Споделена история от Измислени истории |
Машината на времето (Част 1)
преди: 10 години, 11 месеца, прочетена 4637 пъти
Има много пътища, по които можеш да поемеш. Половината от тях са грешни, но от теб зависи по кой ще тръгнеш.
* * *
Марина отдавна беше избрала пътя си. Може и грешния, но тя обичаше живота си. Това хубаво двадесет годишно, русокосо и синеоко момиче живееше във филм, действието на който се развиваше в двадесет и втори век. Тя беше родена през 2090 година. Тогава едва започваше третата световна война. Сега тя бе в разгара си, по-жестока от предходните две. Само за един месец умираха по петдесет жени и деца. Мъжете се криеха. Не бяха останали хора готови да се борят за свобода. Цяла Европа беше в пламъци и скоро щеше да бъде преименувана на Азия. Същото бе положението и с Австралия. Америка едва успяваше да отблъсне атаките на азиатците. По всичко личеше, че светът скоро щеше да се превърне в Азия, повечето хора щяха да станат роби и, в интерес на истината, положението на света напомняше за Древен Рим.
Но Марина и още деветима физици, химици и биолози бяха добре скрити от този ужасен кошмар. Намираха се в подземна лаборатория, построена изцяло под Испания, и се опитваха да разработят машина на времето. Дванадесет часа в денонощието отделяха за работа, другата половина беше предназначена за почивка - четене на книги, гледане на телевизия, слушане на музика и спане.
Тези хора бяха избрани. Избрани специално за този проект. Нямаше как да напуснеш, след като вече веднъж подпишеш договор за участие. Отдавна се бяха примирили с това и вече две години разработваха машината на времето.
Оставаше им много малко, за да я довършат изцяло. Може би, два дена работа и щяха да са готови. Планът беше, след като я завършат да закачат малка камера на някое куче, да го сложат в машината и да видят какво се стане - така щяха да знаят дали имат още работа или спокойно могат да си пътуват из времето.
Дизайнът не беше нищо особено. Идеята за него беше дадена от луд фен на 'Doctor Who', затова много приличаше на Тардис. Бе синя телефона кабинка, с която можеш да пътуваш из времето и пространството, но с малката разлика, че отвътре не беше като истинския Тардис - беше по-скоро като обикновена телефонна кабинка с един телефон закрепен на стената. Вкарваш двадесет стотинки, 'набираш' годината, в която искаш да се озовеш и чакаш около минута. Предполагаше се, че после спокойно можеш да излезеш и вече си стигнал до там където си искал.
* * *
- Марина, докъде стигнахте? - попита един мъжки глас в деня, в който машината трябваше да е готова.
- До никъде, Уго. До никъде. Не можем да я включим. Нещо липсва.
Уго отиде до машината, огледа я хубаво, но не му се струваше, че нещо липсва.
- Сигурна ли си? Къде е Ерик?
- Сигурна съм. Не е нужно да викаш Ерик.
- Къде е? - настойчиво повтори момчето. Всъщност, Уго си беше мъж - двадесет и девет годишен, пъстри очи, кестенява коса и хубав тен. Понякога се държеше доста грубо, но той беше един от най-милите хора, които Марина познаваше. - Мари!
- Спи...
- Спи!? Боже, ще го убия.
- О, стига де. - извика Мари, когато видя как Уго се насочва към стаята на Ерик. Хвана го за ръката и го издърпа към себе си. - Недей! Изморен е и то много. Вчера работи повече, отколкото трябваше. Има нужда от почивка.
Ерик беше най-младият член на проекта. Бе само седемнадесет годишен. Но много умен за годините си. С Марина се разбираха отлично и тя много го харесваше. Не искаше нищо да му се случи - беше добро момче, разбрано, красиво. Не ме разбирайте погрешно, Марина и Ерик бяха просто добри приятели...
- Добре. - каза бързо Уго и застана отново до машината. - Какво може да й липсва? ... Ще ми подадеш ли листа с частите?
Марина отиде до едно метално бюро и започна да рови из шкафчетата му. В третото намери, това което търсеше - лист, на който бяха записани всички части необходими за направата на машина на времето. Върна се при Уго и му го подаде.
- Добре, нека видим. Това е тук. И това е тук. Това също е тук. И това. - Уго започна да преглежда всички части, но когато свърши пак не успя да намери нещо липсващо.
- Тогава какво може да е? - зачуди се Мари.
- Не знам... Кое копче натисна, за да задействаш машината?
- Червеното. Защо?
- Нали ти казах, че трябва да натиснеш синьото. Синьо - като цвета на машината.
- Опа. Моя грешка! Съжалявам!
- Сигурна била тя, че нещо липсва. - заяде се Уго, но Мари беше свикнала с това му поведение, затова просто го погледна на бързо. След това отмести погледа си към машината, която току-що беше проработила, и се усмихна широко.
- Работи... Работи!
- Остава само да я тестваме...
|
