Споделена история от Проза, литература |
Завинаги (Стихотворение)
преди: 1 месец, 15 дни, прочетена 183 пъти
Завинаги
(Стихотворение)
С послание затова
как трябва да обичаме...
, , Ти дойде? ! "
, , Защото ти
ме извика"
, , Но, как? "
, , С мислите си.
Чух името си в тях".
, , Стой,
моля те... "
, , За колко дълго
душата ти ще ме иска? "
, , Ако си те пожелая за вечно,
твърде дълго ли ще ти бъде?
Ще се изтощиш ли от мен?
Ще се умориш ли,
ще изстине ли сърцето ти? "
, , О, мила,
мила моя Луна,
никога няма да се изтощя от теб
и от твоята светлина в нощта.
Сърцето ми няма как да може да изстине,
защото макар и Слънце да съм,
нали любовта е това, което придава
топлина?
И ще се изтощя от теб
само тогава когато ти си намериш
друго Слънце, друг любовник,
нещо което няма да стане,
тъй както ний -
сме си един за друг единствени,
но за хората ежедневни".
, , Ще ме обичаш ли
завинаги? "
, , Не казвай, , завинаги"!
Звучи ми като прекалено кратко
безпощадно време...
Няма да ми стигне да те искам,
да ти се наситя
и да те обичам! "
Слънцето прегърна
свойта Луна
и така се зароди света.
Р. 18г.
|
