Споделена история от Спорт и красота |
Няма лошо да си пълен... НЕ на анорексията
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2215 пъти
Има редица сериозни болести от рода на СПИН и рак. Има редица, които ще ти отнемат всичко човешко, които ще ти отнемат живота или ще те вкарат в болница за неопределен период от време. Около тези болести проблема с анорексията и булимията загуби своята известност, но това не означава, че е изчезнал напълно.
Но наскоро започнах да срещам все повече жени/момичета, които твърдят, че са дебели, но не са... казват, че искат да се подложат на диета, но не диета ще помогне, а спорт. И реших да пусна тема, да разкажа своята история с някаква надежда някой да се откаже от болните си амбиции и да се замисли какво е полезно за тялото и организма му.
Винаги съм била много слаба, направо кльощава. Боледувах често като дете, като поотраснах и ме хвана пубертета натрупах няколко килограма, но нищо не беше извън нормата. За жалост аз не знаех това. Като всеки тинейджър кандидатствах за гимназия в 8 клас, като амбициозен мазохист се целих най-високо и успях да вляза на 2-ро желание в елитна гимназия. Започвайки учебната година, аз спрях да се храня правилно, седмица по-късно спрях да се храна като цяло. Карах по дни с чиния супа или 1 вафла. Дори не чувствах глад, не разбирах какво причинявам на тялото си и как всичко ще ми се върне в определен етап. Не чувствах нищо в себе си както трябва, не се чувствах добре в кожата си, може би дори не се чувствах нормална, просто не бях като другите и това ме побъркваше. В един момент реших, че искам да съм по-слаба и по-слаба. Спортувах, но мускулите и костите ми ме боляха. Опитвах се да се храня предимно с фибри и протеини, но сякаш се наяждах със съвсем малко и не можех да поема повече. И тогава се разболях, не от анорексия, обичайната есенно-зимна болест (вирусите, които витаят всяка година по това време). Не беше сериозна болест, но на мен ми се отрази толкова зле, че имах чувството, че тялото ми ме напуска. Влагах огромни количества усилия и сила за да си повдигна ръката, главата ме боля от изтощение, имах вирус, повръщах, а тялото ми е гърчеше на пода в банята от изнемогване. Бях с близо 10-20 килограма по-лека от това което се изискваше. Височина 156, тегло 37 килограма. Все още нямах анорексия, за жалост бях на предела. Родителите ми говориха с мен преди всичко това да се случи, стояха до мен в банята, прегръщаха ме за да не замръзвам от допира на студените плочки, но бях на ръба. След всеки наш разговор аз се заключвах в стаята си, сядах на леглото и гледах с презрение чинията на масата. Преживях всичко това и разбрах, че това което ми се беше случило е бил момента, в който тялото ми е крещяло за малко енергия, крещяло е било и преди, но кой да го чуе. Започнах с опитите да вляза в нормата, стоях с часове на масата и преглъщах сълзите си заедно с хляба. Беше тежко, не защото се чувствах зле, а защото дори не бях разбрала, че прекалявам. Наистина не чувствах глад и наистина не предполагах, че гладувам, че се лишавам и че го правя по навик. Понякога огладнявах в голямото, но си казвах, че няма да сляза до долу за храна, а ще изчакам да се прибера на обяд и да хапна стабилно, е, обяд идваше, но имах домашни за писане, къща за оправяне и още куп занимания, от които наистина не се сещах за храна. Така минаваха дните ми, всеки ден.
Сега се поправих, още съм слаба, но се старая. Повече никакво лишаване, щом ми се дояде нещо, значи тялото ми има нужда от него. Спортувам повече, но вече не ме боли докато го правя. И вече не се чувствам зле, защото работя заедно с тялото си, като екип. Но има определени отзвуци... понякога все още ми прилошава без причина, понякога изпадам в ужас от глупости, разтрепервам се, изтървам разни неща, не мога да се концентирам, причернява ми за около 20-30 секунди, имам чувството, че ще падна след секунди.. случва се, но по-рядко от преди. Затова моля ви, харесвайте се такива каквито сте, а ако не сте способни, то спортувайте... ако ли не, то поне се съветвайте с диетолог. Не правете моята глупава грешка. Какво ако не се чувстваш гладен, щом вече 3-ти ден си на една вафла, очевидно имаш проблем- погрижи се за него, не се прави, че не съществува. Вредиш си така, замисли се...
Не знам какви ще са коментарите, ако ще са злобни-спестете си го, вече си научих урока, от никоя дума не би ме заболяло така, както ме болеше тогава. Ако ще критикувате романите ми, то.. не знам, не съм ги писала за вас, а за хората с проблем. Не съм писала и за внимание, все още ми се насълзяват очите от спомена, написах го с искрената надежда да помогна на някой. Не очаквам хора, които не са го изпитали (или не го изпитват сега) да разберат всичко това.
|
