|
Споделена история от На работното място
Как да общуваме с трудните хора?
преди: 2 месеца, 14 дни, прочетена 430 пъти
Мислих, че житейския ми опит е достатъчен и нямам проблем с общуването си с хората, но се оказа, че не е съвсем така.
На работното си място имам колега, от който съм зависима във връзка с текущите ми задачи. Установих, че единствено аз имам проблем с него. Може би защото съм пряма и директна - каквото и да кажа - все е лошо. Реших, че ще се опитвам сама да се справя, но нещата са свързани и ужас - отново трябва да го търся за съдействие. Работата не ми тежи толкова, колкото усилието, което проявявам за да си поставя проблема, да го потърся, да го намеря и да имам търпението да разбера кога нещото си зависещо от него е свършено.
Реших - ще гледам какво правят другите и аз ще го правя.
Да ама не - правя му политика - не хваща, опитвам се да го обърна на хумор - пак не хваща. Нямам конфликти с него. Преди време сякаш ми беше по-лесно да разговарям с него. Сега не само, че няма време за разговори, ами няма и какво да говоря. Нямам лично отношение - не ми е неприятен нито пък ми е смущаващо приятен - в смисъл да ме кара да се притеснявам. Има чувство за хумор, но с мен се държи доста гадничко.
Може би аз съм "странната птица" и не се вмествам в списъка на хората, които са му симпатични.
Не разбирам вече какво трябва да правя.
Мисля си личните симпатии или антипатии не трябва да влияят на служебните взаимоотношения. Още повече, че аз нямам нищо лично към този човек, а се оказва, че съм
потърпевша и не мога да намеря адекватен подход.
|
