Чужбина не ми е чужда
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 2985 пъти
Винаги съм се замисляла над израза „чужбина“ като по-малка и как хората го тълкуват. Винаги ми се е струвало, че самата дума носи точно една отдалеченост. Често ми се е случвало хората да реагират „О, ти пътуваш често в чужбина”, с едно такова величие сякаш това е някакъв далечен рай, където всичко върви по мед и масло, и след като практикувам и работя там, сещате се. Въпреки това, смятам че в последните няколко години хората са се променили и гледат малко по-отворено и по-реалистично на нещата. Аз винаги съм вярвала в положителната промяна и ще продължавам да вярвам, защото ако не ние, нашето поколение или т. нар „деца на промяната“, вярваме в промяната и светлото бъдеще, то кого трябва да чакаме? Точно тук може би е мястото да кажа, че едно от най-важните неща, които научих, е да не чакаме нещата да се случват, а да следвам целите и мечтите си и да се борим за това, което искаме да постигнем, да не се страхувам от грешки и провали, защото това са пречки, от които само се учим и трупаме опит. Хубаво е да си отправяме повече предизвикателства, които биха ни помогнали да открием много по-добре на какво сме способни или над какво трябва да работим повече.
Като дете НАЙ-СИЛНАТА и съкровена моя мечта бе да видя какво се случва там навън, дори мечтаех да видя съседна Румъния, ей така. Когато завърших гимназия имах амбиция и желание да уча Фотография в Америка, за съжаление не се класирах за стипендия. Мислих да направя някакви чудеса със себе си - да живея и работя, да се издърждам сама и да завърша това и цел номер едно винаги ми е било да се справя сама - без финансова подкрепа. До този момент дори на 16, 17 аз работих нощни смени и помагах у дома, спестявах малко парички и ходих през 2-3 седмици до София при 2-те ми най-добри приятелки американки, който по това време бяха учителки в Американска частна академия там. На 16 ме поканиха в Америка, явих се на интервю за Виза и за 1 година посетих Америка 2 пъти. На 16 вярвах, че това е най-могъщата държава и че начина на живот там е точно това, което искам от живота, че хората са по-отворени към света, всичко е улеснено и всички изглеждаха щастливи през моята призма... Беше прекрасно наистина, никога няма да забравя времето си там и любовтта, с която всички ме приеха и направиха престоя ми там сбъдната мечта. Това беше първото ми голямо излизане от България и наистина ме накара да забравя страха от самолети, летища, изгубване и просто да повярвам, че света е малък и можеш да стигнеш навсякъде.
Завърших училище и бях приета в Софийски университет със специалност далеч от това, което обичам и искам, вече не желаех да уча фотография, а исках това да е хобито ми и да запечатвам красиви места, но и не бях наясно на 18 години с какво искам да се занимавам. Затова просто пропуснах първата година, като просто знаех че има причина за това. Работих цяло лято без почивен ден на Златни пясъци, гледах да спестявам всичко което изкарвам, накрая на лятото продадох скромният нисък клас фотоапарат, който така или иначе не ми доставяше удоволствие от снимането, вече имах нужната сума, да осъществя Стъпка номер 2 от мечтите си. Месеци по-късно аз почувствах със сърцето си, че трябва да пътувам и че не бива да спирам дори.
Този път с приятеля ми избрахме по-екзотична дестинация, а именно - Канарските острови.. Преди да замина в Испания(Канарските о-ви са на 1000км от Испания и на 100км от Сахара и Мароко), аз нямах представа какъв ще бъде животът там, как ще се чувствам и как ще ме приемат хората. Беше просто отдалечен остров, за който дори по снимки е невъзможно да се предобие представа. Колкото и да ти разказват и да те съветват, никога не можеш истински да разбереш какво се случва, докато сам не отидеш и не опиташ, не вдишаш от чистия океански въздух и не се слееш с атмосферата. Точно това направих и аз. Испания е страна, където стандартът и начинът на живот са много по-различни, отношенията между хората, нравите и културата на испанците също. Пристигнахме там ноември месец и имахме контракт до Май. Още от началото се влюбвах във всичко.. Хората бяха толкова топли и усмихнати навсякъде, темпераментни, обичащи живота, имаше хора от цял свят. Там е целогодишно лято, празнувахме Коледа и нова година по шорти и на плажа и пейзажите, бяха като от картичка. От всичко най-много обичах свободата, която това място ми даваше. Свършвайки работа в хотела, просто грабвах колелото и потеглях, обикаляйки курортното градче с доста жители, в което живеехме. Разполагахме с огромен апартмент само за мен и приятеля ми. Имахме дворче с палмички и винаги летяха и ни събуждаха зелените канарски папагалчета. Храната ни беше осигурена от хотела и никога през живота си не съм се хранила по-вкусно. Имаше интернационална кухня и всеки ден вечерята беше на различна тематика - тропическа, китайска, италиянска, френска, индийска, мароканска и тн. Познавахме всичките ни съседи и те ни се радваха винаги когато ни видят. Всеки ден получавах по много писма от мои приятели в България, който се интересуваха как да заминат и какъв е живота когато можеш да ходиш на море декември и януари..
