Споделена история от В чужбина |
Апатичен, някак мъртъв
преди: 3 години, 5 месеца, прочетена 1436 пъти
Привет, група! Пише ви един някак разочарован мъж на 31 години.
Как и какви решения съм вземал до сега не знам, но като, че ли правейки равносметка в моменти когато се сещам, не съм така изпълнен с надежда за живота като едно време.
Като бях млад беше друго. Всички около мене бяха на моята възраст и се движехме кажи речи наравно. От малки от училище като те изпере пубертета до след гимназията като всеки избира на къде поема.
Влязох студент в УНСС тогава, таман на 19г, добре изглеждащ, млад и все още зелен. Отидох в София с големи надежди, които бързо бяха потушени. Нито университетът се оказа това, което мислех, нито градът, нито възможностите му. Сто процента грешката е в мене съмнение няма, но още с влизането ми в университета аз някак не успях много да се приобщя към групата. Масово се пиеше и слушаше чалга, всяка вечер - на клуб. Нито можех да си го позволя, нито с нещо ме привличаше тая среда, та аз си стоях настрана и обикновено вкъщи. Имаше там още 3-4 момчета "особняци" като мене, та с тях си и движех първите 2 години. Лекциите ми се струваха меко казано глупави, а на изпитите... май всички си преписвахме. Не получих знанията, на които се надявах, а до края на втората година всичките тия 3-4ма отпаднаха, че ги бяха скъсали на по няколко изпита. Останах сам в университета и за точно няколко дена успях окончателно да загубя всяка надежда, че аз ще стигна до някъде с това образование. Тогава започнах да търся работа. В София не познавах никой. Нямах връзки, нямах и ключове... за кола. Единствената работа, която тогава успях да намеря с моите социални умения беше толкова ниско платена, че по мои сметки, нямаше да ми стигне дори за наема. Беше нещо свързано с доставки... пеша. Нещата стопираха още на интервюто, когато разбрах подробности по длъжността и заплащането, станах, извиних се и си излязох.
Така завърши и моята амбиция аз да остана в София, дори в страната.
Напуснах. Още същата година напуснах. Взех един куфар и напуснах страната, толкова ми гореше главата тогава, че даже не съм оправял документи. Банкова сметка и студентки права, изобщо... никой не знае, че се махам. Пристигнах аз в чуждата страна и започнах работа, по случайност, веднага. Запознах се явно с правилния човек и ми даде работата. Заплатата беше ниска за страната, но аз бях толкова щастлив, че изобщо не съм се и замислял.
Замислям се сега. Замислям се за всички пропуснати възможности и ползи, и не мога да спра да си блъскам главата. Когато заминах бях на 22. Минаха години смениха се собственици, смених и длъжности, поне от части. Заплатата стигаше и пестях, но някак се чувствах изостанал. Като започна пандемията си дадох сметка, че аз вече не съм дете, юноша, младеж, не съм дори млад. А тая работа не ме развива с нищо. Не съм вече и полезен за фирмата. Какво ще правя оттук нататък?
Опит нямам. Професия нямам. Образование нямам. Социални контакти нямам. Всичко това, което съм правил до сега е от заплата до заплата, да заделя нещо настрани и да се опитам да науча нещо ново. Явно съм лъгал някого, защото до сега, аз дори не съм напълно професионален в работата си. Опитвам се, старая се, но явно някои хора си имаме лимитации, или?
Заради ситуацията в момента реших да си направя една по-дълга, едномесечна ваканция в България. Минах и през София. Видях студенти да отиват да празнуват 8ми. Сви ми се сърцето, аз така и не присъствах на нито едно студентско парти по мое време. И така някак съм го карал до сега, сляп и глух. Пропуснал и пропускащ всяка възможност, дали от страх, дали от глупост.
