Споделена история от Проза, литература |
Аз съм наемник [Част 2]
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 2639 пъти
Част 1 - http://spodeli.net/18/story-130325.html
Затворих слушалката. В същият момент вратата бе грубо отворена, блъскащ звук запълни тишината в стаята, двама маскирани пазачи влязоха, а след тях висок костюмар.
- Съжалявам за наглото нахълтване, господин Уебстър. - каза той с лека усмивка под нелепия си мустак.
- (Кой е този и от къде знае името ми?) Да... няма проблеми. На какво дължа гостуването ви...
- Ричардс... - прекъсна ме той. - Оливър Ричардс. Имаме заповед за обиск.
Интересно, заповед за обиск? От детектив?
- Да... разбира се, господин Ричардс. - отвърнах му аз.
Мъжете започнаха да разглеждат наоколо, но нямаше да намерят нищо. Това е безопасната ми квартира - без скрити оръжия. Таражът продължи около десетина минути в търсене, след което те просто излязоха. Ей така. Без "довиждане" или "приятен ден".
Реших да се запозная лично с въпросната Лара. Отидох до близкия магазин за да си купя рамки с прозрачни стъкла и перука. Да, обичам да се запознавам с жертвите си преди да ги убия или в този случай... ами сплаша. Когато пристигнах, тя тъкмо влизаше в къщата си. Поизчаках няколко минути, след което почуках на вратата.
- Здравейте, тук сте за водомера, нали.
- О, не, аз съм новия ви съсед, района тук ми е непознат и исках да поразгледам. - казах аз, запазвайки хладнокръвие.
- Разбира се. Ами влезте. - покани ме плахо да вляза в жилището й. Нормално, аз също бих се притеснявал да поканя непознат. Глупаво момиче.
- Благодаря ви.
Вътре беше добре подредено, бели стени, придаващи спокойна атмосфера.
- Имате ли нещо за пиене? - попитах. Трябваше да отвлека вниманието й с нещо.
- Разбира се, мога да ви направя чай.
Съгласих се. Тя внимателно постави чашата на масата. Чух мелодията на някакъв телефон, след което тя каза:
- Ще трябва да вдигна.
- Няма проблем.
Това беше моят шанс, докато тя стоеше на горния етаж да говори по телефона, аз извадих телефона си и направих няколко снимки на прозорците и вратите, също както и на интериора на долния етаж. Защо го направих ли? Лесна техника, с която да планирам влизане с взлом. Не, че не мога да мина и без това, просто си улеснявам работата много. Лара се върна след може би 2 минути. Вече направих това, което трябваше да направя. Беше време да си ходя.
- Благодаря ви много за чая, но ще трябва да тръгвам.
- Но вие току-що дойдохте...
- Така е, но ми се отвори работа, може би ще се видим утре, ако съм по-свободен. - оправдание след оправдание. Гледах да бъда убедителен.
- Добре. - усмихна се тя и се запъти към вратата.
Бях доста изморен и потен заради скапаната перука. Когато се прибрах в квартирата, качих снимките на компютъра и внимателно започнах да оглеждам за повече детайли, като сензори за движение и камери. Имаше камера, която гледа точно към входната врата и сензор срещу вратата на съседната стая. Ключалката ми направи впечатление. Беше фасулска работа. Това момиче наистина трябва да внимава за натрапници. Е добре, шегата беше тъпа, признавам.
Единственото нещо, което се въртеше в главата ми беше как да избегна камерата и сензора. Дали просто да не ги счупя? Ами, ако има аларма, която се активира? Не... твърде глупаво би било от моя страна. Ще трябва да ги заглуша, но пък с техниката която имам, това би било доста трудно, защото времето ми ще е ограничено. От друга страна, ще мога да ги "обезвредя", докато са заглушени.
06/01/2008
17:30
Поредния чай и поредната цигара. Всеки момент очаквам познат, който да ме снабди със заглушаващо устройство. Шумът на лекия дъжд изпълва атмосферата в заведението с приятен шум.
- Хайде де... вече 10 минути се бави... - казах си, гледайки стария си часовник. Вратата се отвори в момента, в който вдигнах поглед. Това беше той.
- Съжалявам, че се забавих, Адриан, някакви типове започнаха да ме следят веднага щом излязох от нас.
- Така ли ? - попитах го учудено. - Знаеш ли, че тази сутрин някакъв детектив ме посети, уж да ми направи заповед за обиск.
- Извинявай, какво ?
- Правилно ме разбра. Ей така, просто разбиха вратата ми, показаха ми хвърчащ лист и започнаха да претърсват.
Джош ме гледаше изненадано, след което каза:
- Същите мъже бяха след мен. Нито повишиха скорост, нито ме спряха на светофар. Просто направих няколко кръгчета около улиците и ги изгубих в трафика.
Интересно... може би тези мъже имаха връзка с цялото това поръчване... или каквото и да е това. Та аз дори не трябва да я убивам. Той ми даде устройството и започна да ми обяснява.
- С това копче тук - посочи с бледия си пръст - активираш устройството. Ще имаш точно 3 минути време. След това устройството ще се деактивира само.
- Разбрах. Благодаря, човече, ако не беше ти...
- Знам, знам. Няма нужда да ми благодариш. Само се пази! Дължиш ми още една бира от миналия път. - каза той, усмихвайки се, след което стана и напусна.
Допих чая си и се запътих към адреса, който Рийвс ми беше предоставил.
Вече беше 21:30. Стоях пред къщата, гледайки светещия прозорец на кухнята. Тя се намираше точно от ляво на входната врата. Изкарах бинокъла си и започнах да шпионирам. Исках да уцеля подходящия момент, в който да включа устройството и да обезвредя сензора и камерата. Лампата спря да свети в един момент, вече беше твърде тъмно за да успея да видя какво става вътре, но долавях силуета на фигурата на момичето. Беше със спусната коса и широки ръкави на горнището.
- Сега е моментът! - помислих си аз, но в момента, в който се опитах да стана, тежка ръка се подпря на рамото ми и тих, но все пак дълбок глас прозвуча в тихата нощ:
- Никъде няма да ходиш, Адриан!
|
