Професия Архитект и бъдещето
преди: 4 години, 2 месеца, прочетена 2615 пъти
Завършил съм архитектура в УАСГ. Често, когато ме питат какво работя, не казвам, че съм архитект, а че съм завършил архитектура. Звучи ми самонадеяно и високопарно при положение, че не съм проектирал нито една сграда или интериор дори. В действителност, един архитект може да се занимава с широк диапазон от дейности, все свързани със сгради и строителство и все необходими, не може само и единствено да се строи ново. Но цялото образование те учи как да проектираш „от нула“. Ако един млад професионалист не е преминал през този процес, не е реализирал и най-малкия проект, според мен, трудно ще може да бъде адекватен в много други сегменти на архитектурата.

Вероятно първият и най-съществен въпрос, свързан с темата, ще бъде: защо съм избрал архитектура? Истината е, че никога не съм мечтал да бъда архитект. Никога преди университета не съм планирал да завърша тази специалност и никога не съм се виждал като архитект. В училище се занимавах с рисуване. Нямах визия за бъдещето си въобще, не мислех с какво ще се прехранвам, просто в рисуването бях най-силен и не допусках друга професия. Но семейството ми и някои близки хора ме съветваха да избера архитектурата. Нито един човек не ме подкрепи в художествените ми начинания. И то не защото ми липсваха способности, напротив. Всички познати хора ми казваха, че е по-добре човек да има сигурна и търсена професия. Очевидно, това е съвсем вярно, въпреки че в онзи момент за юношеския ми ум не беше толкова очевидно. Малко по малко внушенията промениха мнението ми, започнах подготовка и, за добро или лошо, ме приеха в престижната специалност.

В университета започнах с ентусиазъм и старание, които с напредване на семестрите намаляваха. Смея да заявя, че образованието в специалност „Архитектура“, според мен, има някои недостатъци. Бомбардират те с най-различни дисциплини и проекти, не малка част от които изглеждат на пръв поглед самоцелни. Мисля, че е по-добре да не давам конкретни примери, защото това ще стане самостоятелна тема, доста дълга сама по себе си. А най-важното, проектирането на сгради, на това никой не те учи. Слагат на масата пред теб един лист, формат А4, със задание и ти казват „Айде, моето момче, проектирай! “ Очаква се от студента сам да се научи.

Другото е, че оценяването е много субективно и немотивиращо. При някои предмети почти не бях влизал в лекции или дори преписах на изпита и получих отлична оценка. В други дисциплини и проекти, макар че вложих много работа и старание, в края на съответния семестър бях „порязан“. Разните архитекти, които водят упражненията, клатят умно глава: Добре е, добре върви; накрая – добър 4. Което е лоша оценка.

Това неясно и изкривено оценяване ме обезкуражаваше, караше ме да губя и малкото интерес, който имах. В един момент започнах да движа нещата по инерция, колкото да премина. Чувствам се излъган донякъде от университета. Нека това не прозвучи като оправдание. Може би ако имаше адекватно оценяване и отсяване на студенти с нисък успех и слаба мотивация, щях още във втори или трети курс да бъда изправен пред въпроса дали това е за мен. Дали трябва да увелича усилията си или да се откажа и да избера нова цел. Това, обаче, е отговорност на унивеситета, а не на студента. Отговорност, която учебното заведение не поема.

Далеч съм от мисълта да прехвърлям цялата вина за моето недоволство извън мен самия. Както споменах в началото, понеже нямах амбиция да ставам архитект, поемах само тази информация и обучение, което ми се предлагаше, а то беше недостатъчно.

Да спомена няколко думи за практиката ми.

Какво мога да проектирам в момента? Някоя еднофамилна къща, блок с апартаменти. Все жилищни сгради, най-вече защото живеят в такава. Мога ли да проектирам някоя по-сложна сграда – хотел, офис сграда, завод, градоустройство на квартал? Не. Практиката в архитектурата и натрупването на опит стават много бавно и трудно. Проектите се развиват за месеци или дори години. А човек, за да стане добър, трябва да работи по реални проекти.

