Споделена история от Проза, литература |
,,Сърцето ми" (В памет на Денис Теофиков...)
преди: 25 дни, 20 часа, прочетена 166 пъти
, , Сърцето ми"
(Есе)
В памет на
Денис Теофиков...
Когато един талант се роди и засияе точно както една звезда е способна на? Когато придобие образа, сякаш като на искра и подбуди разгара на огъня в душите на хората? Когато талантът ти те извиси и ти твориш, но съдбата очаква да платиш в замяна с нещо? Или, накратко, за един талант с блестяща усмивка, който остави неща след себе си, но и пое по пътя на другия свят, шепнещ най-вероятно, , сърцето ми".
Понякога таланти няма. Понякога те се появяват. Един път те не съществуват. А друг път, те се раждат. Точно както човешките души. Талантът е нещото, което те откроява. Нещото, което те прави различен в очите на останалите. Нещото, което може да те прави и щастлив, и буден, да се чувстваш жив, защото ти самия твориш. А творчеството те разцъфтява като цвете под лъчи светлина и краси и света, и човечеството. Талантът или се появява в хората, или всъщност живее у тях. Но не у всеки. Не у всички. Но е едно е със сигурност: дори и да си певец, писател, актьор или актриса, художник, чрез творчеството си ти можеш само и единствено да зарадваш хората край себе си, стига те да са правилните, които да могат да го оценят. Такъв пример, за талант и буден човек за творчество, бе едно момче. Неговото име гласеше Денис.
Всички знаехме Денис. Всички го познавахме- момчето, което пееше. Момчето- с онези будните очи. Момчето, което просто жадуваше за музика, но плати сурово за цената на това да си осветен от прожекторите, да те снимат, да пееш и да те харесват.
Несъмнено- смъртта на Денис беше нещо неочаквано. Също както всяка смърт, това нямаше как да не накара очите на хората да се напълнят със сълзи. Включително и моите. Всяка смърт навява тъга. Може би защото след нея осъзнаваме, че не сме имали възможността и шанса да кажем поне, , чао, сбогом". Да прегърнем човека, който ще ни залипсва. Да усетим топлината му, да чуем гласа му, да видим будното, живота, който си отива, в неговите очи.
Самоубийство. Това разгласи внезапната смърт на Денис. Но дали наистина е така, не можем да кажем, защото никой не знае и никой не е убеден в това какво по-точно се е случило.
Чувала съм за Денис. Как е бил тормозен от продуцента си. Как е страдал. И не, не съм го виждала да плаче, може би защото въобще не сме се познавали.
Казват, че самоубийството е грях. Не знам дали той се е самоубил. Не знам дали сам е отнел живота си, но това навя в мен много гняв, възмущение и тъга. Защо? Защото, най-вече, това бе човек, млад, чийто живот едва започваше. Ядосах и се натъжих. Не знам защо. Може би защото добре разбирам какво е да си тормозен, тъй като през ученическите ми години аз също бях тормозена. Може би защото и аз съм вкусвала от горчивината на живота и съм усещала натиска и неговите тежки удари. А също и подигравателни тонове и смехове.
Не знам, никой не е сигурен дали по-точно Денис се е самоубил, но едно е със сигурност: дали му е било безразлично, или тежко, уплашено или щастливо, той във всеки един момент от живота си, докато е бил жив, е слушал сърцето си. Точно както само един човек може да направи. Но само истински. Не такъв, който се прави, че може да си позволява да чувства и обича.
Дали го е боляло толкова много? Дали песните му, част от тях, са предсказвали за неговия край, но ние не сме разбрали? Хм? Казват, че когато човек почине, другите забравят името му, как изглежда. Но че те никога не забравят начина, по който той ги е накарал те да се чувстват. Тоест, Денис може да го няма в тяло, лик и образ, но аз знам и усещам, че той е жив, защото нашите сърца туптят също, щом си спомняме и слушаме най-вече песните му и неговото творчество!
Денис Теофиков? Не. Просто Денис. Просто нашият Денис. Аз поне не казвам, , Почивай в мир! " Аз казвам, , Ти си сърце, ти туптиш! " Къде? Тук- живееш в душите, туптиш в емоциите на сърцата. Защо? Защото той НЕ е, а Е цяла една ЕМОЦИЯ! Живееща и дишаща, докато ние все още го обичаме, дори и някои от нас да не са го виждали, или познавали лично. Вярвам в това и слагам ръка тук- на сърцето, където е и душата ми. , , Сърцето ми", е това, което си остава моста между нас, хората, които го обичаха и обичахме, и него самия. Сигурно пее и сега, където и да е.
|