Посетихме всичко възможно, природата на места представлява лунен пейзаж, в който също има много чар. Има непокътнати от човека природни ресурси и просто хората се радват на всичко и го пазят. Всеки остров носи своя собствена характеристика, сякаш в архипелага са събрани късове от цялата Земя. Лансароте е най-рано е възникналият остров от архипелага. На него се намира и забележителния поради скорошната си активност вулкан Тиманфая, а районът около него е обявен за национален парк, по "пътя на вулканите" може да видите 32 кратера на застинали вулкани. Друга природна забележителност на острова, това са пещерите Хамеос дел Агуа и Куева де лос Вердес. Те представляват части от огромните тунели, започващи от кратера и свършващи в океана, пробити преди 5000 години от лавата. Тези пещери са се ползвали от пирати като убежища.
В най-северните части на острова се намира едно от най-любимите ми места - Mirador del Rio – точка, от която можете да видите спираща дъха панорама на океана.
Съседния остров ми беше още по-любим - Фуертевентура е най-дългият от Канарските острови, а също и един от по-слабо населените. Островът изумява с красивите си пустинни гледки и се намира само на 90 километра от бреговете на Африка. Той е най-старият на архипелага и е известен със своите дълги пясъчни плажове и кристални води. Именно на Фортевентура са заснети два от епизодите на сагата "Междузвездни войни". Основен транспорт на острова са камилите, които издържат на горещите и сухи условия. Тук се намира националният парк Дюните, който сякаш пресъздава атмосферата на огромната Сахара. Струва си да се ПОСЕТИ!!!
След всичко, което преживях там решихме да летим до Франкфурт и да останем там също. Беше невероятно.. Когато се прибрах реших, че желая да работя в сферата на Туризма - т. е записах Менидмънт на хотели и ресторанти, обучението ми ще продължи 3 години, и мисля да запиша магистратура за година и половина в Тайланд - това е друга дълга история. Така де...
Записах задочно и не мислех ни най-малко да се задържам на едно място. Господи!
Заминах дори за втори път на същия остров, този път съчетах полетите на отиване през Милано и на връщане през Лондон. Видях и Италия и Англия. Запознах се с неверояни хора, който ме накараха да се върна и трети път, този път дори помогнах на приятелка и приятел от колежа ми, за да сме заедно там. Искам винаги на всички места, който посещавам, да съм заобиколена от положителни хора. Третия път летях отново до Франкфурт на отиване, прекарах една невероятна седмица там, а на връщане летяхме до Брюксел, сбъднах мечтата си да посетя Париж и да усетя от магията и на това място. В Париж под Айфеловата кула, хвърлих монетка и си пожелах да посетя и Барселона.
На следващата година и това се сбъдна, бяхме изпратени на стаж в средиземноморски курорт в Коста Брава, на 60км от Барселона. До последно се опитвахме да променим дестинацията, но бях с приятелка и приятел и държахме да се паднем в един хотел, за да сме заедно. Там също беше невероятно и изпълнено с емоции, нови хора, приключения и обикаляне на целия коуст. И нещо повече там срещнах сродни души, направих приятелки и приятели за цял живот, срещнах футболисти от Барселона, отново си купих колело, най-добрата ми приятелка от там имаше моторче и обикаляхме постоянно, атмосферата там е неповторима и изпитах всичко с ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ.. докато....
