Споделена история от Измислени истории |
Alma - Първа глава
преди: 10 години, 5 месеца, прочетена 4210 пъти
- Томас, недей! Не искам да го правиш! - каза майка му, гледайки го как се подготвя да излиза на входната врата. Не че на него му пукаше за мнението й, но все пак се почувства длъжен да я предупреди.
Беше решил, че сам ще разследва изчезването на сестра си. Бе минал цял месец от случката, но полицията отказваше да помогне. Единственото, което беше направила, бе да повика журналисти, които да напишат за историята във вестника. След това, случаят сякаш свърши за тях.
"Най-вероятно ще се върне скоро. " - тридесет и един дена повтаряха едно и също. Бароу даже беше започнал да си мисли, че са замесени по някакъв начин. Но бързо се отърва от тази мисъл - звучеше му някак страховито. А и знаеше, че хората в полицията в неговия град, са прекалено глупави, за да се сетят дори за подобно нещо.
Момчето си беше събрало багажа отдавна, но късно събра смелост да напусне къщата. Можеше да е всякакъв, но носталгията винаги го гонеше... за всичко. Само за майка му нямаше да му е мъчно. И въпреки всичко, обстоятелствата го принуждаваха. Отчаяно искаше да намери сестра си. Един месец без нея беше достатъчно мъчителен за него и определено нямаше да издържи още. Не знаеше дали е жива, но ако беше, той бе решен да я намери.
Взе си куфара и парите, които беше откраднал от майка си. Излезе от къщата и се отправи към най-близкия хотел. Предимствата му бяха две - беше близо до полицейския участък. Планът бе да се промъкне незабелязано там и да види, това което му трябваше. После щеше да си тръгне. Дори и на него, "планът" му му се струваше глупав, но не можеше да измисли нищо по-добро. Второто хубаво на хотела бе, че се намира близо до местата, които сестра му обичаше да посещава. Момчето си мислеше, че може да е била някъде там, когато е изчезнала. За него, това място бе като местопрестъпление, което щеше да проучва.
Ходи близо двадесет минути и то с много бавна крачка и доста почивки. Багажът му тежеше прекалено много - дрехите бяха малко, но за тяхна сметка, носеше много книги. Едно от хубавите неща у него, бе че четеше много. Никога не излизаше без книга в ръка. Носеше ги навсякъде. Донякъде си беше обсебен. В момента в главата му се въртяха спомени за криминалните. Донякъде разбираше от подобни неща и се надяваше, че знанията му ще го приближат поне една крачка по-близо до намирането на сестра му.
Обаче, гледката на хотела, която се разкри пред него, моментално спря потока от мисли. Веднага след като го видя, си изпусна куфара от вълнение. Всеки ден се канеше да го посети, но накрая все се отказваше. Чувал бе, че е голям и много хубав. В стил от началото на ХХ-ти век. Никога, обаче, не беше очаквал подобно нещо. Не беше голям, а направо огромен и зашеметяващо красив. Старинните сгради бяха любими на Томас. Беше гледал много филми с подобни хотели от началото на ХХ-ти век и му беше нещо като мечта да ги види на живо. А сега мечтата му се сбъдваше.
Около сградата имаше много зеленина - хиляди разцъфнали цветя, дървета отрупани с плод, обгрижвани храсти и всичко това свързано с няколко красиви пътечки. Вече не валеше дъжд и гледката не беше опозорена от грозни, кални локви. Можеше да се каже, че прилича на картина от приказка. Момчето беше направо пленено от красотата. Взе си обратно куфара и го поизтупа, за да махне полепналите листа. Бавно пристъпи напред и се отправи към главния вход. Докато ходеше осъзна, че е много пусто - животинките бяха единствените, които се движеха заедно с него. Тръпки го побиха от мисълта, че може да е сам на подобно място.
- Добре дошли, господине! Пожелавам ви приятен престой в нашия хотел! - това бяха наизустените думи на русото момиче с фалшивата усмивка от рецепцията. Когато Томас влезе, първо забеляза нея и красотата й - нещо доста нетипично за него. Но когато се поогледа, разбра какво е изпуснал - още красота. Разбира се, всичко беше в стила на ранните години на ХХ-ти век. Момчето бе чуло, че тогава е бил построен и от тогава нищо не е било пипнато в дизайна.
- Коя стая сте резервирал? - момичето успя да го разсея с този въпрос.
- Мисля че беше 302. - каза Томас, гледайки я право в шоколадовите очи.
Момичето бързо успя да намери номера на резервацията в компютъра до нея. Даде му ключ и го изпрати до стаята. Когато стигнаха, той се осмели да я попита дали наистина е сам в целия хотел. Един от най-големите му страхове беше от това да не остане сам някой ден. Донякъде можеше да се опише като обратното на клаустофобия - страх от големи, празни пространства. Бароу мразеше да се чувства така, но умееше да потиска страха.
- Нали и аз съм тук. - пошегува се момичето. Видя, че на синеокия не му е до никакви шеги на тази тема, скри усмивката си с ръка и побърза да си тръгне. Накрая той остана пред вратата сам, с един ключ и един куфар.
Явно наистина бе единственият резервирал стая. Хвана здраво ключа, огледа се, за да се увери, че е сам и опита да отвори вратата. Но не му се получи. Първоначално се учуди, но после реши да обърне ключа и да опита пак. И този път стана. Точно щеше да отвори, когато една ръка го спря. Не посмя да се обърне към човека. Ръката определено не беше на момичето от рецепцията. Бе голяма и груба, а и го бе хванала прекалено здраво за дясното рамо - чак болеше.
- Томас Бароу? - попита го един дълбок, мъжки глас. Зададе въпроса така, сякаш го познаваше, но чернокосия не можеше да разпознае гласа. Прекара пръстите на лявата си ръка през косата и се опита да потисне страха.
"Нали уж бяхме само аз и момичето тук? " - тръпки побиха деветнадесет-годишното момче, а човекът зад него бавно отпусна хватката си. Обърна се бавно, за да види едно много познато лице - само дето не се сещаше от къде му е познат...
В този момент, Томас искаше само да изпуши една цигара - единственото нещо, което го успокояваше в подобни моменти.
|
