Родители в чужбина, децата - в България. Защо да е лошо?
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 5730 пъти
В този сайт наблюдавам как родителите, заминали в чужбина, биват обвинявани. Не знам с какъв акъл наричате тези хора „безотговорни”. Кое е по-лошо? Да оставиш детето си само тук, но да има пари за всичко или да останеш при него, но да ядете хляб и евентуално сирене седмици наред?

Винаги има варианти! Всеки сам решава за себе си и семейството му кое е по-добре, но рядко се слува заминалите в чужбина родители да са безотговорни. В повечето случаи го правят в името на децата си. Е, разбира се, целейки да осигурят на тях по-добър живот, се стремят да постигнат същото и за себе си в малка или голяма степен.

Говоря за това, тъй като нашите също заминаха по чужбина. Но не мога да кажа, че това доведе до вреди. Имало е лоши моменти, но мисля че тази раздяла ми даде повече, отколкото ми взе. При мен нещата станаха постепенно. Първо замина майка ми за година или две, след което се върна за 2-3 години. Така първият път научих какво е това да сме отделени, разбрах колко много я ценя в действителност, научих се на организираност също така. Бях на 10 или 11 години тогава, ходех на училище, но ми се струпаха и домашни задължения. Преди миех чинии, когато искам да зарадвам и облекча малко майка си, а когато замина трябваше да правя това всеки ден (че и по няколко пъти понякога). Нямаше кой да разходи кучето, ако не го направя аз. По-често ходех до магазина, пазара и други места. Започнах сама да си купувам дрехи, отговарях за закупуването на учебници и други пособия. Преди това винаги майка ми се вреше по книжарниците. Трябваше аз да чистя в нас и т. н. Това в съвкупност с ученето, в началото ми се струваше трудно, но след това се научих на ред и дисциплина. Изградих си режим (нещо, което нямах от известно време). Имах осем часа за сън, редовни закуска, обяд и вечеря. Определено време за излизане, определено време за чистене, определено време за учене. Всичко беше по разчет, но разбира се това си бе нещо малко или много променливо, тъй като понякога се появяваха извънредни фактори. Е, и какво? Нима това беше лошо за мен? Преди майка ми да замине онзи първи път, бях доста разглезена госпожичка, струва ми се. След това ми се наложи да порасна с една степен. Промяната не беше за лошо, със сигурност. Когато майка ми се върна за споменатите вече 2-3 години, сама усети промяната в мен. Много по-често й помагах, но и нейното присъствие ме облекчи доста, тъй като вече нямах домашни задължения. Вършех каквото реша, когато реша и ако изобщо реша да го направя. За изпитите след седми клас беше вкъщи, което беше добре, можех да отделя малко повече време за учене, но и за разтоварване.

Когато бях осми клас, майка ми замина отново. Тогава го изживях малко по-тежко от първия път. В смисъл такъв, че когато се прибра преди това мислех, че ще остане за постоянно. А тя взе че пак замина. Не че не я подкрепях и не че й мрънках да остане, просто си бях изградила някаква представа, че вече няма да ходи никъде. Когато замина обаче и отношението на баща ми беше по-различно. Той вече се чувстваше виновен за това, че я оставя да ходи сама да работи на майната си, но едновременно с това не му стискаше да ме остави сама при баби и дядовци. Страхуваше се, че ще се разхайтя (той никога не ми е имал доверие, въпреки че много ме обича и глези).

Когато бях на десети клас се случи така, че баща ми много загази. Той е много добър човек, винаги помага на роднини и приятели, но му забиха нож в гърба и ни вкараха в големи дългове. Нямаше начин да ги изплатим! Взе той няколко заема от различни хора и замина за чужбина, да работи. Аз останах при вуйчо си, който беше ерген. Нашите решиха да не тормозят старците, въпреки че те много помагаха и когато бях при вуйчо – бабите готвеха и носеха храна, правеха зимнина и даваха… Вуйчо ми обаче в него период взе че си намери приятелка и нещата между тях станаха много бързо, за нула време дамата беше бременна. В средата на 11-и клас се преместих обратно в нас и заживях сама, да не преча на младите… Въпреки че те изобщо не ме гонеха и с вуйна ми се разбирах много добре, а с вуйчо никога съм нямала проблем. Честно казано, по едно време бяха физически заместители на родителите ми.

