Споделена история от Проза, литература |
Пианистът
преди: 4 години, 10 месеца, прочетена 1803 пъти
От малък имам един талант. Размърдам ли пръстите си по клавишите на пианото, виждам усмивки и сълзи. Точно три дена се изминаха откакто за първи път не успях и не ми дава мира, че забравих песента, която от малък свиря. Трудно ми се вижда да се върна в къщата стара, където самичка баба ме отгледа, след като родители нямам и сам бях за кратко. След смъртта й бях на 19, тежко го изживях и напуснах къщата, в която детството си прекарах. Само връщането ми в този мой дом ще ми помогне да си спомня песента и отново на пиано да я изсвиря.
Реших се в неделя да тръгна. Изминах този път, в който всяко дърво бях запомнил и вече седя пред къщата стара. Всичко в прах е и липсват други неща. Спомени обливат ме и всяка сълза е един нов. Качвам се по стълбите и виждам пианото златно. Баба знаеше, че ще стана пианист веднага щом го взе. Всяка вечер след това й свирех до полунощ и това никога не ще забравя.
Намерих малкото черно столче, без което не можех да свиря. Пианото беше прашно и помня дори последната песен, която от тук прозвуча. Точно нея не можех да изсвиря, докато не затворих очи и все едно баба водеше ме отново.
|
