Споделена история от Измислени истории |
Пробуждане-първа част
преди: 10 години, 1 месец, прочетена 4714 пъти
Днес беше първият ден от есента. Времето се захлаждаше, а обичайните сиви облаци, които покриваха цялото небе старателно се грижеха да не попадне и един слънчев лъч върху черното и облъчено от радиацията подобие на земя. От много време почвата беше неплодородна и не оставяше друг избор на нещастните оцелели освен да ядат кучешка храна, сухи спагети и лукса, които само някои можеха да си позволят-да кусват веднъж годишно някоя остаряла консерва с доматен сос или риба тон.
Преди 50 години атомен огън опустоши и промени света за винаги. Глупците, които управляваха велики държави поведоха конфликт един с друг без да подозират, че териториите, природните богатства и икономическото влияние, което желаят ще бъдат загубени. Използваха най-великото оръжие на човечеството, което познаваха досега. Цялата война продължи не повече от 30 минути, но щетите, които се нанесоха на планетатa бяха необратими. След това останаха само прахта, руините, отчаянието и носталгията по загубеното. Мнозина загинаха през бомбардировките, а за останалите се погрижи гладът, жаждата и лъчевата болест. Но това не беше края на света, а просто поредната кървава глава в човешката история. Тези, които останаха живи започнаха да се самоизяждат и избиват помежду си за храна и оръжие. Сформираха варварски племена, чиято единствена цел беше да унищожат и малкото останали кътчета, в които цивилизацията успя да се съхрани. На някои места се образуваха съюзи от отчаяни хора, търсещи защита и доколкото се може по-добър живот. Те заселиха старите болници, търговски центрове и други сгради, които напомняха за някогашното величие на човешката раса.
В дните преди ядреният холокост да спусне своята завеса над цялата Земя хиляди
резервираха места и се подслониха в подземни колонии за неограничено време, а щом настъпи съдбовният момент, когато огън заваля от небето гигантските стоманени врати на тези убежища се затвориха завинаги.. Ще са тук, когато се родим, ще са тук и когато умрем, защото в тях никой не е влизал нито излизал.
-Хайде хора по-бързо реакторът няма да се захрани сам! -извика със своя висок глас Джошуа.
Откакто беше станал надзирател се държеше надменно към приятелите си сякаш заемаше важен ръководен пост. Около 20 човека се бяха събрали в мазето на главната сграда на болницата. Насичаха стари маси, столове и легла, с които щяха да захранват голямата предвоенна машина.
-Шефе нивото на налягането отново се покачва. Трябва да охладим реактора-каза един от техниците.
-Добре чухте човека това означава почивка за обяд! -изкрещя Джошуа.
Всички се запътиха към трапезарията, където както обичайно е претъпкано. Наредиха се на опашка за яденето, което им е приготвила старата готвачка Мая. Днешното беше пакет със кучешка храна и кофичка извехтял и леко мухлясал корнфлейкс. Следваше поредното сбиване поради някаква дребна дразга. Стигна се до намеса на офицер Гомез, който незабавно започна да бие виновника със своята палка.
Мейсън най-после имаше време да се види с Джак, Лукас и Андрю.
-Как върви в пречиствателната станция-попита той Лукас-има ли някакви проблеми?
-В интерес на истината имаме нужда от ново филтърно тяло от фибростъкло. Трудно ще се намери, но трябва да потърсим от някои от местните „златотърсачи”.
Златотърсачите бяха пътуващи търговци, които продаваха предвоенни технологии и други дрeбни чаркове. Търсеха в изоставените и полуразрушени жилищни сгради, лаборатории и магазини. Най-често се придвижваха с охранител, за да избегнат вандалските атаки.
-Да от известно време вече е трудно да се намери дори и скрап в подземните складове-отговори Андрю, докато замислено човъркаше няколко гранули от купата с храна.
След обяда четиримата приятели се покатериха на едно изсъхнало дърво и се загледаха в импровизираната ограда, която ограждаше цялата болница, направена от билбордове и части от превозни средства. Пред тях се намираше рекламата на авиокомпания. Беше изобразен бял голям Боинг-747 и усмихната жена, която пожелаваше приятен път.
-Ох какво ли е било преди-промълви Мейсън-да караш кола, де се разхождаш из парка с кучето си.
Цялата група бе измъчена от носталгични чувства към отминалия свят.
-Добре, мисля, че е време да се връщаме на работа! -рече Джак и бързо слезе от дървото, и се запъти към главната сграда.
Така всички си тръгнаха обратно към работните си места до следващата вечерна почивка.
|
