Споделена история от Проза, литература |
До: Сърцето ми
преди: 6 години, 3 месеца, прочетена 2370 пъти
Да плача ли?
Не искам.
Уморих се вече.
По цяла нощ се сливаха сълзи,
пресъхнах,
нищо не остана в мене.
Душата ми горя,
болеше много,
изпълни се със самота,
горчилка и отрова.
Защо, сърце, предаде ме отново?
Защо не спреш?
По дяволите, спри!
Не го обичай вече!
Забрави!
Преживяхме го, уви..
Не сме. Боли.
Помислих си, че е отминал спомен.
Повярвах, че съм по-добре.
Но пак надежда ме обзе.
Че може да ме заобича.
Ах, невинност на дете.
Кога ли ще пораснем, а, сърце?
Да се научиш да се пазиш колко време ти отне?
Крехко си и чупиха те много.
Удряха, трошаха, разпиляваха.
Без милост, без капка жал.
Но ти не се предаваш, оцеляваш.
Лепиш си раните и продължаваш.
Но време е, сърце, да спрат да те раняват.
Защото ти не заслужаваш.
Има толкова любов във тебе,
жалко, че не забелязват.
И колко тъжно е, сърце,
да имаш толкоз обич в тебе,
но не на кой да я дадеш.
Светът е толкова голям,
но няма кой да я приеме.
Но ти я запази, сърце, тази твоята любов.
И да те сриват със земята, дръж я здраво,
обгърни я, пази я цял живот.
Защото тя едничка ни остана в тази самота.
Когато мракът ни обгърне,
от нея струи светлина.
Не позволявай да ти я отнемат,
тя е наща топлина.
Да ни напомня,
че ще дойде време някой да ни оцени.
Надежда да ни дава,
че всичко ще се нареди.
Дано, сърце, успеем да се справим.
Впрегни всички сили,
време е да го забравим.
Това не е любов, а наказание.
От любовта не трябва да боли,
това нашето е изтезание.
Време е да се съвземем.
Да не тъжим,
да не скърбим по нещо,
дето е отминало.
Душата ще освободим от всичко,
дето се е трупало.
Да си поеме въздух свеж,
да вдиша аромата на живота.
Да се изпълни с радост и с мечти.
И заедно напред ще продължим по пътя на успеха.
Очакват ни щастливи дни.
00:39
|
