Споделена история от Проза, литература |
Празното купе
преди: 8 години, 9 месеца, прочетена 2678 пъти
Фактът, че има празни купета изобщо не изненада Деян. Той често пътуваше по този маршрут и никога не бе имал проблеми да си намери място. А пък паднеше ли нощ, влакът съвсем опустяваше. Дръпна вратата, влезе, метна раницата си на решетката отгоре и се настани до прозореца.
Отвън прелитаха тъмните силуети на орехови дървета, а в далечината от време на време проблясваха светлини на заспиващи селца. Деян много добре познаваше пътя и пуленето навън бързо му доскуча. Притвори очи и, заслушан в ритмичното тракане на влака, опита да се отпусне. Бързо се унесе в сън.
Стресна го рязкото изскърцване. Отвори очи и примигна, за да избистри погледа си. Някаква жена се суетеше пред купето, сякаш изпитваше затруднения да отвори плъзгащата се врата.
– По-рязко, госпожо! – провикна се Деян, леко раздразнен, че нарушават спокойствието му.
Жената най-накрая успя да отвори вратата. Придвижваше се патерици, може би затова се бе затруднила при влизането.
– Добър вечер – каза тя и с усмивка на уста кимна, при което къдравата й тъмноруса коса се люшна като вълна.
– Добър вечер – отвърна Деян и стана да затвори вратата след нея.
– Благодаря! – каза тя, после сведе глава и предпазливо закуцука напред. Десният й крак бе обездвижен с гипсова превръзка, която тръгваше малко над глезена й и се губеше нейде под ръба на късата й дънкова пола. Носеше черна маратонка адидас на здравия си крак, а на болния – синя джапанка с ремъче между палеца и показалеца.
Деян се върна на мястото си и стрелна любопитно с очи жената, която, след като приседна с пъшкане срещу него до прозореца, прокара пръсти през гривата си, за да отхвърли назад падналите пред очите й кичури.
– Аз май ви събудих? – промълви жената, докато подпираше патериците си на седалката. Гипсираният й крак се бе изпружил чак до протърканите сандали на Деян.
– О, не, просто се бях замислил.
– Радвам се. Голяма скука са тези нощни пътувания, и аз хич не мога да свикна с това.
– Често ли пътувате по този маршрут? – попита Деян, като се загледа в лицето на жената, чиито приятни черти му направиха добро впечатление. Само очите й бяха някак … пусти, заради умора или може би болка.
– Да, често. По принцип. Посещавам болната си майка.
– Хубаво.
– А, вие, за къде пътувате?
– Фотограф съм, често обикалям тези места. Природата е хубава, има интересни неща за снимане.
– Супер. А ние местните май не дооценяваме забележителностите. Но вие си дремнете, ако искате, няма да ви досаждам повече.
– А, не, снощи се наспах хубаво.
– Ох, не съм си пила хапчетата – каза жената и посегна към чантичката си. Нагълта няколко хапа, отметна глава назад и въздъхна тежко.
– Имам вода, ако искате…
– Благодаря много, моята свърши. – Деян й подаде шише минерална вода. Тя отпи, преглътна и се усмихна благо. Без вода е кофти, много благодаря още веднъж.
– Няма защо.
– Обезболяващи ли пиете?
– Да, и някакъв бензодиазепин.
– Гадна работа, аз също съм чупил крак, знам какво е. Съчувствам ви.
Тя махна с ръка и побутна ядно патериците си.
– Много е сложна моята. Три операции ми направиха на коляното, а докторът разправя, че няма шанс да възвърна напълно подвижността му. Куца ще си остана за цял живот, мамка му!
– Много съжалявам. Но съвременната медицина… прави чудеса.
– Всичко става с пари, господине, сигурно знаете.
Деян се замисли. Реши да не задълбава повече на тази тема.
Но жената явно държеше да сподели проблемите си.
– Някакъв идиот ме блъсна, докато пресичах на зелено. А в съда казаха, че той бил имал предимство. Не го осъдиха. Направо съм бясна.
– Много съжалявам.
– После болници, операции, пирони… ужас.
– Пожелавам ви скоро да хвърлите патериците.
– О, господине, та аз се радвам, че вече мога да ходя с патерици. Допреди месец бях прикована към инвалидна количка. Сега, макар и с мъка стъпвам с десния крак. Но да не ви занимавам със себе си. Станала съм голяма досадница напоследък. Извинете. Вие с какво се занимавате?
– Фотограф съм.