Разходих из България и къде ми видят очите има нещо дето има да наваксвам. Ето сега съм след 30те. Хората гледат по 2 деца, професия и имущество. Някои имат по няколко бизнеса. А аз, все гледам в чуждата паница? Не завиждам, опитвам се да не изоставам, а все до сега за нещо е трябвало да догонвам. В младините си никога не се забавлявах, все си казвах, че сега му е времето да се труди човек, да посее нещо и после като бере плод измежду другото и да намира време за почивка. И какво стана? Всички дето бъркаха на всяка крачка се научиха да ходят и вече бягат. Аз започнах с нагласата да летя и сега се суркам с два счупени крака. Хронична депресия? Какво ми има? Никога ли няма да постигна нищо в живота си? Чувствам се вече толкова изхабен. Но най-вече глупав. Понякога си мисля, че наистина с времето просто си загубих някъде ума. Когато бях в училище в някои науки бях безгрешен, интересувах се много от спорт и бях активен, а училището ми беше престижно. В университета не бях вече толкова сериозен, но повече в интернет, намирах начининда уча, чел съм и по цели нощи понякога. После постепенно загубих мотив, налегна ме депресия, самота и както си му е реда.
Ограничих много средата, хората ми се струваха някак залутани в живота и губещи време в безцелни дейности, носещи само моментно щастие. Явно в тези си занимания обаче, те успяха да намерят себе си и какво харесват, защото днес поне от социалните мрежи, аз виждам изградени характери с мнение. Аз обаче останах назад. Чувствам се зле и дори при опит да приема ново знание намирам адски мъки. Сякаш мозъкът ми буквално блокира и бавно атрофира. От години не съм придобивал ново знание, започнах да забравям всичко. Случвало се е да ми се вие свят с дни, а в мозъка ми има мъглявина почти денонощно. Пълна деградация. Това ме доведе до употреба на наркотици, които в началото притъпяваха емоционалната болка, но бързо осъзнах, че не ме карат да се чувствам по-добре. Въпреки това и по тях съм загубил достатъчно ценно време. Не помня от кога не съм имал чувството за трезва мисъл, дори без да съм интоксициран. И ето ме тук. Дърт, глупав и почти без пороци - прост човек.
Гледам се в огледалото и виждам един призрак! И май, и всички други го виждат!
Деца, не си губете времето! За всичко си има момент в живота, за едни е сега, за други по-късно. Но има уроци, за които ако закъснееш, вече не са релевантни. А научиш ли се да оставяш за утре, един ден се събуждаш, задушен от лавина.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 3 години, 4 месеца hash: 9a01a987cb |
|
1. Съгласен съм с последните редове от темата ти авторе. Аз съм по-малък от теб, но мога да те разбера.
От здравето и образованието, по-важно няма, поне за мен.
|
| преди: 3 години, 4 месеца hash: 2b4694dd18 |
|
| преди: 3 години, 2 месеца hash: 37e6c41e4c |
|
3. Не се отчайвай и упреквай, млад си още и живота е пред теб. Никога не е късно за ново начало, стига да си здрав. Мисля, че си по-съзнателен и чувствителен и затова се чувстваш по този начин. Не се сравнявай с другите, а се опитай да бъдеш по-добрата версия на себе си. Разбирам те напълно как се чувстваш и колко ти е тежко, но мисля, че наркотиците не са решението на проблема, те са само част от проблема. Може би това е урока, който трябва да научиш-да успееш да преодолееш себе си, да се изправиш и да постигнеш някаква вътрешен мир и хармония.
Дано не звуча твърде клиширано, но искам да знаеше, че не си сам и не си единствения, който се чувства по този начин. Има хора, които те чуват и разбират. Бъди силен и просто повярвай в себе си! Ти можеш и заслужаваш!
|
| преди: 3 години, 2 месеца hash: 7741b90fe0 |
|
4. Е как няма да си разочарован, когато е трябвало да се забавляваш и да живееш лудо, ти си спял и в буквален и в преносен смисъл. Разбира се че е хубаво да се учи и да се придобиват нови знания, но не само това. Стягай се, намери си приятелка и създай семейство, това може да даде смисъл на живота ти в момента и на тия години. Забавления, купони и др работи, които се правят докато си млад си ги изпуснал вече, очевидно по твое желание. Не е късно обаче да вземеш живота си в ръце…все пак си на 31 не на 51 имаш време да си оправиш живота, но не чакай прекалено дълго, че сега си на 30 и хоп утре си станал на 60 и тогава вече разочарованието ще е пълно и почти няма да има надежда
Действай СЕГА, не чакай!!!
Успех!
|
|
