Тайната на имението
преди: 4 години, 9 месеца, прочетена 1799 пъти
Пролог: Когато се разхождаш из имението, те облива чувство на спокойствие. Там е тихо – чуват се само песните на птиците от близката гора. За тези, които живеят в него, обаче, спокойствие няма. Нито ден, нито нощ. Те знаят тайната на имението.


Тайната на
имението-Въведение
Някога, във Велика Англия, имало едно имение. То било голямо, обширно, с много стаи и бани. Било двуетажно, а до него имало близка гора. Историята на това имение е дълга и се слави най-вече с покъртителната си история. Разказва се как в него, преди много време, някъде в средата на 18 век, живял великолепен и изискан господин-англичанин, около 30 годишен, но с тъмно и ужасяващо минало. Само тези, които живеели там, при него, знаели тайните на, , ужасяващото" имение. Уви, то било разрушено по време на Втората Световна война. Години по-късно, племенник на някогашния собственик на имението, решава да го възстанови, уви, следвайки тъмния път на вуйчо си. Сега, всеки, който се разхожда из имението, го облива чувство на спокойствие. Разбира се, ако е гост или пък поканен. Но... За тези, които живеят в него, обаче, спокойствие няма. Нито ден, нито нощ. Те знаят тайната на имението.
Всичко, обаче се променя, когато в имението за пръв път от толкова много време, сигурно хилядолетие, стъпва крак на нов човек-млада девойка, наричаща се Алис. Първоначално Алис не осъзнава защо е тук, знае само, че са я изпратили да работи там като прислужница. Но, когато разбира за потресаващите тайни на имението, за неговата покъртителна история, всичко се обръща с главата надолу. В имението настъпва лудница, понякога има и забавни моменти, но те са рядкост. А в същото време, нараства огромно напрежение между нея и новия собственик на имението-племенникът на отдавана починалият англичанин. Какво ще се случи? Дали тя ще успее да помогне, или сама ще се вкара в проблеми? Дали напрежението между нея и господарят й ще намалее, или пък напротив? Дали всичко ще завърши с щастлив край? Само историята може да каже!


Тайната на имението-глава Първа
Беше светла и спокойна утрин. Слънцето грееше, а небето синееше. Чуваха се само веселите, закачливи песни на пойните птички от близката гора. Всичко беше тихо, докато...
-Бързо, бързо! Господарят всеки миг ще се завърне! -извика една от прислужничките.
Сега всеки трепереше и бягаше, накъдето сфари, за да изпълни задачите си мигновено. Една от прислугите търчеше да се погрижи за градината, друга се опитваше да прибере с максимална скорост вече готовото пране, трети да сготви обяд на господаря си, четвърти да се погрижи за декорацията и хигиената на имението. Горките хора! Бяха толкова уплашени, че не сварваха със задачите си. Уви, не след дълго, господарят им се появи. Бе висок и строен, с кестенява коса, симпатичен, но със студено и безчувствено лице, лице, което беше лишено от всякакви емоции. Бързо препусна с коня си през градината и се запъти към имението. Спря пред него и слезе. Прислугите дотърчаха. С висок и строг тон той им нареди:
- Маркъс, искам да прибереш коня ми и да се погрижеш за него. Мариян, Оугъст, Сефра, масата да бъде сложена. Максимус, къде е Оливия? !
Максимус пребледня. Пулсът му се ускори. Не искаше да казва на господаря си, че Оливия не бе готова с прането. Знаеше какво щеше да последва след това, всеки знаеше.
- Попитах те нещо, Максимус! ОТГОВОРИ МИ! -изкрещя му той. Много добре знаеше защо не му отговаря, но продължи да настоява за отговор.
- Г-г-Госпо-Господарю, моля Ви, не я наказвайте! Тя просто не успя навреме! Не я бийте, моля Ви!
-Ах, тази мързелана! Нищо ли не е свършила пак! -ядоса се той.
Максимус, дясната ръка на господаря, се опита да каже нещо, ала бе прекъснат.
-Аз ще се погрижа за нея. А останалите, довечера към вас ще се присъедини нов човек. Подгответе се! -каза йм той и тръгна.
Всички се зачудиха какво имаше предвид техния господар, но така и не разбраха. Можеха само да чакат.