На 29-ти юли решихме да отидем на един частен плаж, където Шакира и Пике бяха същият този ден ден. Плая де Сан Франсеск. Целия ден беше невероятен, в сърцето си обаче усещах безпокойство. На тръгване от плажа бях запланувала какво да правя след това, а преди да се качим с колата започнах да мисля как ми се случват такива приказни неща и се запитах дали Господ ме пази, и това.. Качихме се в колата на Росен - българин с когото се бяхме запознали 4 дена преди това. Бяхме Росен, Илианка( Илияна е момичето, с което съжителствахме), аз и Летиша от Гуадапуле, но живее в Париж. Нямаше музика, бях потънала в мисли и беше тихо и се чуваше само шума на колата. Изминахме около 5 милометра.. Телефона на Росен звънна и той се разконцентрира и всичко се случи за секунди, блъснахме се, съборихме светофара и колата беше смачкана от бетонената мантинела насреща ни. Помня как излязохме всички от колата, всичко беше в дим сякаш и как цялата ми бяла рокля беше попита от кръвтта ми. Беше кошмарно, не усещах главата си, бях легнала на земята и виждах само главите на различни хора, който ме гледаха и се хващаха за лицето щом ме видеха, помня и лъчите на слънцето, както коментарите на минувачи, който искаха да помогнат. Линейката дойде веднага и ме сложиха на носилка, до мен трябваше да има някой, който да ми говори за да не заспя. Исках да върна просто няколко минути времето назад, сърцето ми туптеше.. Престигнахме в servicio de urgencias в болницата и трябваше да си чакаме реда, идваха лекари и медицински сестри и ме държаха за ръката и ми повтаряха, че съм жива. След час ме настаниха в стая и ме сложиха на системи, първа дойде управителката на веригата хотели, за който работих. Тя държа ръката ми и избърсваше раните от лицето ми, не искам да си представя как съм изглеждала. После дойдоха най-близките ми хора от работа. Аз не можех да говоря и единственото нещо което можех да ги попитам е къде е Мирея? Мирея е най-близката ми и доверена приятелка, тя не говори никакъв английски и заради нея се наложи да науча испански. Тя е благословение. Минаха около 2 часа и по-тъмно решиха, че трябва да ме транспортират в по-голямата болница в Жирона за TAC(рентген). Там нямаше стая за мен и бях в коридора 24 часа, слушайки скимтенето на всички болни около мен. Бях на системи, имах приятели около мен, но към 1ч останах сама. Не мога да опиша как се чувствах с думи, мисля че и няма как да се опише. Идваха поглеждаха ме, казваха ми да благодаря, че съм жива и ми сменяха системите. Правиха ми рентген, който показа, че е навлязло количество кислород в черепа ми, близко до границата.. сещате се, през цялото време бях в шок и незнаех за какво да мисля, не успях да заспя. Нямах търпение да стане ден, да минат още часове и да дойдат да ме приберат. Осъзнавах, че съм страшно далеч от дома ми, но това не ме плашеше, защото Испания вече се превърнала в мой втори дом. В 5 и нещо на другия ден Мирея и най-добрият й приятел дойдоха. Тя започна да плаче, а аз намерих сили да се усмихна за 1-ви път от 24 часа и да я утеша с това. Беше ме страх да се кача в колата, но тя стискаше ръката ми и ми повтаряше колко ме обича. Престигнахме в апартаментите, в който бяха настанени всички студенти по Еразъм. Лежах и идваха различни хора, бях с онова бяло нещо около врата, което ти слагат когато е счупен, лицето ми изглеждаше кошмарно, беше лилаво и не можех да си отворя едното око, а с другото виждах 1/3 от случващото се, имах счупени кости по носа и не можех да дишам, под окото, на веждата, множество фрактури по лицето, черепно-мозъчна травма, сътресение и контузия, нямах обоняние и мириз 3 седмици, нито апетит, не можех да се изправям от леглото. Пренощувахме една нощ в апартмента ни и на другия ден дойде мениджърката на хотелите да ни каже, че след час идва линейка и ще ни транспортират отново в Жирона, но този път в частна клиника, където ще ни обърнат внимание. В частната клиника беше доста по-различно, сещате се персонално отношение и квалифицирани специалисти. Там се изправихме с друг проблем. От компанията осигурила ни стаж ни се обадиха и ни казаха, че трябва да напуснем апартамента възможно най-скоро и че разбира се вече не сме на работа. Звъняха на майките ни, че сме с опастност за живота - аз и Илияна. Моята майка беше наясно със състоянието ми и знаеше, че за мен е най-добре да продължа лечението си в Испания, където мога да съм в частна клиника и застраховката ми покриваше всичко това. Мирея веднага ми каза, че мога да живея при нея до края на заплануваната дата за тръгване и да се лекувам и да си почивам.
