Споделена история от Измислени истории |
Хибридът: Човекът-кон
преди: 8 години, 11 месеца, прочетена 6089 пъти
Имало едно време една прекрасна, просторна ферма във Тексас, във която живели дядо Джо, жена му Луиз, техният син Джедедая и жена му Елинор, както и техните деца- малката Мери Ан и сестра й Клариса. Дядо Джо живееше добре, благодарение на сравнително голямата си пенсия, която беше си осигурил от работата в мините и в казармата на младини и можеше да изхранва семейството си. Момичетата, Мери Ан и Клариса, ходеха неуки, защото просто нямаха друг избор. Училището бе твърде далече, пък и те не си даваха много зор, за да стигнат до място, на което ще им забраняват да си чоплят носовете, краката и какви ли не други работи. Бяха толкова неграмотни, че даже не можеха да кажат колко е две и две, камо ли да смятат, но пък знаеха други работи-как да яздят кон, как да доят крава, как да пасат овце. Това не бяха неща, които градските деца можеха. Както и да е, бащата, Джедедая, въртеше голям бизнес в града с продажба на животни и изкарваше допълнителни пари за семейството. Жена му, Елинор, се грижеше за домакинството. За всеки си имаше отделена работа, никой не оставаше незает. Но ако все пак понякога на децата им оставаше свободно време, те го прекарваха в бараката, където дялкаха дървени фигури и свиреха на банджо. И с това приказката свършва.
Един летен, дъждовен ден, един много мрачен ден, небето беше изпълнено с облаци, вятър духаше... Беше ужасно студено. Личеше си, че е затишие пред буря и съвсем скоро ще започне да вали, а защо не и да трясне някоя гръмотевица. Вятърът беше студен, сух и силен-толкова силен, че отвя прането, което Елинор току-що беше изпрала и закачила на простора. Ветропоказателят се откачи от къщата, плъзна се по керемидите и падна в сеното. Когато видя това, Джедедая се разтревожи и викна децата да се приберат от полята, където си играеха на гоненица. Викна и жена си, за да влязат заедно в къщата на сигурно и спокойно. Скоро се разрази такъв дъжд, такъв порой, че в сравнение с него, Потопът от Библията беше някакъв си летен дъждец. Семейството се барикадира в къщата, затвори всички прозорци и врати, но вятърът още свистеше през пукнатините и прокарваше вътре тънки студени струи, като от куршуми. Изведнъж, Джедедая се пресети за нещо, което трябваше да свърши по-рано, но не успял. Каза на семейството да го чакат, докато той свърши една работа в конюшнята, и после ще се върне.
-Не, Джед, моля те, не отивай навън- искаш да оставиш децата ни сираци ли? !?
-Само отивам набързо, за да свърша една работа в конюшнята-това бяха последните му думи, или поне последните, преди да се превърне в това, в което щеше да се превърне. Той най-безцеремонно отвори вратата, затръшна я след себе си, и се запъти към конюшнята в този обилен дъжд. Нищо не виждаше пред себе си, само студена мъгла. Бързаше да се промъкне вътре колкото се може, по-бързо, защото ако се намокреше, това значеше, че ще се разболее от пневмония и ще умре (а по онова време не се е лекувало, както сега). Отвори дървената врата, която беше подгизнала и от предишни природни набези като този и я затръшна толкова силно след себе си, че тя едва не се счупи. Трябваше й само малко. Един от конете, незнайно защо се беше разбеснял, крачеше наоколо като луд и цвилеше и пръхтеше. Сигурно просто го беше страх от бурята, или пък беше разгонен. За нещастие, беше второто. Явно беше много възбуден, защото в момента, в който Джед посегна да му помогне, конят така го захапа за ръката, че той пропищя от болка. Конят го повали с един ритник на земята и започна да го гази с копитата си със всичка сила. Тъпчеше го в гърдите, в корема, навсякъде и въобще не гледаше дали го наранява или не. Изкара му целият въздух. Изведнъж спря, изправи се на задните си крака и се изпъчи толкова близо до лицето на Джед, че да му види мъжкото достойнство. Джед видя накъде отива работата и се опита да избяга, но конят пак го хвана за ръката и го спря. Конят продължи да го налага така грубо с копитата си и да цвили от възбуда. Но в един момент, този кон напълно откачи и взе да събува гащите и панталона на Джед с копита, а Джед само крещеше "Помощ, помощ, помощ! ... но дъждът попиваше всеки звук, който издаваше конят или Джедедая.