Тайната на имението-глава Втора
Недалеч от имението, в едно малко градче, живееше Алис-млада девойка, с гъста руса коса, сини като небето очи и усмивка, колкото лъчезарно слънце. Тя бе момиче, на 20, с добро сърце и с добра душа. Работеше в една малка пекарна. За съжаление, заплащането никога не бе достатъчно за всичките разходи на семейството й. Денем и нощем, тя работеше там, но сега това щеше да се промени. Малката пекарна беше на път да фалира и Алис щеше да остане без работа. Майка й работеше като шивачка, но и тя изкарваше малко пари, колкот и да се трудеше. Баща й постоянно пътуваше по моретата, в търсене на по-добро за тях.
Един ден, Алис получи писмо от баща си. На него пишеше:
, , Здравей, скъпа ми Алис! Мина доста време, откакто не сме се виждали. Съжалявам, че нямах време за теб и за майка ти. Но.. нали знаеш? Трябваше и аз да се опитам да направя нещо. Годините си минаха и продължават да минават, но знай, че никога не съм ви забравял-нито теб, нито майка ти. Липсвате ми, слънца мои! Но бъди спокойна! В последните няколко години, търговията ми се разви добре и изкарах малко пари. Скоро ще се върна! Ще се видим, скъпа дъще! Целувам и прегръщам мислено и двете ви. Пращам ви поздрави и се надявам да се видим много скоро за в бъдеще! Пазете се и се грижете една за друга! Обичам Ви! "
Татко
-О, татко! -проплака Алис. И аз се надявам да те видя скоро, липсваш ми!
След като свърши работа, Алис се прибра у дома. Точно на вратата я чакаше майка й. Тя бе жена, много стара, много възрастна, вече с побелели коси, но с все така топъл и мил майчин глас.
-Здравей, мамо! -каза момичето
-Дъще, здравей! -отвърна тя и я прегърна силно.
Скоро, двете седнаха да вечерят. Вечеряйки, старата майка отвърна:
-Алис, дъще, трябва да ти кажа нещо.
Алис насочи вниманието си към майка си и я заслуша внимателно. Майка й въздъхна дълбоко и продължи:
- Знаеш, че правим всичко възможно, за да свържем двата края, Алис. И аз, и ти. Но, не можем повече така.
-Какво имаш предвид това, майче? -попита дъщерята
-Знаеш, че мястото, където работиш сега, скоро ще фалира. А, не можем двете да се издържаме само от моята работа. Парите просто няма да ни стигнат. Затова, Алис..
-Да?
- Взех, взех решение да те пратя в онова имение. Вече ще работиш там и там ще живееш. Ще ти е по-добре, миличка.
-Не! Мамо, моля те! Не искам! Още утре ще си потърся нова работа, обещавам!
Момичето започна да плаче. Сълзи вече се стичаха по заруменелите й бузи. Но, това не промени решението на майка й. С твърд тон и каза:
- Не ме интересува! Ще работиш там, а и чух, че заплащането било много прилично.
-Но, мамо! -възпротиви се Алис
-Никакво мамо! -отвърна тя
-Поне ще ми кажеш ли кой те наби на тази идея? -попита с надежда момичето
Майка и, обаче, нищо не отговори. Мина се час, два и
тя отново проговори на своето момиче:
- Тръгваш довечера. В полунощ трябва да си пред имението. Ще те посрещнат.
Нямаше отговор от девойката. Само мълчание и напиращи в двете й очи сълзи.
Мина още време, съмна се. Алис трябваше да потегли. Беше длъжна да го направи. Взе най-ценните си вещи, взе всичките си дрехи, които имаше и се качи на чакащата, пред тях каруца. С всяко изминало потропване на каруцата, родния й дом, мястото където беше израснала, където някога живееше, сега изчезваше и изчезваше с всяка една секунда. Накрая, просто изчезна от нейния поглед. Не й остана нищо друго осевн да погледне към нощното небе-сега луната го изпълваше цялото и озаряваше всичко. След това, тя погледна в своя часовник-ужас! Времето не беше на нейна страна и с всяко преместване на стрелката на часовника, Алис имаше чувството, че нещо я притиска, все повече и повече, по безпощаден и несправедлив начин.