За родния ми град
преди: 7 години, 10 месеца, прочетена 2401 пъти
В този град си бях оставила душата.. но не тази 18-годишна душа, а детската. Тази, която постоянно беше щастлива независимо от обстоятелствата, безгрижната, волна детска душа, в която кипеше неспирна енергия и един неугасим пламък на живота.. Е, този пламък с времето угасна. Остана единствено блед спомен в съзнанието ми за това, каква съм била едно време. Времена, които не могат да бъдат върнати, те остават живи единствено в съзнанието ни. Понякога си припомням смътно тези неща, слушайки песен от онова време. Но след четвърт час всичко пак става отминало и непознато, сякаш не познавам човека, който съм била преди. Факторите за промяна са много.. като се започне от кавги в семейството до изоставяне от хора, които си мислил за свои приятели.. В един момент градът вече не ти се струва толкова перфектен. Озоваваш се в един омагьосан кръг, разхождаш се всеки ден сам, чакайки да ти се случи нещо изненадващо, различно.. но всеки път става едно и също - едно голямо бездънно нищо. Плуваш в самота и безнадеждност. Чакаш изход от тази тъга, залъгвайки се, че има и накъде по зле. Усмихваш се пред хората, защото виждаш, че или не им пука, или няма с какво да ти помогнат. В един момент осъзнаваш, че си в застой, дълбаеш на едно място, превръщаш се в мрънкащо чудовище, окайваш живота си, но не виждаш начин, по който да го направиш по - добър. Ами ето един.. излейте си болката с думи. Аз лично вече се чувствам малко по добре ^^