– О, вие споменахте това. Ама, че съм разсеяна. Хубава професия. Свободна.
– Вие каква сте по професия?
– Доста време бях продавачка в магазин за дрехи. Надявам се скоро да ме върнат на работа. Но иначе по образование съм икономист.
Деян кимна, загледан в потрепващите ръце на жената, която беше леко закръглена, не, по-скоро пухкава, но с тънка талия и стегната, сякаш поддържа форма във фитнес.
– Дали ще имате нещо против да си подпра крака на вашата седалка? Задържа ли го дълго време отпуснат надолу, коляното ми се подува и ме скъсва от болка.
– Ама разбира се! Защо изобщо ме питате за такова нещо!
– Много сте мил – промълви свенливо тя и подхвана крака си отдолу с двете ръце. С неловко движение Деян плъзна длан под опакования й с гипс прасец и оказа съдействие при повдигането. Джапанката се изхлузи и падна малко преди босото й стъпало да кацне върху седалката. Деян се наведе да вземе джапанката. – Не, не, оставете я на пода, на тръгване ще я обуя.
Деян кимна и впери поглед в мрака навън. Чувстваше се притеснен. Беше се впечатлил от това, което лежеше на сантиметри от бедрото му. Ходилото на жената бе съвсем малко и по детски пухкаво, но същевременно фино, с изящни извивки на свода и петата и топчести, розовеещи пръстчета. Деян въздъхна, от край време си падаше по такива гледки, повече отколкото по стегнати задници и напращели гърди. Искаше му се пак да го погледне но се опасяваше да не би жената да забележи нездравия му интерес.
Когато жената започна да рови в чантата си, той все пак се престраши да погледне. Ноктите й бяха старателно изрязани и нелакирани – момичешки педикюр, който му се стори очарователен. Над тънкия глезен с едва забележими кокалчета се подаваше подплатата на гипса, който плътно следваше извивките на прасеца, коляното и бедрото й. Деян стрелна с очи здравия й крак. Приятно оформени мускули на човек, който е свикнал да се движи доста. Той се зачуди дали мускулите на „опакования” й крак вече са започнали да атрофират заради обездвижването.
Жената бе затворила очи, но не спеше, личеше си по дишането й. На Деян страшно му се искаше да погали нежното й стъпало, ала не смееше. Все още. След дълги колебания обаче се престраши. Прокара пръсти по извивката на свода, а после нагоре по страничната част на петата и глезена. Продължи да гали, нежно и внимателно. Жената не реагираше, незнайно защо. Потърка пръстите й. Бяха топли и сухи. Тя отвори стреснато очи и попита строго:
– Какво правите, господине?
Деян се изчерви. По принцип не беше от простаците, които имат навика да опипват непознати жени. Наведе глава, после рязко я вдигна, решен да каже истината.
– Много ми харесва стъпалото ви. Всъщност смятам го за съвършено. Може би това ви се вижда странно, но много мъже…
– Знам. И друг път ми се е случвало.
– Е, не можах да се въздържа да не го погаля. Съжалявам. Постъпих просташки. Моля не ми се сърдете. Искате ли да се преместя по-далеч от вас, за да се чувствате комфортно.
Жената се подсмихна.
– Не стойте си. Но трябва да ви разочарован, почти нищо не съм усетила, по побутването на пръстите разбрах.
– Моля?
– Имам тежка пареза, вследствие на засегнат нерв.
– О! Много съжалявам!
– Почти нищо не чувствам там долу.
На Деян му стана адски мъчно, че е било накърнено нещо толкова съвършено.
– Има ли шанс да се оправи?
– Пия витамини – отвърна леко троснато жената, после добави: – Нищо чудно да се оправи, но е нужно време… и още операции.
На Деян му се искаше да помогне по някакъв начин на тази очарователна дама. Започна да премисля кои от познатите му в медицинските среди могат да окажат съдействие.
– Ако желаете да ме галите още, сега е моментът.
– Защо? – попита изненадано, но предпазливо Деян.
– Защото слизам на следващата гара.
Деян въздъхна разочаровано. Започна отново да гали крачето, а жената се подсмихваше тънко със светнали очи.
Той се наведе и засмука палеца й. Жената изпъна гръб и потръпна. Очевидно се наслаждаваше на вниманието, което получава.
– Трябва да тръгвам. Вече сме съвсем близо до гарата. Ще ми помогнете ли да сляза от влака?
– Разбира се.