Започнах да търся адвокати и да разбера правата си. Звънях в комисия към Европейския съюз, който ни разясниха голяма част от стъпките, който се предприемат след пътен инцидент. После се консултирах с адвокат от България и от Испания, разбира се законите са различни навсякъде. Бяхме изписани след 2 дена, Любо момчето което дойде с нас на стаж, прекара цяла нощ с нас, утешавайки ни в клиниката. С Илиянка бяхме категорични, че оставаме в Испания и че ще има дело. На другия ден ни изписаха, аз седнах на земята с средата на апартамента, събарях всички неща в куфара, докато го опаковам, после сложих очила и се запътхме с Илианка към хотела, където трябваше да подпишем спорозумение за прекратяване на договора ни.. Седнахме лице в лице с управителката, разяснихме и преживяното през последните 3 дена и й казахме, че сме наясно с правата ни и че незнаем, кой и как реши на 3-тия ден да си ходим. Смело и казахме че незнеам дали е тя или е семейството масони и собственици на хотела.. Тя се разтрепери и нямаше търпение да звънне на агенцията за стажанти. Каза ни, че може да си останем в апартмамента и да ни изпращат храна от хотела, докато се оправим. Вече бяхме взели решението да живеем в Мирея, слеодбяда дойдоха Мирея и сестра й Марибел. Всъщност в крайна сметка бяха решили че в сестра й има повече място и че няма домашни любимци и ще е по-удобно да сме там. Прекарах около 2 седмици на легло и след като вече можех да погледна нормално на живота те ме караха с колата всеки ден до някъде - Барселона, Санта Сузана, Малграт и тн, за да забравя и преодолея страха си.. Как да не ги обичам!?
Мислих, че живота ми е спрял когато ми казаха, че ми трябва 1 година да се възтановя и да зарастнат всички фрактури и счупвания... Чудих се дали да се самосъжалявам или да кажа, Господи ти ми подари втори живот. Вътрешната ми борба продължава и всеки ден намирам сили да се усмихна. След 2 или 3 месеца се връщам в Испания за процедурата по делото.
Създадох приятества за цял живот. Изпитах всичко с тези хора, преди инцидента аз ги подкрепях всеки ден и преживявахме най-прекрасните моменти заедно. Вече знам, че имам приятели за добри моменти и ПРИЯТЕЛИ! Знам, да не приемам хората в живота си за даденост. Испания ми даде приятели от цял свят. Аз оставих сърцето си там и се върнах тялом, за да завърша колежа си. Нямам търпение да се върна в Испания и да заживея там и да попътувам и на други места и един ден да се върна в родината, обогатена от всичко. Пътуванията наистина те правят по-богат и те учат на толкова много. Не съм решила дали това ще са Канарските острови, Коста брава или Паис де Баске. Но знам, че там живея с цялото си сърце. Вярвам в успеха и съм целеустремена.
Вярвам, че всичко е заложено у човека. Хората, които искат да бъдат верни на своята идея, независимо каква е тя, трябва винаги да се съобразяват с възможностите на физическия свят. Физическия свят е мястото, където всеки човек трябва да премине през определено обучение. Независимо дали го осъзнавате или не вие, сте на обучение. То се проявява във всеки миг от живота ви като начин на живеене, като форма на развитие на духа. Точно тук е изкуството да живееш – в умението да усвояваш урока живеене. Животът е рамката, в която се побира цялата съвкупност от емоция и разум, а живеенето е тяхната проява. Колкото по задълбочено те бъдат опознати, толкова повече ще се повиши стойността на урока.
Ще използвам момента да благодаря на ВСИЧКИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ... Приятел е този, който знае песента на сърцето ти и може да ти я запее дори, когато си я забравил. Вие сте скъпоценни съкровища и аз живея за това. Макар и да бяхте в България, вие ме накарахте да се почувствам обичана. Целия този неприятен инцидент ме накара да разбера може би едно от най-важните неща в живота - че истинските ми приятели обичат сърцето и душата ми преди всичко..
Животът ти е платно. Не оставяй околните да решават какво да има нарисувано на него. Ти си художникът. Използвай цветовете, но не го прави минорно. Но за да получиш резултат, който след време ще те накара да се усмихнеш доволно, трябва да се освободиш от терзанията си като – Ами ако...? Но дали? Само ако бях. Да, само ако беше, щеше да е друго, но не съжалявай за изборите и решенията си. Ако нещо се е случило, то е било с причина. Искаме ги или не – трудностите са неизбежна част от житейския ни път. Те са негов естествен спътник, независимо, че някои от нас са по-пожалени, а други буквално засипани с тях. Затова е по-добре да променим гледната си точка, отколкото щом се появят, да затъваме в самосъжаление или парализираща пасивност. Ранимостта и уязвимостта ни от младостта отстъпват на опита от победените проблеми и извлечената мъдрост. Тези придобивки обаче вървят ръка за ръка с понесените рани, които ни правят по-силни, но все пак си остават рани.
Това е моментът!!! Няма друг. Моментите са уникални и единствени и никога не се повтарят.. Възползвайте се и живейте живота, защото и той е само един и никой незнае колко дълго може да продължи!!!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 3 месеца hash: b911e13954

