Споделена история от Измислени истории |
Тайната Част 4
преди: 9 години, 4 месеца, прочетена 5949 пъти
Отивах на училище. Нямах никакво желание, но баща ми настоя. Пушех цигара вървейки по улицата. Изглеждаше грозно, но бързах, а трябваше да си взема дневната доза. Не, не мислих, да стъпвам в даскало. Исках да се срещна приятелите си и да поговоря с тях. По едно време от някъде изкочи една моя съученичка, Ана. Тя ме хвана за ръката и ме издърпа към нея. Гледаше ме ядосано, а аз не рязбирах защо, тъй като с нея почти не си говорим и нищо не съм и направила. Мълчахме. По едно време реших да попитам:
-Какво ти има?
Тя ме избута и тръгна да бяга. Гледах я очудено. Пп едно време видях, че държи... бижуто! Явно го беше взела от джоба ми без да усетя. Не намирах смисъл да го прави, по принцип беше много възпитана, мила, послушна и с много хубави оценки. Но тогава изобщо не търсих логика, защото нещата които ми се случиха бяха толкова нелогични, че това беше нищо в сравнение с тях.
Тръгнах да бягам след нея, не можей да я оставя да отмъкне гердана. Минахме през много пътища, тя все заобикаляше, докато я изгубих. Не я виждах, или беше забързала и успяла да ми се измъкне, или се беше скрила в някой процеп. Извиках няколко пъти името й, но никой не се обади. Бях стресната, защото не трябваше да губя колието, но ето че една зубърка успя да ми го отмъкне толкова лесно. Седнах отчаяно на една пейка и чак тогава забелязах, че около мен няма никакви хора. Бях съвсем сама и усещах някаква уплаха. Сърцето ми заби супер бързо. Чух стъпки зад мен и без да се замислям или оък да видя кой е, тръгнах да бягам в обратна посока. Все едно зомбита ме гонеха, чувствах се много уплашена. Усетих, че нямам сили да бягам повече и се сгромолясах на земята. Лошото беше, че все още чувах стъпките. Хората изведнъж бяха изчезнали. Някакви гарги се появиха и почнаха да грапат, все едно искаха да ме изгонят. Закрих очите си с ръце и се свих, седейки на колене. Страх ме беше да отворя очи и да видя кой беше зад мен. Имах някакво неприятно усещане, а по принцип интуацията ми беше много точна. Имах чувството, че треперя. Някой се наведе над мен и прошепна името ми. Гласът ми беше познат, но не можех да се сетя чий бе. Изведнъж всичко изчезна и отворих очи. Хората отново се бяха появили име гледаха странно, че лежа на земята. Станах. Огледах се наоколо. Бях много объркана. Не разбирах какво става тук.
Бях много любопитна, но сякаш страхът преобладаваше повече. Трябваше да намеря скапания гердан, макар че не ми се искаше. Но не можех да позволя да остане при Ана.
Изведнъж усетих и яд, че успя да ми го вземе.
Помислих си, че трябва да я открия в училище и се затичах натам. Влетях в стаята и изкрещях:
-Ана веднага ми върни...
Усетих, че всички ме гледат втрещено. Щях да изляза, ако не видях идиотката да седи на първия чин и да се подхилва самодоволно като държи бижуто под чина. Отидох при нея хванах и ръката и я избутах. Наврях се под чина грабнах гердана, но тя изкрещя:
-Какво правиш!? Това е мое!
-Твое ли!? -изпищях още по силно-Ти ми го отмъкна! Не мисли, че не видях, че ми го измъкна от джоба!
-Успокой се малко! Може да имаш същото, но какво от това!? Прпдават ги за 2 лева в бижутерията!
-Лъжкиня! -хванах косата й и я издърпах от стола. Държах гердана в другата си ръка, докато тя се опитваше да ми го вземе.
-Помогнете ми госпожо! Калина е напълно откачила!