В периода, в който живеех с вуйчо се научих на много неща. Например, как да сменям тоалетно казанче, как да разглобявам и сглобявам голям гардероб, лепихме тапети заедно, боядисвахме, сменяхме тапицерията на дивана и на столовете, научих се да шия. Започнах малко да разбирам от електроника. Нямаше да науча тези неща от родителите си просто защото те гледат да ме глезят, да не ме натоварват и т. н. Докато вуйчо нямаше нищо против да ми показва кое как става и да ме включва в неговите занимания. Помогнах на баба и дядо, които са на село, да си построят външна тоалетна. Научих също така какво е да си далеч от и двамата си родители, това не беше много приятно, но така или иначе един ден щеше да се случи. Просто аз го разбрах малко по-рано. Научих се да бъда още малко по-самостоятелна, тъй като вуйчо не бе свикнал да се грижи за някого. Научих се също така да готвя! Нещо, което до тогава смятах за трудно. В един момент сякаш се пристрастих към готвенето, много ми харесваше.
Да отидем вече на момента, в който останах да живея сама. Тогава пък всичко остана в моите ръце. Преди малко или много имаше хора, които ми помагаха. Тоест, когато беше прекалено натоварено в училище и имах много за учене, ме заместваха в миене на посуда, чистене, хвърляне на боклук, пазаруване, плащане на сметки. Не във всичко това! Но поне в някои от задълженията. В онзи момент обаче нямаше кой! Вуйчо работеше от сутрин до вечер, вуйна изкара тежка бременност, а след това бебчето се роди с проблеми и вниманието им бе ангажирано с детето. Баби и дядовци не исках да тормозя. На тях достатъчна заслуга им беше това, че се оправяха сами и не се налагаше някой да ходи да им помага постоянно. В онзи период се наложи да се науча на още по-голяма организираност, бързина и сръчност. Често се случваше да уча в движение – докато отивам до някоя институция, докато готвя, докато разхождам кучето дори. Първата зима се топлех на ток, но отидоха много пари, а аз не се стоплих и кой знае колко! Друго си беше камината, но нашите казаха да не се тормозя, до тогава не можех да паля. Втората зима обаче не ми се плащаха пак огромни сметки за електроенергия, а в същото време да стоя и не на студено, но на не много топло, не достатъчно. Заради това си поръчах дърва, взех си въглища и се научих кое как се прави. Нашите бяха много притеснени и си спомням, че ми звъняха всеки ден, абсолютно всеки ден по телефона, за да ме питат дали съм запалила камината, дали всичко е наред, дали е топло и т. н. По едно време вече само като видех имената им на телефонното екранче и започвах да се хиля. В онзи период научих също така, че не искам да вдигам големи купони у дома, тъй като има поражения заради пияни хора. Научих и че не може да си казваш адреса ей така за няма нищо. Научих номерата на техници от всякакъв вид и род. Пусти ми късмет, като започна да се разваля техниката – едно след друго 3-4 неща, понякога и наведнъж.

Нашите пропуснаха изпращането ми, тъй като беше десет дена преди бала! Беше ми малко тъпо тогава, но го преживях, тъй като с класа си изкарахме просто страхотно и не ме оставиха да мисля за тъгата. Върнаха се за бала, разбира се. Чувствах това като двоен празник! Хем големи купони с класа, хем родителите ми си бяха при мен. Бях много щастлива!

Когато ме приеха в университета, не кандидатствах за общежитие, а директно се изстрелях на квартира с още две колежки, с които се запознахме на предварителни изпити и си допаднахме. Тогава осъзнах колко добре е това, че нашите бяха заминали, докато бях малка. Въпросните колежки не можеха да контролират приходите и разходите си, често оставаха на червено. Не можеха да готвят, нямаха навика да подреждат и чистят… Абе, не бяха самостоятелни! Бяха свикнали едва ли не родителите им да тичат след тях и да ги питат дали искат вода, храна или нещо друго. Не им беше лесно и да се организират с ходенето на лекции, ученето, участието в домашните задължения и отгоре на това работа по някое време. Аз почти не изпитвах затруднение в тази насока. На мен ми трябваше само да добавя работата отгоре, но това не ми докара нервно настроение, както при тях. Имаше разлика между моите и техните боледувания. Двете госпожици бяха свикнали в такъв период да си стоят вкъщи, на леглото, под одеялата и някой друг да им мери температурата, да им прави чай, да им дава лекарства. Аз, когато бях болна, си пиех лекарствата и изпълнявах всичките си задължения както си му е реда. Не ме устройваше 3 дена, примерно, да не ходя на лекции, да не ходя на работа, да не готвя и т. н. Че нали след това трябваше да наваксвам и щеше да ми се стъжни живота? ! Те го осъзнаха малко по-късно. Не ме разбирайте погрешно, и двете ми колежки с времето се научиха кое как става. Разликата е там, че им се струпа всичко наведнъж! Докато при мен ставаше постепенно и имах време да се нагаждам при различните ситуации.

