Споделена история от Измислени истории |
Училището в Коноха (част 1)
преди: 10 години, 9 месеца, прочетена 5560 пъти
Здравейте аз съм Михари или накратко Мира. На 16 години съм и мога от личен опит да ви кажа, че първият учебен ден винаги е гаден. А още по зле е когато си в ново училище в нов град, където не познаваш никой и всички те гледат сякаш си паднал от Марс. Опитват да се наложат над теб и ако не успеят се опитват да те смажат. Особено ако си в училище в което, те оценяват по състоянието на банковата ти сметка и скъпите дрехи и коли които притежаваш, а не по капацитета ти на интелигентност. На мен ми се налагаше да направя точно това. Да се преместя. Е сигурно се чудите защо ще се местя след като тази среда не ми допада. Е, аз не помня много от живота си. Цели четири години бях в кома. Когато се събудих не помнех нищо, нито приятели, нито семейство, нито дори името си. Не знаех коя съм, нито защо още съм жива. Докторите ми казаха, че семейството ми е загинало в пожар от който по чудо съм оцеляла. Но като се замисля това, че нищо не си спомням не беше толкова лошо. Имам предвид, че няма как да тъжа за хора чийто имена дори не знаех. Но както и да е. Сега моят Вуйчо ми бе настойник и следователно трябваше да се преместя да живея при него, в малко градче
на име Коноха, известно още като свърталището на богатите. Градчето може да беше малко но за сметка на това далеч не отстъпваше по нищо на големите корортни градове. Вуйчо ми не беше много приказлив, което беше добре защото не ме биваше много по разговорите. Той бе работохолик кареарист и не го виждах много често, затова и трябваше да се оправям самичка.
И ето, че прословутия първи учебен ден настъпи.
Намирах се пред огромния пететажен старинен каменен замък който играеше ролята на настоящото ми училище. Две величествени кули седящи отстрани на него разцепваха въздуха, предавайки на цялата постройка някакво величие, може би? Двора му се разпростираше около километър, като половината от него беше градина посята изцяло с червени рози, който излъчваха приятен нежен аромат и фонтани по които водата се оттичаше от великолепно изваяни мраморни ангели. Другата половина бе отрупана с някакви отделни сгради като физкултурен салон, басейн и нещо наподобяващо храм. Имаше и общежитие за тези който бяха далеч от дома. Странното в каменната постройка бе, че сякаш бе разделена на две части като в едната част се забелязваше затъмнени прозорци а на някой от тях имаше дори решетки.
‘’страхотно прилича повече на затвор отколкото очаквах’’Помислих си аз докато бавно крачех към грамадната сграда. Дали имаха от онези тъмници който по принцип се намират в най-високите кули или най-дълбоките подземия. И дали щяха да ме пратят там ако не се държах добре? Изтръпнах при самата мисъл. Бях доста нерва. Реших да се разсея от тези неприятни мисли като се отбиех в близкия магазин намиращ се в страни до училището, и си вземех нещо сладко например. Лакомствата винаги помагаха в такива ситуации. Или поне така съм чувала…
Влязох във въпросния магазин и още с първата крачка която направих се блъснах в нещо голямо и твърдо като бетонена стена. Залюлях се леко и ми се замая главата, щом замайването отмина, погледнах нагоре и видях, че въпросната бетонена стена всъщност бе, високо, дългокосо момче. Имаше сиво бели очи, напомнящи ми за студения сняг, а на челото си имаше някаква зелена татуировка представляваща две прави линии заоблени в краищата, а по средата на тях имаше голям кръст. Бе доста симпатичен и явно с доста добре тренирано тяло.
-Гледай къде вървиш! -Грубо каза ми той без дори да ме поглежда, противоречно на моите очаквания.
-Ами аз си гледам, ама какво да направя като допускат извън габаритен товар по магазините да препречва пътя на хората? ! -Отвърнах, и чак тогава негово величество се обърна и ме удостои с погледа си.
-Знаеш ли с кой говориш, малката? -Високомерно попита ме той.
-A, ти?
-Не.
-Еми квит сме! -Отвърнах с въздишка на досада и тихомълком го прередих. Дългокоското не отвърна нищо но го чух как се засмива тихо.
Започнах да оглеждам какво има. Май ми се ядеше нещо солено? Но не дойдох ли именно за нещо сладко? Чипс със сирене или сникерс? Въпросът на деня. А може би и двете? Понеже както винаги се бавех, грубияна зад мен отново проговори, явно с изчерпано търпение.
-Ако ще купуваш нещо купувай! Окей? Има опашка!!
-Така ли аз тогава защо не я виждам?? -Погледнах към празното пространство зад себе си.
-Защото може би остаряваш! А с възрастта първо зрението отслабва!
Брей как го каза. Личеше си, че е по голям от мен. Може би с година или две, но все пак бе по- възрастния.
-О ето затова ти се струва, че има опашка! -Реших да се подразня аз. За моя изненада дългокоското се засмя сърдечно и каза.
-Рядко се случва да срещна някой толкова опърничев и неубоздан! -Приближи се на сантиметри от мен и прошепна в ухото ми.
. -Но аз мога да поправя това!
-Силно се съмнявам.
-Ще видим! След като приключа с теб, ще дойдеш сама да ми се молиш!
Дарих го с един презрителен поглед и му зашлевих шамар. Излизайки от магазина по възможно най-бързият начин отправяйки се към входа на училището. Съжалявайки единствено за това, че неуспях нищо да си купя и, че първия човек който срещнах бе самонадеян глупак.
|