И така, Джед си остана цяла нощ във смърдящата барака, където собственият му кон го изнасилваше и извършваше блудства с него. На сутринта, настинал, и с сополи, Джед се събуди. Задникът го болеше. Като се сети заради какво, направо му се доплака. Върна се в къщата раздърпан, с разпокъсани дрехи и с кръв по цялото тяло. Беше го срам да каже какво му се беше случило през онази проклета нощ в конюшнята. По изражението на лицето му личеше, че е преживял нещо шокиращо, но той не искаше да буди тази тема. Не и, докато жена му не го попита.
Скъпи, цяла сутрин се държиш странно, да не се е случило нещо?
Той излъга:
-Ами, скъпа, какво да ти кажа-едно от животните във обора умря.
-Кое?
-Конят.
-Така ли? ! И защо точно той?
-Ами... Защото той стъпи в една кална локва и...
-Го е ударила мълния! ...
Да, точно така!!! -Завоелирано се измъкваше Джед. Но едва сдържаше сълзите си.
Но как е възможно? ! Ти нали вчера се погрижи за него? !?
Ами, да...
Ами, щом казваш.
И така, той се размина на косъм.
Обаче след 2 месеца, корамът му се поду, започна да усеща силни стомашни болки. Първо бяха като някакъв тъп предмет, който те удря в гърдите, после, като ножове, а после като моторни резачки. Джедедая си мислеше, че са някакви обикновени колики типични за сезона или причинени от нещо развалено. Но когато чу глухото изцвилване в стомаха си, се уплаши. Причуваше ли му се? ! Не!!!! Той се запревива от болки на земята и започна да вика. Той се търкаляше на земята и викаше от адска болка, но никой не се притече да му помогне. Всички бяха навън и пасяха овцете. Подутината в корема му ставаше все по-голяма, докато болката не стана непоносима. Най-после коремът му се разпори, червата му изтекоха, заедно със всички вътрешности и насред цялата тая помия и мръсотия от корема му започна да се показва нещо така изродско, така гнусно, че и най-голямата свиня би повърнала, а повярвайте, там те бяха много. Това, което той видя, не приличаше на нищо, което досега беше виждал. Оказа се, че е родил кон със човешко тяло, или човек с конска глава, с две думи- КОНОЧОВЕК!!! Приличаше на някаква шега на природата. Един изрод, чийто рев наподобяваше този на убит глиган, човек и кон едновременно. Който изглеждаше, сякаш беше взет от деца и беше сглобен по някакъв хаотичен, извратен начин. Джед го гледаше с недоумение и мислеше, че халюцинира, но положението му не му даваше да мисли. Той кървеше до смърт, всичките му органи лежаха разпръснати пред него на земята и имаше чувството, че ще припадне. За нещастие, точно това и стана. Повече не се и събуди. Семейството му дойде вътре, но на каква ужасна гледка станаха свидетели децата... Баща им, мъртъв, проснат на земята като парцалена кукла, с разпорен корем и с извадени вътрешности-Мери Ан онемя, получи сърдечен пристъп и никога не проговори повече. Клариса се свлече на земята и започна да прегръща вече мъртвият си баща, а за Луиз остана най-стряскащото-встрани от Джедедая, мърдаше нещо, подобно на кон и човек и се мъчеше да се изправи на крака. Луиз панически грабна това нещо и го хвърли през прозореца, без да осъзнава, че го е родил Джедедая. Всички се помолиха в негово име и го погребаха след 3 дена.
10 години по-късно...
