Не живей за мига-изживей мига
преди: 7 години, 10 месеца, прочетена 2719 пъти
Стояхме един срещу друг.
Едновременно толкова близо и толкова далеч.
Не съществуваше нищо около нас. Всякаш не се намирахме на обществено място
и хората не преминаваха, всеки в посоката си.
Нощта падаше бавно, но сигурно. И никой от нас не осъзнаваше,
че този миг ще бъде запечатан във времето.
Говорехме и се гледахме в очите. Тези топли очи, които усещах по себе си.
Не бързах. Иска да се насладя на момента. Надявах се времето да минава толкова бавно,
колкото и го усещах.
Уви, не беше така. И все пак бях спокойна.
Застанали един срещу друг. Почти докосвайки се. Допълвахме се взаимно. Без дори да се имаме.
Физически.
Той знаеш, че съзнанието ми е изпълнено със него. Аз знаех, че копнееше за този момент.
Или следващият.
Никога не определяхме тема за разговорите си. Сега също не беше по-различно.
Думите се сливаха с въздуха, всякаш някъде във времето е записано, че точно така, точно сега
нещата трябва да се случат. Да бъдем изречени. Един срещу друг.
Въпреки, че бях в седнало положение, краката ми не издържаха.
Облегнах ги върху неговите.
Дали от умора или просто исках да се докосна до него. Без да създавам впечатление.
Търсех близостта му. Желаех я със цялото си нетърпение.
Усетих, как ръцете му се приближават към мен.
Дори и със затворени очи бих уловила вибрациите на тялото му.
Бих усетила допира му, дори и в съня си.
Докосна ме. Чувстваше, че съм негова. И ме искаше. Колкото и аз го исках.
Сърцето ми също изпита емоцията. Започна да бие все по-бързо. Издаваше ме.
Исках да ме издаде. Чувствах се слаба. И същевременно толкова силна и сигурна в себе си.
Мислено вече бях притисната в ръцете му. Усещах го. Душите ни се сливаха повече от телата ни.

Не се отдръпнах. Не исках да бъда далеч от него. Дори да ни деляха някакви 20тина сантиметра.
Същевременно толкова негова и толкова чужда. Имах нужда от него.
Караше ме да се чувствам щастлива. Вътрешно знаех, че не бива,
но не се съпротивлявах на себе си.
Гледах го в очите. Не потъвах. Давех се на плиткото.
Не исках да разбирам какво е да стигна дъното.
Това щеше да е краят. Щях да се влюбя. Или вече ме беше застигнало.
Това ли усещаш, когато се влюбиш? Как падаш и не намираш краят?
Ръцете му ме докоснаха.
Изтръпнах.
Усетих въздишката, която се изплъзваше от устата ми. Спрях я в последният момент.
Какво ако разбере, че го искам..


За първи път усещах нещо подобно. Не се контролирах. Беше ми нужен, като въздуха.
А аз не се задушавах. Не можех да му се наситя. Исках го само за себе си.
Без да осъзнава колко ми е нужен. Как копнея за него.

Без да усетя времето минаваше. В небето се прокрадваха първите звезди.
Свидетелите на този миг не бяха повече от 3ма.
И дори не осъзнаваха, че са част от нещо толкова вълшебно.
Пишехме история.
И момента щеше да бъде запечатан точно на тази земя. Под тези клони. По това небе.
Не мислех за начина по които ме вижда. Настръхнала. Бореща се със собствените си желания.
Единственото, което знаех, е че искам да запомня този момент.
Дори и да го удавя в сълзи след време.



*Приликата със действителни лица и събития не е случайна :)

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 10 месеца hash: abcde6426c

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Добро е, определено е добро. Не съм по романтиката, за това мога да Ви кажа само това. Искам да подчертая обаче, че е правилно да се пише "сякаш", а не "всякаш".

 

...