Споделена история от Измислени истории |
Наричайте ме Беки ! 13 част- финал
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 5536 пъти
Тринадесета част
Не знам от къде намерих тази енергия да бягам, нали все пак съм пушач.
Тичах, тичах и най-сетне стигнах до музея. Опитах се да си придам нормален вид, въпреки че пак се бях препотила и сигурно изглеждах все едно съм се била с някой, като се имаха предвид раните по мен.
Когато отидох да си купя билет, човекът ме изгледа странно, но ми даде един ученически.
Попитах за медальона, който са открили наскоро, за да стигна по-скоро до него. Нямах никакво време за губене, братята ми лежаха безжизнени на пода вкъщи, а аз почти не бях изядена.
Най-после стигнах до мястото.... егати късмета! Бяха се скупчили сума хора пред витрината, където се намираше медальонът. И се усещаше някаква странна енергия, май наистина беше Пурификато.
Каквато и да беше истината, това беше единственото нещо, което можех да направя- да се добера до въпросния амулет. Все пак Скревтапе беше по-бърз отколкото очаквах и наистина опасен.
Чувствах се отпаднала, изморена, беше ми лошо. Хората край мен ме натоварваха, но усещах пречистващата енергия по въздуха. Това наистина беше Пурификато!
Не знам какво стана, но както всички ентусиасти жужаха около витрината, снимаха и бърбореха, се разчистиха, все едно по поръчка на мозъка ми, и пред мен се откри стъкленият терариум, където на някаква поставка висеше златен медальон във формата на шепи, които са обгърнали кристал, голям колкото костилка от праскова и имаше нереален преливащ блясък. Слънцето хвърляше светлина върху него, която се пречупваше заедно със златния блясък и самото стъкло, което го обграждаше и го правеше за изглежда още по-нереално. Освен това златото изглеждаше толкова чисто, все едно току що е било на обработка в бижутериен магазин, а самият кристал изглеждаше полиран. Това определено беше кристалът Кимонг. Ако не го знаех, щях да реша че е шлифован диамант. Но все едно някой или нещо, вътрешно ме убеди, че това е амулетът Пурификато, който търся. Сякаш самият Кимонг ме привикваше към витрината си, сякаш ми казваше „Освободи ме и спаси себе си и братята си! “.
Докато го гледах, имах чувството, че медитирам. Въпреки, че изглеждаше толкова нов и запазен, си личеше че е нещо старинно, екзотично и древно.
Трябваше да го докосна. Имах чувството, че само да допра малкия си пръст до него, Скревтапе ще бъде унищожен завинаги и вече никой няма да е застрашен от него.
Както се любувах на медальона, не съм разбрала че хората край мен са се разотишли и за разчистили терена. Но нещо неприятно ме извади от мислите ми. Две силни ръце ме хванаха за гърлото и ме издърпаха възможно най-далеч от витрината. По дяволите! Пак ли ти!
- Значи все пак амулетът съществува, а! - чух зловещ глас до лявото си ухо. Този път май демонът ми беше обладал някой по-млад. - енергията му наистина е силна, едва успях да се доближа до витрината. колко жалко, че няма да можеш да го докоснеш!
- НЕ! - извиках аз и ударих сляп юмрук зад гърба си. Изглежда наистина кристалът оказваше натиск върху и без това изнемощелият душевадец... но все пак душевадец.
Обърнах се и видях, че този път беше обладал млад мъж на не повече от 25.
Сега вече наистина трябваше да действам бързо! Отчаяните ситуации изискваха отчаяни мерки.
Когато мъжът тръгна към мен, успях да го хвана и да.... имитирам хватката от айкидото, т. е. да използвам чуждата сила срещу врага. Добре че тялото му не беше много тежко, успях да го засиля и да го метна точно върху витрината с амулета.
Не е май толкова здрава, колкото са си мислели разпоредителите!
Стъклото се строши на хиляди парчета, а амулетът беше... свободен! Наистина, когато стените на терариума се счупиха и медальонът падна на земята, за секунда усетих някакъв прилив на енергия, все едно току що човек осъден на смърт е избягал от затвора, в който са го държали, или все едно птичка е освободена от клетката си.
Мъжът, който Скревтапе беше обладал извика. Не му понасяше дори да е в близост до Пурификато и започна да лази по земята, все едно не е бижу, а отровна змия.
Златен момент! Въпреки алармата, която веднага се активира и суматохата, която настъпи, успях да грабна медальона. Сега след като имаше допир до кожата ми, можех да почувствам, че наистина е силен. За частици от секундата раните по тялото ми заздравяха, дойде ми прилив на енергия, сърцето, мозъка и дробовете ми заработиха в синхрон. А Скревтапе забеляза това с ужас през очите на човека, в който се беше вселил.
Точно тогава ме сграбчи мъжът, който ми продаде билета.
- какво си въобразявате! - извика той, но тогава стана чудо, което усетих, след като вече държах пречистващия амулет в ръцете си.
Пожелах си той и всички останали в музея да се превърнат в послушни зомбита, да забравят че въобще амулетът е бил намерен и е бил в музея, да забравят за това, което се случваше сега и просто... да заспят и да изтрият тези неща от паметта си!
И стана! Човекът припадна, както и останалите посетители. Знам, звучи налудничево, но се случи.
Приключенските истории не са такива, каквито ги описват в книгите или правят по филмите, поне не и на 100 %.... абе даже и на 50 % не е същото, все пак го преживявах.