КОНОЧОВЕКЪТ беше порастнал, носеше риза, панталони и обувки-само дето си носеше същата конска глава, с която се беше родил и стряскаше с нея хората по улицата. Докарваше инфаркт на всеки, който го види, но никой не смееше да вика полицията, защото щяха да го помислят за луд. Този хибрид имаше тежко психично разстройство и избиваше хора наред, без абсолютно нищо да са му направили. Той носеше брадва със себе си, със която насичаше, разпарчетосваше и разчленяваше жертвите си. Но един ден, един мъж реши да спре тази лудост-той състави сложен план как да залови и убие коночовека, но за това му бяха нужни и другите съседи от квартала. Те се събраха на тайна среща, за да обсъдят как да убият този изрод. Конят се беше нанесъл в квартала неусетно, чак не проумявам как някой не беше сигнализирал в полицията, как никой не го беше грижа, че в квартала се разхожда един... Изрод! И не би трябвало изобщо да се разхожда след хора. Е, градът си беше скапан. Всички улици бяха неремонтирани, всички незаконни постройки-несрутени, а престъпници вилнееха навсякъде, чупеха и трошеха всичко, дето видят и всичко това, заради кмета, който беше комунист. Но корупцията бледнееше пред нашият човек(тоест, кон) и беше най-малкият проблем на местното население. И така, мъжът замисли план и го сподели с останалите съседи. Те причакаха коня от един ъгъл, нападнаха го и го вързаха с въже. В очите му се четеше чиста лудост, подправена с бяс и мъжки хормони. Едва успяха да го озаптят и да го обездвижат. От устата му течаха лиги. Той се мяташе като риба, въртеше се, за да се освободи, но нямаше никакъв смисъл-възелът беше много стегнат. Сърцето му биеше, като че ще се пръсне, квичеше и цвилеше така, сякаш ще го заколят-и в крайна сметка точно това щеше да направят. Мъжът поиска някакво оръжие от съседите, каквото и да е, но те нямаха. Само едно хлапе носеше една ножица, а мъжът го попита:
-Ей, ти, не е ли опасно да носиш ножица със себе си? !
-Точно за този случай си носех, господине!
Този случай? !
-Да, да не мислите, че тоя проблем е от вчера? ! Полицаите се тъпчат с толкова понички, че едвам успяват да си домъкнат огромните шкембета накъдето и да било!
-Откъде научи тези изрази?
-Майка ми и баща ми псуват много.
Подай ми ножицата си, халапе, тука ще стане голяма касапница!!!
Човекът хвана със голямо озлобление ножицата и започна да ръга хаотично, във очите, в зъбите, във устата, в гърлото, в корема, където му падне. Звуците се разнасяха чак до космоса и смущаваха радиосигналите от чужди планети. Мъжът си почина, развърза коня, мислейки си, че е мъртъв и се обърна с гръб. НО ЗА НЕГОВА ЗЛА БЕДА, конят се надигна зад него, сякаш нищо не се беше му случило и взе ножицата. Децата и останалите хора изведнъж започваха да пристъпят бавно назад от мъжа, а той се зачуди защо и ги попита:
-Защо пристъпяте назад от мене, хора?
Погледни... зад... себе си.
Мъжът откликна на молбата и се обърна. Зад него стоеше шибаният кон, по-страшен и по-висок отвсякога и стоеше с ножица в ръка.
Не, тъпата ти риза няма да ме заблуди! ... -това бяха последните му думи. Беше прекалено късно да бяга. Конят го изкорми по най-грубият, мръсен и болезнен начин, по който можа, след като го надяна целия на ножицата така, че собствената му тежест да го изкорми още-повече и го хвърли на земята. Той беше мъртъв, но другите хора бяха живи-те го нападнаха, ритаха го удряха го, плюеха го, каквото можеха, го правеха. Накрая, като се увериха, че е наистина умрял, го хвърлиха заедно от реката в един мост. И заживели дълго и щастливо. (НО НЕ ЗА ДЪЛГО!!? )
|