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Виждам, че тая тема не е коментирана от никой. Още вчера щях постна коментар, но ме домързя. Първо, мисля, че твърде много време си отделила да мислиш за глупости. Второ, където й по света да отидеш, България е твоето родно място и мястото, където никога няма да се чувстваш чужда. Има една много вярна приказка " Камъкът си тежи на мястото. ". Това че си се адаптирала в чужбина, не означава, че не си оставаш чужденка за тях... Искам да кажа, че за тях си чужда и винаги ще е така. Щом си се адаптирала и си намерила своето място и хора с които да се забавляваш и да водиш съществени разговори - окей, но не забравяй от къде си.

 

...

преди: 11 години, 3 месеца hash: e3ac7574a4

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Аман от завистливци! Аз живея в чужбина от 11 години и никога не съм се чувствала като чужда. По-скоро се чувствам не на мястото си в БГ, просто защото хората 95 % са по-различни от мен като манталитет. Аз и затова се преместих в друга държава. Така че номер 1 да не се изживява като ментор, съдейки за другите по себе си. Написаното е много хубаво, но наистина не виждам какво може да се коментира - авторката просто споделя, а не търси съвет.

 

...

преди: 11 години, 3 месеца hash: f87154d708

гласове: 1 2 3 4 5   (10 гласа)

5.   Евала авторке! Аз нямах толкова пари да обикалям, та само към една страна се отправих, ама и за обикаляне има време, цял живот.. Накратко ще кажа, че съм съгласна с номер 2 напълно! Не е вярно, че те приемат за чужд. Научиш ли езика, нравите и манталитета-ставаш един от тях! За 2 години научих повече неща за страната, в която съм, че знам повече и от някои местни и никой не ме възприема като чужденка. Не всички хора са ограничени и нетолерантни като българите! Надявам се повече хора да си следват щастието и мечтите, а да не се примиряват с това, с което България разполага :) Тя ще си е винаги там-в сърцето!

 

...

горе^

преди: 10 години, 5 месеца hash: 4f6bcd3573

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

6.   Браво, Авторке! Прекрасно написано. И аз се чувствам дете на Европа и света изобщо. Предстои ми година в Германия, учене на език, търсене на работа, но на 51, учителка... Иска ми се да вярвам, че като съм интелигентен човек, ще намеря сили да се адаптирам, защото и голямата ми дъщеря и съпругът ми са там. Само знам, че за 400 евро като чистачка няма да работя. По- добре бедна учителка тук, но със статус и самочувствие, отколкото чистачка там, на която ще викат - Ааааа, много си бяла българка, заради циганите, които естествено са ни изпреварили и казват, че са българи.

 

...

преди: 10 години, 5 месеца hash: 4f6bcd3573

гласове: 1 2 3 4 5   (100228 гласа)

7.   Браво, Авторке! Прекрасно написано. И аз се чувствам дете на Европа и света изобщо. Предстои ми година в Германия, учене на език, търсене на работа, но на 51, учителка... Иска ми се да вярвам, че като съм интелигентен човек, ще намеря сили да се адаптирам, защото и голямата ми дъщеря и съпругът ми са там. Само знам, че за 400 евро като чистачка няма да работя. По- добре бедна учителка тук, но със статус и самочувствие, отколкото чистачка там, на която ще викат - Ааааа, много си бяла българка, заради циганите, които естествено са ни изпреварили и казват, че са българи.

 

...