Споделена история от Проза, литература |
Какво мислите?
преди: 7 години, 4 месеца, прочетена 2588 пъти
Лежах.. беше тъмно, студено
Буше тихо, пусто. Единствената светлина беше от примигващата крайпътна лампа чиято светлина преминаваше през малкото прозорче на вратата. Времето като че ли бе спряло, а аз се взирах в едва отличаващите се в тъмнината предмети.
Пулсът ми се ускоряваше, сърцето ми биеше така силно че всякаш ще изкочи. В главата ми нахлуваха толкова много въпроси. Какво ще стане с мен утре, какво ще правя тогава, как ще продължа..
Времето минаваше, но за мен то като че ли бе спряло. Лампата примигваше все по бързо и по бързо докато накрая не изгасна. Тъмнината се сгъстяваше около предметите, тялото ми беше изтръпнала и аз вече не усещах студа, не усещах болката от замръзналите крайници а по скоро от самотата която ме измъчваше от вътре. Беше толкова тихо че чак плашещо. Единствено от време на време се чуваше по някоя профучаваща лека кола и вой на куче.
Продължавах да гледам, макар и така сляпо. Продължавах да чувам, макар и така глухо.
Станах. И първо благодарих на Бог.
-благодаря ти боже, че и днес живея-
Усетих снега под нозете си. Пъроначално болеше, но после започнаха да изтръпват и болката намаляваше малко по малко до като напълно не изчезна. Продължавах да вървя и да благодаря на Бог, че за мен животът продължи, макар и може би Не за дълго..
Снегът бе така студен а блещукаше тъй нежно и красиво под меките светлини на лампите. Мъглата бе обгърнала всичко в прегръдките си. Целият град бе дълбоко потънал в нея. На около нямаше жива душа.. единствено аз се скитах по тясните и тъмни улички на Ню Йорк.
Снегът тъкмо бе натрупал. Единствените следи бяха оставени от бездомните кучета които също като мен се скитаха търсейки подслон и храна.
Не бях ял от дни, не бях спал аз просто съществувах.. бях невидим за хората около мен. Налагаше се сам да се грижа за себе си още от дете, сам да лекувам раните си. Нямах семейство, детство.. израстват хо домовете.. и ето ме сега.. тук. Аз не се оплаквам такава ми бе съдбата и аз просто се примерих с това. Човек е безсилен да се бори срещу нея.. аз останах без сили, борих се и какво постигнах..
Единствено мога да благодаря и да помоля за прошка Бог. Първо за това че съм жив и после да го помоля да ми прости за грешките които съм допуснал.
За мен вече нямаше живот. Та аз бях с едина крак в гроба така да го кажа.
Не тъжете може би така е трябвало да стане.
Лежах... Да точно така започнах и сега това е краят..
Гледах към небето. Една голяма бездънна яма. Въпросът веднага възниква в съзнанието на човек. -Какво ли има отвъд нея? -
Е можи би съвсем скоро щях да разбера.. Не ми остана друго освен да чакам. Да чакам смъртта или избавлението. Знаете ли когато бях дете ни учеха на това че там горе.. там където е бог, гори свещта на всеки един от нас и когато тя изгасне той умира. Сега се чудя какво ми предстои, какво има отвъд..
Вече не чувствах тялото си, Не чувах нищо освен сърцето си което отихваше с всеки изминал миг. Уличните лампи изгаснаха и знаех че моментът настъпи. Просто го усетих. Сетих се за всички хубави моменти, макар и да не бяха много. В такъв момент човек не мисли за лошото човек се сеща за хубавите моменти от живота си така че просто не се измъчвайте с лошото в живота ви и се насладите на хубавото защото не се знае кога ще е за последно.
Един от моите хубави спомени е когато веднъж в един от домовете за сираци в които съм бил, аз и моят приятел Бил цял ден лъскахме обувките на хората дори изядохме бой от един Млад господин защото отказа да плати и ние му съсипахме обувките. За нас важното беше че се справяме двамата.. Че правим нещо заедно с което ще зарадваме всички. Всеки ден бягахме точно след обяд когато е следобедния сън и ходехме или да продаваме яйца който тайно вземахме от столовата, да почистваме с него от къщите на хората или да лъскави обувки. Понякога ни хващаше милицията или някое дете което не спеше ни издаваше. Тогава ни пребиваха и наказваха, но ние не се отказахме защото знаехме, че всичко си заслужава. И така когато събрахме достатъчно пари купихме от любимите бонбони и почерпихме всички. Какво оставаше освен да ни благодарят. Тогава всички ни обичаха и ни бяха благодарни че сме направили това за тяхното щастие. По онова време дори този малък жест се струваше за нещо наистина голямо и много се ценеше.
Не след дълго обаче всичко от шумя.. забрави се..
Е моментът на стъпи лапмата изгасна... моята свещ също...
Аз затварям очи и ще последвам светлината с усмивка на уста въпреки всичко. Защото съм благодарен на Бог, че аз бях тук.. бях на земята, дишах от този въздух и гледах този свят.. Сбогом
Съжалявам ако съм допуснала грешки
|
