Просто не издържам!!!
преди: 1 година, 10 месеца, прочетена 549 пъти
Аз съм жена на 31 години.
Имам доста голям опит в изкустово. Занимавам се с маркетинг към този момент, защото това, което правя с ръцете си, в сферата на изкуството в нашия град, хляб - няма. Макетинга ми харесва и затова избрах тази сфера.
Живея, където съм родена, в един от големите градове в България. Имам висше образование и около 10 години стаж.

Започнах да се занимавам с маркетинг преди околи 3-4 години, защото ми допада психологията и това, че ме кара да мисля и да бъда креативна. Работих в една дигитална агенция около 2 години и бях изключително щастлива, че ще бъда в среда с хора, които имат мисленето, което кара хората да се развиват.

Аз и един колега работихме заедно и си помагахме, защото само той ме разбираше и само аз него. Другите бяха направо като от различна планета. Те бяха по-млади от нас, някъде между 19 и 27 и търпяха крясъци, викове, ревове, тряскания по масата, заплахи за последствия от собствениците на фирмата. Пред мен са разревавали колежки, които са търпяли изблеците на шефката.

Обикновено се крещеше и викаше или се напомняше на хората как могат да изхвърчат, ако не слушат или не правят нещата "както трябва. "
Обстановката беше отровна. От жена, която ходи на работа с желание, ме превърнаха в човек, който не иска да чуе за тях и се надявах да намеря работа възможно най-скоро, постоянно търсех нови възможности.

Разделихме се след време, защото просто не можех да ги търпя и ми личеше, може би и затова, че не позволявам с мен да се държат като с парцал и след няколко подхвърляния как трябва да козирувам повече, иначе изхвърчам на някои хора им показах, че държанието им е неприемливо и че не позволявам с мен да се държат като с парцал или като човек втора употреба и оправих въпроса към шефовете.
За жалост не очаквах подкрепа към тази жена, която ми вдигна скандал, защото не вярвах, че някой може да подкрепи лошото държание, но се оказа, че моя пряк началник и тази колежка били работили доста време заедно (всички там са или роднини, или приятели, или кумове един на друг), и вероятно затова се застъпиха за нея, а аз си тръгнах оттам с благодарности към съдбата, защото наистина на никого в живота не му трябват токсични връзки с хора, които са емоционални вампири.

Направих си собствена фирма. Започнах да намирам собствени клиенти и да работя с тях. С времето се налагаше по-малките клиенти да ги освобождавам, за да обгрижвам по-големите.

Един ден при мен дойде един клиент с молба да работим заедно.
Честно казано съживих бизнеса им, защото положението беше много зле, в началото. Хората нямаха продажби и аз успях да вдигна бизнеса им и да го изградя като един от лидерите в града. Работихме около 2 години.
Като човек, който е отговорен за ръстежа на компанията им предложих проект, който да им вдигне продажбите и те го одобриха, но ме помолиха плащанията да минават на месец, а да не е на куп, защото било по-удобно и аз се съгласих, защото за мен беше важно всичко да стане като хората, независимо как.
Смениха ръковоството след около година и половина. Надявах се жената, която е отговорна за продажбите, една от собственичките в тази семейна фирма поне да разбере каква печалба има от нейните услуги, защото работейки от 3 години там, тя не знаеше от кои продукти или услуги печели и колко.

За жалост отказах доста ангажименти и проекти заради този клиент, защото нямах време да работя за повече от един, а и не исках да се разфокусирам, а да давам максимума, дори и да е на един човек или клиент.
Предложих им план за разрастването и те го одобриха. Започнахме работа, но те спряха да плащат след 3-4 месец под предтекст, че нямат пари сега и ако може да го отсрочим. Тъй като им имах доверие се съгласих, продължих да си работя, но един ден просто получих обаждане с желание да преключим съвместна работа, защото им отказах да продължавам да отсрочвам плащанията, които трябваше да бъдат извършени преди 6 месеца. От тогава се опитаха да ме измамят, но не успяха. Набутаха ме обаче с няколко хидяди лева, защото инвестирах в компютърна техника, за да може този проект да се случи и отказах няколко други проекта, за да се отдам изцяло на работата и ангажиментите, които бях поела.

От тогава си казах, че аз като човек на свободна практика не искам да работя, защото преди като жена, която иска да се развива и да дава най-доброто от себе си и сама да избирам клиентите си, забелязах, че голяма част от бизнесите тук не знаят какво правят. Взимат се крайно неадекватни решения и се правят промени, котио не са добре за крайните клиенти и потребители и на тях не им пука.

Започнах да търся работа, за да мога поне да имам собствено свободно време и да правя това, което ми харесва, никога не вярвах, че ще искам да се върна на работа от 9 до 5, но поне си казах, че искам да е нещо, което мога и ще правя с удоволствие и ще се надявам хората, с които да работя да не са като предишните.
За жалост в моя град няма такова предлагане на работа, в сферата, в която съм добра, а в София конкуренцията е убийнствена. Конкуренцията не ме плаши, защото знам какво мога и какво мога да дам, но проблемът ми, е че харесвам града си и не искам да го напускам.

Аз гледам малко по-философски на живота и вярвам, че ние работим, за да живеем, а не живеем, за да работим. Силно вярвам, че трябва да правиш това, което ти харесва, за да израстваш, а не да си постоанно кисел и да ти е крив светът, както на повечето хора. Аз бягам от това, но виждам как до голяма степен нещата просто не се случват в по-малките градове и това ме смазва психически и емоционално, защото до момента съм градила всички тук.
Въпросът, е че не искам да напускам града си и да оставям семейство и приятели, хората на които държа, мястото, което ме прави щастлива, за да ходя да работя някъде, за да вадя "насъщния".
Гледам хората масово са кисели, с гадно държание и настроение, голяма част от тях неудовлетворени от живота и не искам и аз да съм така. Все повече се замислям, че ако трябва да съм на майната си то може би, би било да търся късмета си навън, поне ще е по-добре заплатено, но отново стигаме до въртележката на хамстера. Не съм вярвала, че на 31 ще се озова в ситуация на незнание, не съм допускала и може би това ми е било грешката, вярвала съм в себе си и на това какво мога. Има неща и действия на хора, които не съм предвидила и не съм знаела, че така ще се случи.

Сега съм в ситуация, в която няколко месеца търся работа и скоро ще се наложи да освободя квартирата си, защото няма да има с какво да я плащам. Нямам за момента деца, защото мисля, че на това трябва да се обърне внимание, когато си финансово стабилен и си готов да им се отдадеш, за да си стабилен и имаш възможността да ги гледаш, защото това си е отговорност и никой не би искал да бъде обречен в живот изпълнен с липси, аз не искам да живея такъв и затова не правя деца, ако не мога да им осигуря добър живот.
Относно работата непрестанно търся, до момента съм изпратила над 200 запитвания за работа и с мен се свързаха около 5-6 фирми, но като чуят, че не искам да работя за минимума и ми пожелават успех
Меко казано ми е отчаяно. Не търся съжаление и не съм тук за да се оплача, а по-скоро да видя различна гледна точка, вече започвам да се съмнявам в себе си и в това, което мога и искам, някога изпадали ли сте в такава ситуация.