Из мислите на едно момиче
преди: 5 години, 11 месеца, прочетена 2398 пъти
Вечер е. Звездите отново озаряват пустите пътища. Лампите, мигайки през милисекунди, осветяват малки части от пътеките. На пътя се вижда мъглив силует. Приближавайки се към мен, сваля тъмните си очила и ми дава зловещ поглед. Изтръпвам от енергията, която ми придават неговите очи - пъстро сини, сякаш бяха други звезди в небето. Без да чувствам уплаха тръгвам с него.
Личеше си, че беше изстрадала душа, аурата му се бе свързала с моята. Попитах го:
- Къде отиваме?
- Има начало, само това, което има и край. - рече той.
Толкова потайни му бяха думите, също както и видът му. Черното му палто покриваше стройната му висока фигура.
Имаше нещо в него. Имах желание да го разузная, затова и не го притисках да ми отговаря. Най-накрая седнахме на един дънер край едно езеро. Атмосферата придаваше още по-интригуващ вид на ситуацията. Беше пълнолуние и езерото беше тихо и спокойно.
- Замисляла ли си се как в един момент имаш нещо, а в следващия го губиш?
Дадох му очуден поглед и отговорих.
-За да имаш нещо и да го задържиш трябва да положиш усилия.
- А, ако полагаш усилия и то пак си тръгне?
- Не мога да ви отговоря. Тогава, това нещо си е струвало.
- А познаваш ли болката от самотата?
- Тя е моето отражение. Аз не съм просто близка с нея.
- А не трябва да е така. - каза мъжът. Познаваш ли щастието?
- Не. Цял живот го търся, но не ми е писано да съм щастлива.
Искам да ви дам съвет, млада госпожице. Проблемът е в самото търсене. Ако спрете да го търсите, ще го намерите. Аз съм прохабил живота си в това да търся, а какво намерих? Излязох както обикновено в полунощ и никога не бях срещал и жива душа по пътя, който всяка нощ вървя и езерото, до което всеки изгрев посрещам. Днес, този ден бе различен, защото срещнах вас.
В този момент в необяснима жажда за близост и утеха го целунах. Сякаш времето спря. Сякаш вятърът, който навяваше по листата на дърветата изчезна. Той ме целуна обратно. Усещах, че се познаваме, защото душите ни се бяха затанцували и развълнували. Аз, младо момиче, а той вече мъж, но все едно се бяхме срещали преди. Все едно сме се обичали страстно в някой друг живот. Той отдели устните си от мойте. Усмихна ми се. Той знаеше какво почувствах, защото и той го почувства. Стана от дънера и тръгна към посоката, от която дойде. А аз останах там пред езерото да чакам изгрева.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 5 години, 11 месеца hash: b8224657a1

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Пиши повече, тренирай си умението да използваш правилните думи на нужното място. Любител писател си и много ти личи. Ще предположа, че не пишеш от години или поне не го правиш достатъчно често. В произведението ти имаше няколко много хубави словосъчетания, но имаше и такива, които не са на място или са използвани грешно. Следваш определена сюжетна линия, заложил/а си повече на историята, отколкото на описанията на нематериални неща, като чувствата. Трябваше да задълбаеш повече за чувствата на главната героиня и да загатнеш повече неща за мъжа. Описанията ти са кратки, което никак не е лошо, но на моменти звучат почти изрязани. В началото, когато започнах да чета, се впечатлих, а после изведнъж картината изчезна от съзнанието ми. Както говорим за мъгливия силует, изведнъж той (силуетът?) си сваля очилата и хвърля лош поглед. Трябваше да има поне още 1 изречения, за да се изясни, че говорим за непознат мъж. Можеше описанието на мъжа да е преди свалянето на очилата, за да се запознаем малко с героя, преди да прочетем за неговите действия. Между другото, доста късно осъзнах, че мъжа е просто непознат и за героинята. Има върху какво да поработиш, но виждам потенциал.

 

...