Мъка за работното място
преди: 7 години, 3 месеца, прочетена 2832 пъти
Здравейте! Предимно искам да разкажа какво доведе до моето решение да напусна работа, тъй като това мое решение ме натъжи страшно много.
Когато започнах работа в тази фирма бях силно ентусиазирана. Ние сме лидерите в тази област и е чест да работя за такова име. Когато започнах имах много малко опит в бранша и стартът ми бе доста труден, но много желаех да успея. В първата година на това работно място изхабих много нерви и ядове, но си казвах, че като се науча как да върша всичко, няма да имам този проблем.
Научих се да правя почти всичко. Обиколих всички отдели, проявявах интерес към всяка една дейност и се почувствах като ценен кадър след като ми повишиха и заплатата. За половин година може да се каже, че аз углавявах няколко отдела макар и неофициално, защото от толкова много началници в крайна сметка бяхме останали без нито един. Благодарение на волята ми да разбера кой с какво се занимава, успях да заместя и всички тях във всяко звено.
Шефът ми остана изключително доволен от моята работа и отново повиши заплатата ми. А междувременно при липсата на който и да било от официалните отговорници за отделите, аз се чувствах блажено. Нямаше кой да вика, да се кара, да пуфти, да ти вменява вина. Чувствах се прекрасно, създадох една положителна атмосфера в офиса и всички бяхме много щастливи да се виждаме ежедневно. Върнахме си усмивките.
Но пък причината да има толкова много началници при нас е, че нужда от тях има. Екипът ни рядко е подбран от хора с опит, а неопитния човек не може да си направи план. Съответно въпреки моето фукане с това как всичко изглеждаше прекрасно, на втори план не всичко беше розово. Бяхме изостанали с определени неща. С някои твърде много.
Върна се половината началство наскоро и си пое всякакви контролни функции. На мен много ми олекна, защото задълженията бяха толкова много и всестранни, че не знаех на кой свят се намирам. Заради прекрасния екип и настроение обаче не разбрах колко тежко бреме е било да съм навсякъде и да правя толкова много. Взех си дълга отпуска и когато се върнах нищо не беше същото.
От една страна забелязах реда и подредеността на всичко. Спазването на графици по часовник, отбатачени неща, ред и дисциплина. Всеки знае какво и кога трябва да свърши. Хората непрекъснато се обучават и се снабдяват с нови задължения. Най-затрупаните с работа биват олекотявани като им се отнемат функции. Съответно трябва да се чувстват всички по-добре.
За нашия отдел началника все още не се е върнал. Съответно началниците на другите отдели се месят при нас и раздават ред. Проблемът е, че не съгласуват взаимно какво ни казват и как се разпореждат и изпадаме в странни ситуации. Но в крайна сметка нашия отдел е единствения, който все още пази усмивката си и доброто настроение през по-голяма част от деня. Останалите затвориха кепеци. Никакво желание за съвместни дейности, никакво желание да ползват почивката си с колеги от други отдели, никакъв смях зад техните врати.
По едно време тези двамата като се скупчиха над нас - ама вие какво правите, защо така го правите, вие имате проблеми, вие имате много проблеми, не ви виждаме от толкова проблеми. Абе я като не знаете как да си вършите работата ще вземем да ви удряме с глоби.
Когато стигнахме момента, в който никой не ми викаше и не ми се караше, бях сигурна, че това отттам насетне ще бъде во веки. И бях готова да остана в тази фирма до своето пенсиониране с удоволствие. Щастлива бях със същите тези хора като колеги, щастлива бях от спокойствието и се чувствах добре оценена. Сега... се чувствам напрегната, несигурна и разстроена. Не зная какви глоби ме очакват и дали ще имам по 5лв или по 1лв на ден. Не зная кога някой ще се разбучи защо нещо не е наред. Не зная в този ден дали едно пакетче носни кърпички ще ми стигне или да си нося цял стек. Чувствам се ужасно! Всякакви критики понасям, непрекъснато нещо не е както искат, непрестанно ми се натяква колко работа трябвало да отбатачат като дошли и колко още имаме да учим в нашия отдел. Ние всичките си знаем, че имаме проблеми, знаем че нещо ни куца. Но се стараем да се поправяме, да търсим решение и да се развиваме. Учим се, планираме някакви неща. Когато се издъним в нещо, се събираме и обсъждаме. Всеки казва каква е според него причината за издънката, намираме заедно решение как да не се дъним втори път в същото това нещо. Ако за целта трябва да се съберат 5 отдела, за да си каже всеки гледната точка и да даде своето предложение, то се събирахме преди петте отдела и обсъждахме. Сега само ние можем и искаме да се събираме, останалите изцяло зависят от това какво ще им кажат техните началници.