Докато бях още в университета, работих в една малка проектантска фирма. Те имаха нужда единствено от чертожник и нямаше възможност да се ангажирам дори с минимална проектантска работа. Най-лошото беше, че два или три случая се опитах да обсъдя даден детайл, но тези хора доста грубо ме отрязаха да не се меся. Добре, ясно. Пазят си занаята. Само че аз пък следва да се запитам каква ми е ползата? За сравнение, офисът, в който работя, е споделен от още една проектантска фирма и виждам, че по-опитните архитекти помагат в работата на няколко студенти със съвети или указания по работа. Защо при мен не беше така? Просто нямах късмет да попадна на фирма.

След това работих известно време в една община. Условията и отношението бяха на едно много ниско ниво. Общината беше малка, ширеше се шуробаджанащина; много администратични процедури се правеха формално без да изискват компетентна намеса и решения. Отношенията с другите служители бяха много неприятни - завист, клевети, злепоставяне. След няколко месеца си дадох сметка, че главния архитект ме кара да върша основно техническа работа – да набера нещо на компютъра, да ударя печат на разни папки. Веднъж споделих с началника на дирекцията, че се стремя да се уча от работата. Скоро след това по много подозрителен начин главният архитект започна да приема граждани в друг кабинет (а ние работихме в един и същ), започна и мен да ме кара да излизам от стаята. Какво означава това? Изглежда е бил предупреден за моите амбиции за развитие и започна да ме ограничава доколкото може. А той, като мой пряк началник, може предостатъчно. Стигна се до момент, в който се видях принуден да напусна. Отново мога да дам сравнение: познат от друга, по-голяма община който за четири години премина през старши експерт и стигна до главен експерт. А в моята община имаше хора, които от петнадесет години си стоят „младши“.

Очевидно е, че работната среда важна и оказва значително влияние върху млад човек, който тепърва се изгражда като професионалист. Като искам да отбележа, че никога не съм очаквал някой да седне и специално да ме обучава. Но в случая се оказва, че има старания и усилия да ми попречат, което вече е една грозна картинка и ясен сигнал, че няма място за мен.

Както го виждам, архитектът е едно техническо лице. Ролята му е да постигне количествени параметри, желани от инвеститора; да спазва закони и нормативи в строителството. У нас архитектурата не е добре заплатена, ако работникът е на най-ниско ниво като чертожник. Дори и да си проектант, архитектурните фирми у нас са малки и ще си останеш завинаги на заплата при някого. Струва ми се, че моята фризьорка печели повече от мен, като гледам какви са й цените и колко работи. Нека си печели, но като правя това сравнение, само се чувствам по-жалък.

След около шест години в университета и почти десет години трудов стаж се чувствам като човек без професия. Образованието ми е недостатъчно, стажът ми повърхностен. Искам да реша дали архитектурата е за мен, има ли смисъл да се стремя към някакво развитие? Чудя се дали на основата на това минало мога да имам някаква надежда за бъдеще в архитектурата или да се откажа въобще. Ще се радвам на мнения, въпреки че за мен беше важно да излея всичко това, защото от известно време насам тази равносметка ме натоварва.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 2 месеца hash: f24d4fec96

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

1.   Според мен щом си стигнал до тези изводи след 6г. в университет и 10г. работа е време да ги приемеш за факт. Аз в момента съм в същото положение. 3г. гимназия, 4г. университет, 4г. работен опит, без да броим стажовете. Разликата е че ве занимавам с административна, икономическа работа. Имах и все още имам известни интереси в тази сфера, но безсмислието на професията в реалната икономика на България, жалките условия и отношение на бизнеса към такива кадри и други неща ме подтикнаха към решението да се преквалифицирам. По-добре да отделя още няколко години, в моя случай 3 за преквалификация, от колкото още 10-15 г да се блъскам в същата стена. Въпросът е да решиш какво наистина искаш да правиш, да проучиш какво е нужно, каква е реализацията, да обмислиш какво ще работиш и как докато учиш, защото все пак вече не си на 20 и най - важното да действаш, а не само да го говориш на маса.

 

...

