Споделена история от Измислени истории |
Тайната Част 3
преди: 9 години, 5 месеца, прочетена 4363 пъти
Събудих се от алармата на мобилния. Беше 6 сутринта, неделя, любимия ми ден от седмицата. Скочих от леглото и се облякох на бързо. Татко още спеше и тихо слязох долу. Приготвих си закуска и седнах на масата. Кучето ми дойде и се разлая, искаше сутришната си разходка. Аз все още бях уморена, но изпълних молбата му.
След като се върнахме заварих баща си в стаята ми. Не знам какво търсеше там, но беше с гръб към мен обърнат към нощното ми шкафче и бе наведен все едно разглежда нещо. Полюбопитствах и отидох при него. Видях, че държеше бижуто, което вчера светеше. Гледаше го изненадано и в същото време уплашено. Казах му:
-Какво правиш тате?
Той изведнъж се стресна и остави гердана, където го беше намерил. Изражението му беше, по-странно от всякога, все едно бе видял призрак.
-Разглеждах... това... От кога го имаш? -чувствах, трепета в гласа му
-Не е мое... Намерих го вчера, в джоба на дънкито ми.. Явно някой от приятелите ми го е сложил там по погрешка, като ги видя ще ги питам дали не е на някой от тях.
-Ама... -той спря и ме погледна вцепенен
-Какво става? -вече се уплаших и аз малко, татко никога не реагира така на каквото и да било, пък камо ли на това, че някой си е забравил бижуто при мен.
-Нищо... -хвана се за главата, все едно го боли и излезе от стаята ми. Аз гледах като втрещена, не намирах логично обяснение за случващото се. Погледнах и към гердана, камъкът му отново светеше, но много по-малко от колкото вчера, когато щеше да ми изгори очите... Приближих се повече и го хванах.
''Да не би да работи на някакви батерии? ''
В този момент, баща ми отново влезе. Бижуто угасна. Той промърмори:
-Забравих да ти кажа, че довечера ще дават... онзи твоя любим филм... По телевизията.... -говореше объркано, бавно и разсеяно. Аз извиках:
-Татко какво ти става? ! Държиш се ужасно странно!
-Не ми дръж тон!
-Не ти държа тон... -измрънках-Нещо ми става... Чувствам се ядосана и неспокойна.
Татко се приближи до мен, все едно разказвам нещо много интересно и той трябваше непременно да чуе всяка една моя дума.
-От кога? -пита ме
-От вчера... от както се събудих, след като съм се била напила и след като намерих.. -обърнах се към гердана.
Направих съмнителна физиономия, а баща ми се хвърли на шкафчето ми.
-Трябва да го изхвърлим! -той грабна бижуто и щеше да излезе от стаята ми, ако не го бях спряла:
-Какви ги говориш? Това е истинско сребро и истински скъпоценен камък, този който си го е изгубил сигурно е дал много пари, не мога просто да хвърлям чужди вещи.
Той спря сякаш размисли и остави гердана отново на мястото му.
Продължих:
-Ето за това странно държание ти говоря, тате не мога да те разбера... Проблем в работата ти ли?
-Не, въобразяваш си. Изобщо не се държа странно.
-Защо изведнъж скочи и искаше да хвърляш бижуто?
-Аз... Просто не обичам в къщата ми да има чужди вещи... Само това е и нищо друго...
Не му вярвах, ставаше нещо много странно. Но не исках повече да го разпитвам, защото и без това нямаше да ми каже истината. Баща ми излезе от стаята за пореден път... Реших да го последвам. Отидохме в хола и седнахме на дивана, но не продумахме в продължение на половин час. Най-накрая той се обади:
-Кажи нещо.
-Какво?
-Като например как върви в училище.
-Знаеш как... двойки, тройки, отсъствия, цигари, приятели и посещения на директорът.
-Радвам се, че поне ми казваш всичко, повечето ги е страх и не казват на родителите си, че бягат от час, за да пушат цигари примерно... -погледна ме и ми намигна
Усмихнах се на свой ред.
-Смятам да се променя... Не искам вече да получавам само слаби оценки, не искам само да бягам от час, не искам дори да пуша... Но просто... не се променям... Не мога...
-Когато пораснеш и станеш, по-зряла тогава... Сега гледай поне да завършиш гимназия...
-Знаеш ли тате, не си никак смотан, щом ми даваш да върша всички тези щуротии...
-Освен кражбата...
Погледнах го въпросително.
-Знам, че веднъж открадна парфюм, а друг път блуза за 50 лева...
-Аз... върнах ги...