От фирма, в която желая да се пенсионирам това се превърна във фирма-ад за мен. Работата е вълнуваща, колегите ми са страхотни, заплатата ми бива, уважавам шефа си и за мен е радост да работя за такъв човек... но... нищо не е същото. В момента работя по 8 часа, а когато началниците ги нямаше работех по поне 14 на денонощие. И въпреки това сега съм по-нещастна от тогава и работата ми тежи повече отколкото с 5 часа сън на ден.
Опитвам се да бъда по-добър служител, по-добър пример за своите колеги, да свършва повече работа за по-малко време, да се уча на нови неща междувременно и да поддържам доброто натсроение при нас. Но не мога да се преборя с този негативизъм. Отивам при началниците и им казвам "Вижте сега, знам че ние имаме проблеми и е хубаво, че вие ги забелязвате и искате да ги разрешим. Но давайте идеи как, а не констатирайте само проблема. С констатация нищо не се случва и не ни помагате. С натякване в какво грешим не ни помагате. Елате, покажете ни как ние да си свършим работата без да създаваме проблеми и ние ще я свършим така както трябва. " Техният отговор беше, че е нелепо да им говоря аз как те да процедират и че много греша - те ни давали ясно да разберем какво трябва да правим, но ние не сме го правили. Ама аз до сега от тях единственото решение, което съм чула, е "глоба". Отидох при шефа и му казах "Шефе, тези хора ни вгорчават живота. Имат много неправилен подход към екипа и не ни помагат да бъдем по-добри. " Неговият отговор беше, че знае, че подходът им е малко гаден и многократно им го е казвал, но било факт, че с тяхната поява много работа била свършена и наваксана, така че теябвало да се нагодим спрямо тяхното поведение.
Но аз или не искам, или не мога. Не разбирам защо е нужно да се повишава тон в територията на офиса. Не разбирам как може да се глоби човек, ако е направил нещо грешно от незнание. Не приемам за нормално да се натяква за проблемите, а да не се търси решението им. Не приемам работата като задължение, а като удоволствие. А моята работа в момента не ми доставя никакво щастие. Единственото, което ме крепи, са колегите, с които все още излизаме да се веселим, говорим си много и намираме повод да се посмеем дори като е тегаво и не се виждаме от купища работа.
Но колкото и да обичам фирмата, колкото и да обичам своите колеги... не мога да се примиря с това положение. Не мога да остана на тази работа и да се надявам, че някога ще се почувствам отново добре. Не мога всеки ден да поемам критики за едно или друго и накрая да остана с левче на ден джобни все едно съм първи клас, защото освен психическия тормоз, който ми се налага, присъствието на тези хора усилено вреди и на финансовото ми положение.
Не исках така да става. Вложих колкото можах от себе си, за да помогна на фирмата и много исках да съм част от нея. Но ако си ценя здравето и психиката, то обезателно трябва да напусна. Сложила съм си срок до края на март да успея да въдворя толкова ред при нас, че да ни спестя глобите, критиките и проблемите. Но ако не успея, просто си подавам молбата, рева си 5 дена и си търся ново място. Хубавото е, че конкурентни фирми вече са ми предлагали работа, така че съм сигурна, че няма да стоя дълго без работа. Но лошото е, че не мога да си представя да работя с хъс за някой друг. Ама... може да се наместя в някоя от по-малките фирми, където може би атмосферата ще е по-приятелска и приветлива, а не толкова строга, смачкана и деформирана като нашата. Тъжно ми е от сега, защото предвкусвам, че колкото и да си подобрим работата за месец, няма да е достатъчно, за да спрем критиките. А ако не ги спрем, няма какво да правя тук. Толкова е жалко...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 2 месеца hash: 9d215cba28

