта.
Сакура бавно се изправи и изтри сълзите от мокрото си лице. Хилядите чувства сякаш се бяха разбили на малки парченца и сега бе останала единствено празнота. Водеше се война, приятелите й загиваха, а тя бе принудена да седи в дома си. Заповедта на Тсунаде не можеше да бъде прекрачена. А единственото желание на Сак беше да се бие. Да унищожи колкото може повече врагове. Да защити важните за нея. Точно сега смъртта не я плашеше. Щеше да даде живота си, само и само да не причинява още болка на хората, които обичаше. Трябваше да направи нещо... Щеше да отиде на бойното поле, каквото и да и струва това... Вече цели две седмици седеше в дома си. Като затворник, осъден на болезнена емоционална смърт.
Трябваше да сложи край.
Изведнъж входната врата се отвори с трясък. Сакура се обърна, очите й изумено се втренчиха в задъхания Наруто.
- Наруто? ! Ти какво... - почти не извика тя, но не успя да каже нищо друго, защото той я прекъсна.
- Сакура-чан, трябва да дойдеш с мен веднага. – гласът му прозвуча толкова сериозно, че ако младежът не бе пред нея, тя нямаше да го познае. Сърцето й се сви, но тя не посмя да попита нищо друго. Той се приближи до нея, усмихна се едва забележимо, сякаш искаше да й вдъхне кураж, хвана я за ръка и я задърпа след себе си. Малко по-късно двамата се озоваха пред болницата. Девойката поклати глава и пристъпи назад.
- Не съм способна да лекувам никого. – промълви тя тихо. – Искам да се бия.
- Вярвай ми. – беше отговорът. Дланта му стисна нейната по-силно
Крачките им отекваха по снежно - белите коридори. Погледът на момичето бе замислено насочен към лицето на най-добрия й приятел. Какво се случваше?
Изкачиха се до втория етаж. Трясък на изпуснат метален предмет разкъса настъпилата гробна тишина. Внезапно вратата на една от стаите се отвори и отвътре излезе много притеснена жена. По белите й дрехи личеше, че е една от медиците. Сакура я позна. Заедно с нея момичето бе имала много нощни дежурства. Жената беше една от специалистите, подготвени за видовете натравяния. Тя обаче бе толкова уплашена, че мина покрай новодошлите без дори да ги погледне.
- Хайде. – продума Наруто и кимна към вратата. – И, спокойно, чу ли?
Тя усети топлата му ръка отново да хваща нейната. Двамата спряха, когато се озоваха на прага. Сърцето й спря, за миг тя забрави как да поеме дъх отново. Насълзените й очи сега не изпускаха от поглед високата фигура, стояща с гръб към тях. В помещението имаше още 3-ма медици, които стояха на определено разстояние от човека посредата. На пода имаше стъкла и разлята течност.
- Разкарайте се. – гласът на Саске бе достатъчен, за да накара тялото й да се разтрепери. Беше облечен в бяла, широка тениска и черни шорти. Ръцете и босите му крака оставаха на показ. По тях имаше множество белези и драскотини.
- Но... Трябва да премахнем отровата незабавно! – осмели се да каже един от лекарите.
- Никой от вас няма да ме докосва. – повтори чернокосият младеж. Едва сега той се обърна и дълбоките му ледени очи, под които имаше тъмни сенки, се приковаха към Сакура. Лицето му бе още по-бледо, устните му потрепваха едва забележимо. Стоеше леко прегърбен, а едната му ръка бе поставена на корема му.
Възползвайки се от отклоненото внимание, медиците един по един се изнизаха от стаята.
С бавни, отмерени крачки, Учиха се приближи до девойката. Тя можеше да прочете по изражението му, че в този миг той изпитваше непоносима болка. Умираше...
Погледът му намери нейния и остана там неподвижно, сякаш се уверяваше, че това бе самата Сакура, а не някой друг. Без да отделя очите си от нея, Саске каза тихо.
- Махни се, добе. Направи достатъчно.
Девойката усети как топлата ръка на Наруто се откъсва от нейната. Тя го погледна уплашено, но слънчевата му усмивка успя да я успокои, макар и за няколко кратки секунди.
Двамата останаха сами. Един срещу друг. В един разпадащ се свят. Свят на красиви илюзии, погубени мечти, загиващо приятелство и властваща омраза. Но имаше някаква мимолетна красота, съвършеност на мига. Изпепеляваща, но и жадувана болка...
- Какво правиш... – прошепна Сакура, в опит да избяга от транса, в който потъваше все повече.
- Хн. – за първи път от години наред тя зърна усмивката му. Макар безчувствена, тя винаги умееше да породи безброй емоции. – Умирам...
Отговорът му се заби в сърцето й като остра кама.