Всички в стаята гледаха втрещени и не смееха нито да се намесят нито нищо. Госпожата най-накрая се съвзе и изкрещя:
-Спрете! -тя ти отърва една от друга-Къде се намирате бе момичета!? А ти! -обърна се към мен-Калина, ти си невъзможна! Прекали! Чак пък побой не съм очаквала!
-Но аз... Не съм искала изобщо да я бия! Исках да си взема...
-Млъкни! Ти почти не стъпваш в училището! Имаш само отсъствия и двойки! Директорът се смили над теб няколко пъти, но изглежда, че няма да се промениш! Бих казала да си седнеш на чинът и да си дадеш бележникът за забележка, но тинищо не си носиш! Е това беше! Изчезвай!
Тя ме хвана за ръката и ме изтегли извън стаята. Хвърли ме като улично коте и затръшна вратата след мен. Добре, че поне си взех гердана. Обаче унижението и срамът бяха предостатъчни да се почувствам зле. Видях, че учители и ученици бяха изскочили в коридора, за да видят какво се случва, че толкова крещим. Аз не ги отразих изобщо, просто тръгнах да слизам по стълбите с наведена надолу глава. Седнах пред училище и дори не си мислих за нищо... Бях изключително объркана. Изведнъж чух, че някой дойде до мен. Погледнах и видях, че директорът е пред мен и ми дава някакъв лист. Взех го и го попитах:
-Какво е това?
-Прочети го и ще разбереш. Но не стой пред училището, защото ти вече не си добре дошла тук.
Той си тръгна, а аз зяпах зад него. Имах лошо предчувствие. Погледнах листа и зачетох бързо. За жалост пишеше това, което се надявах да не пише:БЯХ ИЗКЛЮЧЕНА!
Не можех да повярвам! Да, заслужавах си го, но как щях да го съобщя на баща ми? Той достатъчно беше разочарован от мен, а сега... просто не знам. Това вече е третото училище, от което бивам изключена. Всипко това потвърждава, че а съм просто една жалка отрепка... Исках да се ядосвам и да обвинявам директорът и госпожата, както бих направила, но в момента разбрах, че за всичко съм си само и единствено виновна аз...
Явно щях да продължа без диплома... Без да имам хубава работа, може би щях да съм сервитьорка... Но това си заслужавах... Хванах се за главата и въздъхнах тежко. Хвърлих листа и вятърът го понесе на някъде, но вече не ме интересуваше. Станах и отидох на спирката си, за да хвана автобуса.
Когато се прибрах, баща ми го нямаше, защото беше на работа. Отидох в стаята си и извадих колието от джоба си. Погледнах го и си помислих, че заради него ме изключиха. Ако не беше то, нямаше да се нахвърля върху Ана и може би нямаше да ме изключат... Не знам... Не виждах смисъл в това, което ми се случваше. Търсих някаква логика, но тъпия ми мозък, не можеше да измисли нищо. Гледах в тавана и се опитах да не мисля за нищо, но толкова много мисли ми минаваха през главата. И най-страшната от тях беше:Че най-гадното едва сега предстоеше!
Явно всичко щеше да се подреди накрая и да стане ясно, но за сега бях като прязна черупка, която прпсто не можеше да си обясни нищо.
Пуснах си телевизора, но не проумявах филмът, който даваха. Мислих за толкова много неща, че усещах как главата ми ще се пръсне! Искаше ми се да взема гердана и да счупя камъкът му да милион парчета, за да може всичко да свърши! Но просто не можех! Трябваше да го пазя! И все пак се питах защо: Защо майка ми ми говореше чрез него, защо Ана го искаше, защо татко беше така притеснен като го видя, какъв беше онзи глас и онези стъпки, които ме преследваха.... Не рязбирах... нищо!
Оставаше ми само да чакам, за да видя какво ще се случи по-нататък!
Следва продължение!
|