След като нахлузи джапанката на стъпалото й, Деян й помогна да се изправи и да мушне патериците под мишниците си. Излязоха от купето и тръгнаха по коридора. Жената стъпваше от време на време на болния си крак, но много предпазливо, явно го щадеше. На Деян му се късаше сърцето, гледайки мъчителното й придвижване.
Деян отвори вратата на вагона и изскочи отвън. Присегна се нагоре, пое патериците от жената и ги остави на земята. Тя слезе на най-долното стъпало, после се наведе и се отпусна в протегнатите му ръце. След като се подпря стабилно на патериците си, жената се усмихна чаровно на Деян.
– Благодаря ви. Вие сте свестен човек. Дано пак да се видим.
– Много бих искал пак да се видим – смутолеви Деян и й подаде визитната си картичка.
Жената присви очи в мрака.
– Деян.
– Да, Деян се казвам.
– Аз съм Мира. Обещавам да ви звънна. Хайде качвайте се, влакът тръгва – подкани го тя.
Деян се качи, като преди това я целуна плахо по бузата. Чувстваше се тъпо.
Когато влакът изчезна в тъмнината, към жената с патериците се приближи млад мъж, носещ раница. –
– Как си, Ели? – попита той и огледа подозрително пустия перон.
– Как да съм, боли ме! Хайде, закарай ме до къщи. Искам да си почина.
– Какво според теб има в раницата?
– Фотографска техника.
– Звучи интересно.
По-късно, в колата, двамата извадиха съдържанието на раницата.
– Два скъпи фотоапарата, обективи… добре, добре – рече мъжът. – Мисля, че ще вземем поне три хиляди лева.
– Кога най-сетне ще събера пари за операцията! – изсъска ядно Ели.
– Е, надявам се скоро. Ще продължим да работим здраво, но по други влакови линии. Тактиката ни е добра, няма как да ни хванат.
– Ох, измъчих се вече!
Жената бръкна в джоба си, извади оттам визитната картичка на Деян и, усмихвайки се криво, я изхвърли през прозореца.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 8 години, 9 месеца hash: 1d96836242 |
|
1. Много ми хареса! Настроих се романтика, луда любов, но пък, признавам си, финалът беше наистина страхотно измислен-напълно реалистичен и той ме накара да повярвам на всяка твоя дума! Искам още!
|
| преди: 8 години, 9 месеца hash: c51a63c31f |
|
2. Определено се насладих на този разказ. Присъединявам се към горния коментар - искам още! :-)
|
| преди: 8 години, 9 месеца hash: 1d96836242 |
|
3. Аз съм номер 1. Току що излизам от едно друго място, ще се сетиш откъде. Ти почупи света бе, човек! Много ми допадна "Сега си ми паднала", "Неудобство", "Оползотворяване на безполезното" малко ме смути, но финалът много ми хареса. Сега се сещам, че се помайтапих с теб без да знам, че и съседката е твой човек.
А мацката с фотоапарата е същински Чък Норис, да отреже клон с нож, който ей така си носи в чантата, мята се по влаковете, и голям карък с това убийство, е малко си го прекалил. Аз чета и пиша, чета и пиша и, майчице мила, току що се запознах с госпожица Фотева, и честна дума, почувствах и коликите, и унижението, направо ме втресе! Ооо, Морис ми достави искрено удоволствие! А защо все левия крак им трошиш, има ли специална причина, много ми е любопитно! Спирам засега, утре пак ще чета, фен съм ти!
|
| преди: 8 години, 9 месеца hash: 1d96836242 |
|
4. Здрасти, аз съм №1 и 3. Сигурно като четеш коментарите ми (ако ги четеш, де) си падаш от смях- ама, че тъпо парче- тръгнала да анализира без да има хабер от света! Уверявам те, че вече се светнах и какво означава псевдонимът ти, и какво е, аджеба, туй трошене нонстоп. Ама на другите тука няма да кажа пък! Изчетох всичко твое де що намерих и пак ти казвам евала!
|
| преди: 8 години, 9 месеца hash: 19e441112d |
|
5. Радвам се, че разказите са ти харесали. Но нямам претенции те да са топ литература. Благодаря за дискретността. :) Нека другите да си стоят в неведение.
Авторът
|
...
| преди: 8 години, 8 месеца hash: 0c9553795b |
|
6. Невероятна история! Започнах да губя интерес в момента, в който Деян започна да я опипва, но все пак се радвам, че я дочетох! Невероятен край! Надявам се Авторът да няма нищо против, ако запазя историята в текстов документ :)
|
|