преди: 4 години, 1 месец hash: 4599cb58bb

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

2.   Архитектурата като професия е задънена улица. Освен това е пренаситен пазарът на труда от такива кадри. Трябва да си много пробивен, за да ти се получи. От друга страна, с архитектура можеш да имаш сигурна работа на средна за страната заплата. За какво се учи висше - за сигурна работа на сравнително ниска заплата. До 25 години, когато много хора завършват, други вече са натрупали истински опит, направили са бизнес, усвоили са занаят. Колкото до за фризьорката - вярвай ми, ама тя е по-полезна от теб за обществото и със сигурност работи много повече.

 

...

преди: 4 години, 1 месец hash: f23ae76714

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

3.   Авторе, изобщо не се учудвай, за съжаление това е положението у нас. Ние просто не сме страна със свободен пазар, с работещи институции и съдебна система. Ние сме си старата комунистическа България, в която всичко се държи от бившите номенклатурчици и техните наследници. Единствената разлика с периода преди 1989г. е, че ако не ти харесва, можеш да се изнесеш, както направиха и правят огромно количество наши сънародници. Единственото място, където можеш да се развиеш що-годе е ИТ сферата и ограничен брой международни компании. Така, като гледам сме на едни години, може би съм 2-3 години по-голям от теб. При мен нещата започнаха по абсолютно същия начин, само че, благодаря на Бога, Той ми отвори очите много рано и след това ми предостави златен шанс да постигна това, което искам. Как точно се развиха нещата - завърших специалност "счетоводство и контрол" и първата ми работа беше един платен стаж в българска банка, която вече не съществува. Там за пръв път се сблъсках с родната "мила" действителност. Отношението към мен беше меко казано отвратително от страна на т. нар. завеждащ "фронт офис", а останалите служители бяха инструктирани да не комуникират с мен. За някакво обучение изобщо не можеше да става и дума. По цял ден прибирах извлечения в класьори и това пак аз си го изпросих, понеже иначе стоях и не правех абсолютно нищо. След това започнах в българска фирма, където директорът Бог да го прости, беше изключително точен мъж и като цяло имаше ясна визия за много неща. Беше възродил фирмата буквално от състояние на фалит. Прекият ми ръководител обаче беше съвсем друго нещо - злобна, завистлива, комплексирана, а тогава беше само на 26 години. На всичкото отгоре спусната благодарение на връзките на майка си, която й вършеше голяма част от нещата. Като цяло положението там беше абсолютно същото - исках да работя, а работа изобщо не ми се даваше, да не взема случайно да науча нещо. Всичко се заключваше и се криеше много старателно, дори индиректно ме обвиняваше, че съм й ровел в компютъра, което изобщо не беше вярно. Още като започнах там ми беше ясно, че от подобна работа няма никакъв смисъл и трябва да я сменя, но първо ми трябваше поне година стаж. В същото време, както казах по-горе Господ ми посочи правилният път, а той беше работа в голяма, по възможност международна компания. След като направих една година във въпросната фирма, започнах да си търся активно работа. Отне ми още около година и половина, но получих възможно най-доброто. Започнах в международна, където работех много, но и учех още повече. За отрицателно време се издигнах, както кариерно, така и професионално. За съжаление обаче, подобни места у нас са изключително малко. В много международни компании целия мениджърски състав е изцяло от парашутисти, които дори и с компютър трудно работят, а заплатите и са по над 10 000 лева. Лично познавам много такива. Както казах и по-горе, всичко това е следствие на управлението в държавата. Ние икономика нямаме, а това което имаме е предварително разпределено. На тия хора квалифицирани кадри просто не са им нужни в 90% от случаите. Дребен и среден бизнес на практика няма никакъв, а той е гръбнакът на всяка развита страна. Икономиката в България в момента има нужда единствено от нископлатена, не особено квалифицирана работна ръка. Всичките приказки, че искали качествените кадри да останат у нас са прах в очите. Вариант за теб е или чужбина, или да си отвориш офис и да правиш по-малки проекти на по-ниски цени, за да си привлечеш клиенти. Поне аз за друго не се сещам.

 

...

горе^