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Кой те кара да работиш това, защо не станеш нещо креативно - с изкуство? Ясно е че не ставаш за мениджър.

 

...

преди: 7 години, 2 месеца hash: 49026a8820

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Добре дошла в реалността. Работата не е купон и колкото по-скоро го разбереш и приемеш, толкова по-добре ще е за теб. Не се и надявай, че като напуснеш ще продължиш с веселбата в друга фирма- гарантирам ти, че точно след три дни ще се върнеш с подвита опашка и ще молиш да те вземат обратно. Колегите- прекрасни, шефът- съкровище, а ти негодуваш. Защо? - защото изискват от теб да си изпълняваш задълженията качествено и в срок, ами това е същността на работата, за това ти плащат, а не да създаваш коледно настроение целогодишно.

 

...

преди: 7 години, 2 месеца hash: 775ba58f3a

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Малко ми е трудно да си представя всичко това, но оставам с впечатление, че си твърде ангажирана и то емоционално с това конкретно работно място. Това кара човек да изкривява възприятията си. Може би ще е по-добре да намериш ново място. Дай си една почивка преди това, ще ти се отрази добре.

 

...

горе^

преди: 7 години, 2 месеца hash: 3dec7635a2

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Авторке, всяко нещо с времето си. Събирай си парцалите и се махай от там. Горе главата!!!

 

...

преди: 7 години, 2 месеца hash: 3b051a96ae

гласове: 1 2 3 4 5   (6 гласа)

6.   Първо - само някой държавни институции, имат право да те глобят и то при много специфични условия. Фирми или случайни лица не могат. Това е измама. Ти даваш нещо (своя труд, време и умения), но не получаваш пари насреща, защото 0. 2% от работата не е свършена като хората, което е проблем на висше стоящите и невъзможността им да организират правилно работния процес, според ресурсите, които имат. А като заговорихме за ресурси... Ти си прото един ресурс за компанията. Ако критиите ви правят по-рпооизводителни, ще има все повече и повече от тях. На тях не им пука, че след 10 години, ще имаш нжда от терапия. Не им пука, че пропускаш срещи със семейство и приятели. Не и тези, за които работиш. Затова - спри да се блъскаш толкова. Каква е наградата ти накрая? 1000 лева годишен бонус? Още две глоби? Критики? Когато се върши работа, трябва да има точно определени задължения, които трябва да се изпълняват. Имах работа, в която ме караха да рпавя дребни неща, които не ми бяха нито в задълженията, нито в компетицитя и още по-малко в заплатата. ""Ами то е малко, какво пък толкова... " - каза работодателя ми, когато се оплаках. Един час отгоре е малко и не се плаща, но ако си тръгна три минути по-рано, ще е много и ще ме уволни. Ти даваш нещо и получаваш определена сума насреща, срещу това нещо. В магазина, докато пазаруваш, не може да пъхнеш още някоя малка кутийка в чантата и да кажа: "Ами то е малко, какво пътк толкова". Получаваш това, което плащаш. И не, не си струва това блъскане. След 5 години, ще останат амо стръсет, болката в гърба и пропуснатото време. За предпочитане е по-ниско платена работа, която ти взима само здравето, не и разсъдъка...

 

...