Това че родителите ми бяха в чужбина не означава, че бяха безотговорни! Първото, което е, осигуриха ми спокоен живот. Рядко ми се налагаше да мисля за това как ще изкарам месеца и дали няма да остана без ток. Никога не се е случвало да нямам пари да си купя лекарства или да отида на лекар, дори и да е на частно, защото, примерно, няма направления. Винаги съм имала дрехи на гърба си, пълен хладилник и пари „за черни дни”. Е, да, липсваха ми! Но те не ме оставиха на произвола на съдбата. Първо, че в началото бях с баща си. Второ, че след това ме оставиха при вуйчо, който много си ме обича и никога не би ме оставил да се проваля, въпреки че ми даваше много голяма свобода. И трето, не си мислете, че не сме поддържали връзка с нашите. Чувахме се най-редовно по телефона, случваше се да намерят обхват за интернет, че да се видим и по скайп, връщаха се на година веднъж-два пъти. Когато баща ми замина ту се връщаха заедно, ту през 3-4 месеца единият от тях само идваше. Също така бабите и дядовците редовно се интересуваха от това как съм, какво става. Имаше някакъв контрол над мен, така или иначе!

Кога ми беше тежко? Най-вече по празниците. В началото беше това, че майка ми я нямаше. После стана така че празнувах само с роднини, но пак не беше лошо, тъй като научих някои традиции от старите, които нашите надали щяха да ми предадат.

В моят случай беше много добре това, че родителите ми заминаха, защото те ме глезеха адски много, докато бяха тук. След доста време, може би чак сега, щях да се науча как да бъда самостоятелна. Казвам, че това е добре в моят случай и подчертавам. Казвали са ми, привърженици на идеята, че мястото на родителите е до децата им винаги, че това ме е накарало да порасна прекалено бързо и не съм си изживяла тийнейджърските години както трябва. Аз отричам това! Не пораснах прекалено бързо, нито мислех много по-зряло от наборите си. Винаги съм се вписвала добре в класа и в компанията си, имала съм време да излизам с тях, да ходя по заведения, да приспивам в приятелки. Имала съм време за гаджета, за любовни преживявания. Преминах фазата, в която наркотиците ми бяха интересни без да опитам, преминах фазата, в която алкохолът беше готин след като се напих веднъж и след онзи случай си знам мярката. Преминах през фазата на цигарите и след няколко месеца ги спрях, не искам и да ги почвам. Минах през всичко, което и моите съученици усетиха, видяха, направиха. С тази разлика, че когато дойде момента да навлезем в живота, аз бях малко повече подготвена и готова за това.

Задавали са ми въпроса дали аз бих направила същото, дали бих оставила детето или децата си в България, дали бих заминала само и само да имаме пари. Надявам се, че няма да ми се наложи! Не казвам, че това е най-доброто положение. Но не е толкова лошо!

Чувала съм твърдения, че децата, които са оставени тук сами, се провалят в пъти повече от тези, които са с родителите си. Не знам дали е вярно. Познавах едно момиче, които имаше много строги родители. Тя пиеше алкохол, за да се напие. Тя пушеше, за да се бунтува. Тя посегна към наркотиците (е, след това ги остави, но все пак…). Тя два пъти беше арестувана, веднъж бяга от дома си, да не говорим колко дни не е ходела на училище! Не че след това стана отрепка, порасна и тя, но пубертета си го прекара по начин, който не е за хвалба.

На мен, например, винаги ми е влияело това, че майка ми имаше в мен огромно доверие. И аз не исках да го губя и се стараех да доказвам на нея и на себе си, че мога да действам разумно. Не че не съм правила никакви глупости и не че съм кой знае какъв пример, но все пак се опитвах винаги да бъда на някакво добро ниво и да не ме е срам от себе си.

Чудя се има ли хора, които си мислят, че е лесно да оставиш детето или децата си в България и да заминеш на майната си. Нима това ви се струва като игра? Нима тези родители не го правят с добра умисъл? Има, съществуват лоши родители, безотговорни, насилници, изроди. Но как може някой да смята това, дали са или не в България, за критерий? В голяма част от случаите хората не заминават, за да опознаят друга страна, а за да осигурят по-добър живот на себе си на своите деца. Това е лошо, така ли? Ако за вас е, то за мен не е. Нормално и приемливо е и всеки сам може да избира начина, по който да отгледа чедата си. На всеки ли трябва да се лепят етикети?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 12 години, 4 месеца hash: 923ae7b1a5

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Напълно съм съгласна с авторката. Майка ми е от десетина години в чужбина и бях на около 12-13г. , когато замина. Осъзнавам, че се изисква огромна смелост да отидеш в чужда страна и да оставиш семейството си, за да имат те по-добър стандарт на живот. Завърших си средното, бакалавъра и записах магистратура. Добре съм възпитана. Не мисля, че липсата на единия ми родител се е отразила негативно.