- Всъщност, чаках теб.
За момент тя не осъзна думите му. Учиха се засмя студено на обърканото й изражение. Противно на всичките й очаквания, Саске я притегли в обятията си, обгръщайки кръста й с ръка. Дъхът му погъделичка ухото й, когато той прошепна.
- От теб зависи дали ще доживея до утре. Само и единствено от теб.
- Не... – продума Сакура, сълзите отново намокриха лицето й. С длани, опрени в гърдите му, се опита да го избута, но нямаше резултат.
- Няма да позволя на никой друг да ме докосне, независимо дали ми остават няколко часа, или броени минути. – продължи да говори Учиха. Гласът му потрепери, навярно от болката, която не спираше да пронизва всяко кътче на тялото му.
- Не искай това от мен. – изхлипа Сакура. Саске се отдръпна от нея, но решението му беше взето. В този миг, той се задъха и постави дланта на сърцето си. Краката му не го издържаха и младежът се отпусна на колене.
- Тогава гледай как умирам... – простена, щом пристъпът поотмина.
- НЕ! НЯМА ДА СЪМ АЗ ТАЗИ, КОЯТО ЩЕ ОТГОВАРЯ ЗА ЖИВОТА ТИ! – извика отчаяно девойката. – НИКОГА, никога повече... няма да погубя някого, заради моята неопитност и слабост....
- А какво правиш сега, Сакура...? – попита той, когато отново се изправи.
Тя му обърна гръб и пристъпи към вратата, но Учиха улови ръката й.
- Само ти имаш правото да решиш дали да живея. – думите му я стъписаха, но и ядосаха едновременно.
- Защо? ! – обърна се тя към него. – Защо ми го причиняваш? ! Има толкова много, които могат да ти помогнат...
Без да казва нищо, той постави длани върху лицето й, избърса сълзите и я придърпа в целувка.
В този миг времето, сърцето й, дъхът й спряха. Нима това бе реалност? ! Но тя го чувстваше... Допира на ръцете му, устните му, които доминираха над нейните собствени. Сякаш властваше над нея с магия, която нямаше как да бъде развалена. Магия, толкова чиста, силна и истинска. Такава, която не може да бъде сгрешена. Магията, наречена любов.
Когато се отдели от нея, Сакура видя нещо, което не бе зървала никога преди. Саске Учиха се усмихваше. Без хлад, без омраза... Една усмивка, която за секунди излекува сърцето й, заличавайки всеки белег, всяка рана.
Но миг след това, той се струполи безжизнен на земята.
Часовете се превръщат в минути...
Минутите в прости мигове...
Време, толкова кратко, но достатъчно дълго, за да върне спомени, за да промени сърца, за да отнеме, но и да вдъхне живот...
А тя можеше да съживи искрата огън. Можеше да я предпази с шепите си... До самия край...
Може... Този път ще успее..
Но дали ще бъде достатъчно силна?
Беше ранна утрин. Слънчевите лъчи се прокрадваха през широко отворения прозорец. Като блещукащи зайчета те се разпръсваха по широкото помещение. След 8 продължителни часа в опит за спасяването на Учиха, Сакура лежеше отпусната на един фотьойл. Дишането и бе спокойно, равномерно. Лицето й бе отпуснато. Без тревоги, без притеснения, без болка.
Тя се размърда, когато усети лек гъдел по лицето си. Отвори сънено очи. Трябваше й малко време, преди да фокусира красивото клонче с цъфнали вишнови цветчета. Девойката го взе, след което се изправи. Погледът й се устреми към леглото в дъното на стаята, но то беше празно. С присвито сърце, Сакура тръгна към вратата, но гласове, идващи отвън привлякоха вниманието й. Тя отиде до прозореца. Пърхаща радост се разля по тялото й, когато видя двамата си съотборници да седят един до друг, облегнати на голямото дърво в градинката пред болницата. Момчетата се закачаха с обичайните си подхвърляния.
- Ой, Сакура – чан! – извика Наруто с грейнало лице. – ВОЙНАТА СВЪРШИ! ПОБЕДИХМЕ! – продължи да вика.
- Тихо, глупако, намираме се пред болница. Някои хора си почиват. – Сръга го Саске.
Сакура не каза нищо. Тя остави на широката си усмивка да отрази цялото щастие, което изпитваше сега. Едно голямо вълнение за предстоящото ново начало...
|
| преди: 10 години, 3 месеца hash: 39b158dde1 |
|
12. Прекрасен шот! Написан чудесно и замислен! Хареса ми!
|
| преди: 9 години, 6 месеца hash: d7abccb37e |
|
13. Моля напиши за. Наруто и Хината моля !!!!!!! И тава със Сакура и Саске е яко
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