Не лъжех. Крала съм два пъти в животът си, за да следвам Мира... Но след седмица отидох в същия магазин върнах вещите, платих си, макар, че не останаха за мен и се извиних на продавачките и охраната... Беше унизително, но поне не ме арестуваха.
-Браво. Смятам, че не си точно като онези кифли... Смятам, че си нещо много повече от тях и някога ще направиш нещо, с което ще се гордея. -той ме погледна, а аз за малко щях да се просълзя. Никога не бяхме си говорили така с баща ми. Усмихна се, но понеже се почувствах малко неловко, смених темата.
-Татко, може ли да те питам нещо?
-Да.
-Случайно да има... -спрях се, щях да питам дали има светещи бижута, защото това, което намерих свети понякога, но реших, че ще изтрещи и пак щеше да иска да го изхвърли за това измислих нещо друго-Случайно да има някой хубав филм в киното?
-Не знам, трябва да проверя в интернет. Но днес не ми се излиза много.
-Просто питах...
Днес не можех да си намеря място явно, защото пак влязох в стаята си. Сякаш нещо ме привлече да отида. Този път гердана не светеше, но имаше нещо необичайно. Взех го и видях някакъв образ в камъкът му. Сякаш имаше човек, който говореше. Помислих, че си въобразявам, но камъкът взе да се изчиства и се показа някаква жена... Вътре в зеления скъпоценен камък! Уплаших се и за малко щях да го изпусна, но жената ми каза следното:
"Не се страхувай Калина! Аз съм. "
Баща ми влезе и тя си отиде.
-Какво стана? Изпищя!
-Аз... просто така си изпищях...
Той ме изгледа странно, но това не ме интересуваше. Видях майка си в гердана... Да, тя беше! Това беше просто невъзможно! Мислих, че съм си въобразила, но не беше така! Тя явно искаше да ми каже още нещо, но щом баща ми влезе се скри... Чувствах се супер изненадана! Мама почина преди цели 7 години, а сега я виждам в гердан... Невероятно! Не бях на себе си. Не чувах какво говори баща ми. Грабнах бижуто и се затичах... Татко викаше след мен, но не се спрях. Той се спря на входа на жилището ни, но аз препусках нанякъде. Мислих само едно-трябваше да говоря с мама, а очевидно, щеше да стане само ако бях някъде сама.
Най-накрая стигнах до морето, което не се намираше далече от нас, но все пак бях изморена. Нямаше никой там, където отидох аз. Скрих се зад едни камъни и извадих гердана.
Прошепнах:
-Моля те обади ми се!
И в този момент бижуто заблестя и отново се появи онзи образ, на майка ми.
"Калина! "
-Мамо! Това... наистина ли си... ти?
-Да мила!
-Не мога да повярвам, но ти! Но ти си...
-Аз не съм в гердана. Само отражението ми е там.
-Как.. во?
-Това е камък за отвъдното. Всеки, който го открие, ако има близък, който е изгубил, може да го види, ако се вгледа вътре...
-Но какви ги говориш? ... -разплаках се, не бях го правила отдавна
-Само това мога да ти кажа! Герданът ще те пази и ще покаже съдбата ти! Не го давай на баща си, той се страхува...
-Защо се страхува? Какво става тук? Каква съдба? -щях да припадна
-Съжалявам, но не мога повече нищо да ти кажа! Ще го разбереш, когато му дойде времето. Сбогом! Ще се видим все някога отново! -тя се усмихна
-Чакай! Не! Не си отивай! СТООООЙ!
За жалост образът на майка ми изчезна. Бях втрещена. Исках да стана, но не можех, все едно някой ме беше пробол в сърцето с хиляди иглички. Треперех... Главата ме заболя и чувствах, че съм безсилна. Мислих, че е едно от откачените ми сънища...
Станах рязко и почнах да бягам към вкъщи. Баща ми ме чакаше и беше притеснен.
-Какво стана Калина? Откачи ли? Защо избяга така?
-Аз ли съм откачила? Какво ви става на вас!?
-Кои нас?
Не можех да кажа нищо друго, чувствах се ужасно изплашена. Сгромолясах се на дивана.
-Калина! Какво ти става бе момиче?
Той не беше видял, че държа гердана. Скрих го, защото майка ми ми каза, да не му го давам. И все пак имах желанието да му разкажа всичко и да го разпитам, но чувствах, че не трябва.
Имаше нещо, което непременно трябваше да разбера! И щях да го разбера, но за сега знаех само едно-че светът който познавах, вече нямаше да е същия..
Следва продължение!
|
