Споделена история от Проза, литература |
Обикновена вечер като всяка друга
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 2831 пъти
Обикновена вечер като всяка друга. Облаците закриват кълбата газ на милиони светлинни години от тук или така наречените звезди. Единствената светлина в околността е лампата в стаята ми, която отдавна трябваше да се е сляла с мрачната обстановка. Всички отдавна заспаха, но аз не можех. От дни се чудех какво се случва с мен и защо в тези късни часове тялото ми отчаяно моли за сън, но мозъкът ми решава да си направи разходка. Започва се от най-големите ми страхове и най-сложните въпроси, които си задавам, продължаваме през разочарованието от всички мои действия и решения и приключваме в пурпурния дим на различна вселена, в която всичко е наред и кълбата газ не ти се струват толкова далеч. Задушаваща сила на неизказани емоции връхлита и се заклещва в белите ми дробове оставяйки ме без избор за живот. Опитвах и все още опитвам да се преборя за всяка глътка въздух, която мога да поема, но какъв беше смисъла. Рано или късно щях да заспя и утре отново щеше да е същото. Монотонна борба с невъзможността ми да изразя всички емоции нахлули в тялото ми, да отговоря на всички въпроси, които си задавах, да забравя всяка грешка, която допусках, да погледна от добрата страна на нещата… Монотонна и безрезултатна. И никой не разбираше. Всеки ми казваше за колко неща имам да се радвам, колко хубав е живота ми всъщност и, че има хора, които са по-зле от мен. И затова спрях да казвам на другите. Защото никой не може да разбере болката на другия. Всеки го боли по свой начин и може би точно заради това се нараняваме още повече. Самата невъзможност да осъзнаем колко болка изпитва човека срещу нас ни кара да омаловажаваме проблемите на другите и техните емоции и чувства, както бяха омаловажени моите. Чувствах се като градина. Красиви цветя с прекрасен аромат, привличащи всички погледни, донасящи усмивка на хората, които ги гледат. От кървавочервени рози достъпни само за невзрачните погледи на минувачите до красива малка маргаритка, невидима за тези, които не оценяват малките жестове. Така е чувствах се като градина… Но тази градина винаги е била завзета от плевели. Скриващи всичко хубаво, което може би притежавам. И затова отдавна забравих за красивите цветя, които ми казваха, че имам. Чаках и продължавам да чакам са усетя допира със съзнанието на човек, който ме разбира и вижда болката зад хубавите моменти в живота ми. И докато чакам лампата изгасва. Вече всичко около мен потъва в мрак както и самата аз. Затварям очите си и мрака изчезва. Небе с пурпурно-син цвят огрявано от светлината на хиляди звезди и слънца. Най-накрая място на което можех да бъда различна без да е проблем. Далеч от мнението на обществото за начина, по който трябва да изглеждаш, за да бъдеш обичан и оценката в училище, която трябва да получиш, за да бъдеш успешен. Спокойствие и мир обвити в красива обвивка. Докато накрая не потъна в меката прегръдка на съня. Единственото бягство от реалността. Поне докато не чуя песента на алармата.
|