 

...

преди: 12 години, 4 месеца hash: d98d0ef5d3

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   В твоя случай много ти е помогнало защото родителите ти са отишли постепенно, но в други случаи децата ги оставят с купища пари и без никакъв надзор, когато са на 16-18 години. Те тогава се чудят какво да ги правят и 1-вото нещо е да посегнат там където не трябва!

 

...

преди: 12 години, 4 месеца hash: a04de84955

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Авторке, благодаря за историята, но все пак - не смятам, че е добре родителите да зарязват децата си у нас, за да си търсят късмета някъде си. Най-добре е човек да си планира живота, да не става поръчител на Сульо и Пульо например, но да си изгледа дечицата. Ти си имала все пак късмет, че идваш от що-годе читаво семейство, имала си достатачно роднини да те наглеждат, а и си читаво момиче, но там, където ти си се справила, 10 деца се пречупват. Не си права, че децата с родители са винаги разглезени. Аз съм имала подобен житейски път и начин на живот като теб, но съм имала и стабилно семейство. Вярно, бедни сме били, но нашите са били винаги у нас и не са ни поверявали на родата. Само да шия не мога в сравнение с теб, но затова пък завърших в чужбина и сама се издържах. По принцип съм си самостоятелен и дисциплиниран човек, както и ти си била такава и е щяло да бъдеш, дори родителите ти да си бяха останали у дома. В българската общност имаше доста подобни на родителите ти, доста си бяха взели и децата и стигнах до заключението, че тези практики са вредни за децата, и по-лесния начин за родителите. Познавам и пречупени деца, познавам и родители, които просто бяха зарязали децата си и само за собственото си благоденствие бяха там. С две думи - от случай до случай има разлика. Плюй си в пазвата, че си била умно дете и нищо по-лошо от една изгърмяла пералня не ти се случи, но да видим, какво щеше да правиш, ако в това време беше попаднала в лоша компания, бяха те изнасилили, беше се разболяла от нелечима болест, беше станала наркоманка или би имала проблеми в училище... И аз бях самостоятелна и на 18 г. заминах да живея, работя и уча сама и мога да ти кажа, че сега осъзнавам, че всичко е могло да се случи с мен и не съм била зряла на тази възраст да се лутам сама. Ако съм жива и здрава няма да оставя децата си да се оправят сами и ще ги подкрепям до завършване на висшето им образование. Казвам го като човек, който сам се е оправял - искам повече за децата си и съм си направила извода. Всеки избира сам. Само децата нямат право на избор. И ако ти и аз сме се оправили, още 10 са се пречупили. Не бива да се забравя и това. За мен винаги е имало направление, между другото. И в болница лежах, сама съм си ходила винаги по лекари, зъболекар и институции, нашите само ми донесаха пижамата и четката за зъби, когато се наложи да остана в болница. Всичко си зависи от човека - две сестри сме на едни родители, но не си приличаме по нищо, освен по външност например. Аз съм сигурна, че щеше дори да си по-успяла в живота, ако родителите ти те бяха изгледали.

 

...

горе^

преди: 12 години, 3 месеца hash: 9c50d58a14

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   за мен е жалко и тъжно че се налага на хората да тръгват да търсят по добър живот в чужбина. лесно е да се говори но само човек който е видял и двете страни може да изказва компетентно мнение. народа е казал сития на гладния не вярва. аз съм в щатите и знам колко е кофти далеч от семейство и приятели макар че много от тях са в чужбина. и това не е случайно. надали има хора от развитите европейски държави с толкова познати в чужбина както един българин. яд ме е на ситуацията в която се намира средностатистическия бьлгарин и това че много хора са изправени пред избора дали да мизерстват но да са сред близки или да тръгнат нанякъде. яд ме е че желанието на хората за по спокоен и нормален живот бива тълкувано като алчност от други. това е смешно и неприемливо. тази алчност се. равнва на живота на един средностатистически европеец.

 

...

преди: 12 години, 3 месеца hash: a04de84955

гласове: 1 2 3 4 5   (10 гласа)

5.   4. - няма оправдание за това да зарежеш децата си, отивайки да си търсиш късмета някъде. Това е лесният път. Никой не ти е виновен. Повечето българи се справят, изглеждат си децата, дори си строят домове и т. н. Ще минат години и децата ти ще ти поискат сметка. Едно е да тръгнеш по чужбините, когато нямаш никого да реве у дома, друго е с деца и семейство. Просто човек да е мислил предварително, какво иска в живота. Никой не ти е виновен.

 

...