В следващия момент обаче видях нещо ужасяващо. Мъжът, в чието тяло беше Скревтапе.... изглежда демонът не можеше да издържи в тялото му. Той започна да се гърчи да се превива, все едно демонът искаше да разкъса тялото му, за да излезе от него. Определено не му понасяше силата на амулета.
Гледката беше неописуемо гадна и направо ужасяваща. Все едно мъжът го... повърна! Най-после видях истинското му лице, ако можеше да се нарече така.... беше като чудовище! Или по-скоро призрак на чудовище, просто черна сянка, която изпълзя от тялото на човека. Сякаш беше олицетворение на всичко лошо на Земята.
Усетих сблъсъка на енергиите, все едно амулетът беше всичко чисто и хубаво на планетата, той беше Доброто, което аз държах в ръцете си, а Скревтапе беше Злото....
Отново побиха тръпки по тялото ми, въпреки че Пурификато лежеше на дланта ми.
Беше ужасно! Лицето му беше като адско изчадие.... каквото си беше! Все едно старец, който се е превърнал в жаден вампир и е полудял от глад.
- Ребека Джоунс! Ти го направи! Откри пречистващия амулет!
-Да! Направих го! - изкрещях - свършено е с плановете ти Скревтапе!
- Не! - извика демонът. Напрежението започна да се усилва. Все едно беше Диментор от Хари Потър и искаше да се нахрани с всичките ми хубави спомени.
Почувствах се буквално раздвоена. От една страна животът ми минаваше на лента пред очите ми и виждах всички хубави спомени, игрите с мама и татко, докато бяха още живи, срещите със Сара, карането на мотор и скейт борд въпреки забраните на братята ми, щуротиите, които вършех, номерата, които погаждах на Кайл Джей, разходките на Лъки, гледането на филми и радостта с домашните ми любимци.
От друга страна всичко това минаваше пред очите ми като на кино екран и се срутваше в краката на Скревтапе. Дори и толкова уязвим беше силен.
Да, това вече приличаше на филм. Беше като четвъртата серия на Хари Потър, когато Хари се срещна лице в лице с Волдемор, когато се сражаваха и се получи връзка между пръчките им и Хари видя призраците на родителите си и на Седрик Дигъри.
- Няма да ти позволя Ребека Джоунс! Няма да ти позволя да ме унищожиш! Аз ще продължа да съществувам! - това беше отчаяният братвеж на умиращ душевадец. Виждах, че сянката му се разнася като пушек в пространството. Той не си признаваше, че изчезва! Не си признаваше, че умира!
Нима това го поддържаше? Нежеланието да бъде унищожен? Нима това е достатъчно за да живееш и да оцеляваш дори и като безплътен паразит, какъвто беше самият Скревтапе!
- Малка глупачка! Не можеш да ме победиш! Ти си просто една жалка смъртна! - извика той... това вече преля чашата!
- Жалка? Жалка ли ме нарече? !? ! Ти си най-жалкият демон Скревтапе! Ти съществуваш само защото аз ти позволявам! - изкрещях. - ти си жалък паразит!
Стиснах амулета и го хвърлих по демона. Не знам как, но уцелих точно гърдите му.... дали е имал сърце?
Той разбира се наддане силен вик и счупи всички витрини в музея. - НЕЕЕЕЕ! - Но в момента, в който кристалът се докосна до безплътното същество, сякаш диамант беше хвърлен по обикновено стъкло. Съществото започна да се руши все едно е от порцелан, а в следващия момент се разтапяше като залято от киселина. И така, докато не избухна и не остави след себе си само ужасна енергия, ярка червена светлина, дим и безброй счупени парченца от какво ли не.
Това вече не ми понесе и... припаднах!
******************************************
-Беки? Беки? - събудих се в собствената си стая, а тримата ми братя бяха над мен.
- Какво се случи? - попитах.
- Ти успя Беки! Победи го! - отвърна Джим. - победи Скревтапе!
- Какво?
- Ти успя! Намерила си амулета Пурификато! Скревтапе е унищожен!
Изправих се в леглото и усетих нещо тежко да виси на врата ми.
верижката с амулета, аз я носех.
- Гордеем се с теб Беки! Ти надви демон душевадец! - гордеят се? Никога преди не го бяха казвали!
******************************************
И така, това се случи накратко. Мързи ме да обяснявам как си починахме от тази история, как го отпразнувахме и как се промениха нещата след случилото се. Или по-точно те си останаха същите... почти!
но въпреки всичко тези неща са факт, както и тези, които ви разказах.
И така, аз съм Ребека Джоунс, вече на 16 години и живея в Бостън, Масачузетс с най-обичните същества за мен и братята ми, които още продължават да ме вбесяват. Но това им е работата, щом заместват родителите ми!
А да, също и аз надвих един от най-опасните демони на света за няколко часа преди обяд и сега притежавам доказателството, че Ел Дорадо наистина е съществувал.... но мисля да си го оставя за мен, хората от музея не помнят нищо и по-добре! Нося кристала Кимонг на врата си като украшение, когато си искам и той изпълнява желанията ми... докато братята ми не решат да го скрият от мен, за което още ги мразя, но те май така и не разбраха, че той се привързва и винаги ме намира, също като животните ми!
Може да ми викате крадла за това че не го върнах, може да ме наречете и „Убийцата на душевадци“, но за по-кратко ме наричайте Беки! :):):):):):)
******************The/End******************
|
